Има един малко дебелашки виц, осмиващ способностите на група хора, вкарани в нелюбезен стереотип – блондинки, милиционери, депутати... – според мишената на вица. В него се пита: колко от въпросните хора са нужни, за да сменят електрическа крушка. Като замириса пак на избори, а с това неизбежно идва и (конюнктурен) ремонт на Изборния кодекс, се зачудих: а колко години и мандата са нужни, за да се въведе машинно гласуване? Засега е сигурно, че 11 години не стигат. Подозирам, че совалка се изстрелва за по-малко...

Уж всичко необходимо за технологична изборна революция е налице – граждани настояват, актуалните в тоя период партии, минали през парламента, се кълнат, че са твърдо „за“, IT спецове – с лопата да ринеш на територията. А и държавата цъфти и връзва икономически – според официалните изявления на властта, та пари за машини следва да има. Без да влизаме в циничния разговор „колко струва демокрацията в пари“. Технологията на избори и гарантирането на честността им е неизменна част от демократичния процес. Не се мери в банкноти – поне не, ако си демократ. Но нейсе.

На целия този фон налични предпоставки машинно гласуване да има отдавна – машинно гласуване няма. Отдавна.

Дългата и тъжна история на (не)въвеждането на машинно гласуване

Този вид електронен присъствен начин на вот се появява в законодателството за първи път през далечната 2009 г. Но експериментално – в малко на брой секции се осигуряват машини, гражданите – ако искат – се упражняват как се ползват, но подадената бюлетина не важи за резултатите от вота. Затова и, общо взето, партиите не обръщат особено внимание.

Първите доклади за ефекта от експеримента „машини“ са положителни. Макар никога да не са липсвали политически гласове, че можело, примерно, възрастните хора да се затруднят. Оказва се, че лесно ставало, даже по-лесно от тегленето на пари от банкомат. А в XXI век това някак си всички го могат.

През 2014 г. в Изборния кодекс – по настояване на Реформаторския блок, беше записано, че машинен вот се въвежда поетапно, но задължително и повсеместно. Мотив – технологията ще елиминира мърлявата, с извинение, работа на секционните избирателни комисии. Практиката доказва, че над 2/3 от протоколите от тях са сгрешени, поправяни, драскани и приличат повече на домашно на третокласник двойкаджия, отколкото на официален документ, ключов за определяне на изборния резултат.

Промяната мина с битка, трудна битка. Но мина.

Точно 500

Властта – която оттогава без прекъсване е доминирана от една и съща партия – ГЕРБ, получи гратисен период – за местните избори през 2015 г. и за президентските през 2016 г. бе длъжна да осигури машини в мининум 500 от общо над 12 000 секции, като гражданите имат изрично право да изберат как да гласуват – чрез копче или по познатия аналогов метод с хартиена бюлетина, синя химикалка и поставяне на кръстче или чавка в квадратче. Къде точно има машини решаваше ЦИК. Резултатите от машините вече се зачитаха.

Очаквано, за изборната администрация „минимум 500“ се оказа, че значи „точно 500“ секции и нито машина повече... Аз лично никога не съм била сред късметлиите, в чиято изборна секция технологиите да са успели да „пробият“. Най-технологично развитото средство, с което съм се сблъсквала на избори, е симпатичното мастило, та оттогава сама си нося пишеща в синьо химикалка, за да си попълня хартиената бюлетина. За всеки случай.

Законът повеляваше, че президентските избори от 2016 г. са последните, на които е допустимо да няма машини във всички секции на територията на страната. След това властта и ЦИК са длъжни – на всички избори, в това число и частични – дори за кмет на най-затънтената община, да осигурят за всички избиратели машини. Гласоподавателят има право да реши дали да ги ползва. Но властта няма право да го лиши от това право. Закон.

Да, ама не...

Кабинетът „Борисов 2“ така се случи, че подаде оставка. Парламентарният вот през 2017 г. се наложи да е предсрочен. Тая „спешност“ беше използвана, за да се сгази Изборният кодекс – буквално. В него може и да пишеше, че всеки избирател има право сам да реши по какъв метод да пусне гласа си. Ама „няма време“ да му осигурим това право. ЦИК, призвана иначе да бди над законността на изборния процес и спазването на кодекса, реши, че машини пак ще има в 500 секции. Депутатите от десницата Мартин Димитров и Петър Славов обаче я осъдиха. Съдът бе категоричен: осигурете машини за всички!

ЦИК нямаше особен избор. Обяви обществена поръчка. Тя взе, че се провали. Закономерно.

Параграф 22

В тоя период – не без основание, изборната администрация обясняваше, че по закон не може да прави обществени поръчки за машини, преди да има официално насрочени избори. А когато са официално насрочени, времето за реакция и обезпечаване на спазването на закона в тая част е има-няма 2 месеца. Пари отпуска Министерският съвет. Ама как да напише план-сметка за избори, преди да има насрочени избори. Накратко – параграф 22, отговорността прескача от институция в институция и така и не си намери мястото. Машини просто няма. А старата приказка, че „законът е врата у поле“, започна да важи и за съдебните решения. Оправданието – „ако изборите бяха след 2 години, машини щеше да има“... За да е съвсем трагикомично – даже ДАНС се намеси да брани провала на институциите да спазят закона – излезе с писмо как за сертифициране на машините трябват поне 6 месеца... Да припомним – действието се развива през 2017 г. Законът, който трябва да се спази, е приет през 2014 г.

Избори 2017 минаха и заминаха с все сгазения закон. След тях настана затишие – нови национални избори не се задаваха отникъде, че тая изборна бомба да затиктака отново.

Споменатите бивши вече депутати Димитров и Славов обаче отново осъдиха ЦИК – през 2018 г. – за необосновано бездействие. Магистратите задължиха висшата изборна администрация в рамките на 6 месеца най-после да намери начин да спази, вместо да гази закона, и „да осигури възможност на всеки избирател в България, без значение какъв вид избори се провеждат, да може да използва правото си на машинно гласуване във всяка изборна секция на територията на страната“.

Какво се случи ли?

Очакваното. Тоест нищо.

Обикновена лъжа

Дойде 2019 г. – с два вида избори по календар – за евродепутати напролет и за местни власти наесен. На евровота вместо машинно гласуване за всички имахме законови еквилибристики и машинно гласуване в „цели“ 3000 секции. От гледна точка на близкото минало това си изглеждаше като еволюция. Даже почти технологична изборна революция. Оказа се обикновена лъжа за всички, които си помислиха, че вървим към прилагане на приетите правила, макар и с няколко години закъснение. Но...

ГЕРБ внесе нов ремонт на кодекса. Защо? За да заличи машинното гласуване. Завинаги – на местни избори, каквито предстояха. Закономерно се вдигна политическа олелия до небето, а ГЕРБ се срещна с обоснованото предположение на опонентите си и мнозина граждани, че шикалкави, лъже, менти – и за машините, а явно и на „хартиени“ избори, щом така упорито ги брани. Много убедителни контрааргументи срещу подозренията не помня да се чуха. Чуха се някакви, но не и убедителни.

За заличаване докрай на машинния вот обаче мнозинство не се събра. Нещо повече – ДПС поиска не просто въвеждане на машинен вот най-после за всички (без секциите с под 300 избиратели – б.р.). ДПС направо предложи само и единствено машинен вот в бъдеще – тоест край на хартиените бюлетини. А ГЕРБ подкрепи!

Уловката – ГЕРБ даде гласовете си „човешки ръчички вече да не пипат хартийки“ на избори (по Йордан Цонев от ДПС) с користна цел – в замяна получи на предстоящите към оня момент местни избори 2019 да няма никакви машини. Така и стана. В резултат мазалото с изборните протоколи от броенето на вота закономерно се случи отново. Случиха се и изчезнали преференции, съмнения за манипулации и „откраднат вот“ на опонентите на властта, хиляди невалидни бюлетини...

И тези избори минаха. ГЕРБ обаче стана боксова круша. Така на 12 февруари 2020 г. Бойко Борисов обяви в Министерския съвет, анонсирайки решение на правителството и ЦИК да започнат координация за осигуряването на машинно гласуване за следващите парламентарни избори (по план те трябва да са през март 2021 г.):

„Не искам върху правителството да тегне каквото и да е съмнение, че едва ли не не желаем машинно гласуване. Да, ще похарчим много пари. Не съм убеден, че с това ще се реши нещо. (...) Но понеже се упражняват, едва ли не, излиза – те (ГЕРБ и правителството – б.р.) са против машинното гласуване. Не, ние сме „за“ машинното гласуване и днес приемаме точката. Така че се включваме в общия хор на подкрепящите.“

От стенограмата от въпросното правителствено заседание става ясно, че премиерът не е наясно, че в действащия вече кодекс, приет и с гласовете на ГЕРБ през 2019 г., изборите в бъдеще са само с машини във всички секции в страната без тези с под 300 избиратели. Изключение прави само местният вот, но следващият национален такъв е далеч във времето.

Пак от тази стенограма се разбира, че вицепремиерът Томислав Дончев смята, че няма смисъл да има дублиране – по избор избирателят да гласува или с машина, или с хартиена бюлетина. Системата трябва да е една.

Изненадка

Какво е свършено реално от въпросния 12 февруари до края на август по обезпечаването на машинния вот може само да се гадае. Имало някаква работна група, но според участници в нейни заседания дебатите са били отново „за“ и „против“ машинния вот, а не „как да спазим закона, който предвижда само машинен вот“.

Междувременно политическото напрежение в страната ескалира. Започнаха упорити протести с искане за оставката на Бойко Борисов и главния прокурор Иван Гешев. Първото би значело и вероятност от предсрочни парламентарни избори. Без значение дали за обикновено или за Велико народно събрание. Редовните парламентарни избори обаче също са зад ъгъла, ако правителството и мнозинството на ГЕРБ и „Обединени патриоти“ с някоя друга парламентарна патерица все пак устискат на натиска. Когато и каквито и да са – по волята на ДПС и с подкрепата на ГЕРБ, тези избори трябва да се проведат само с машинно гласуване, без хартиени бюлетини и сини химикалки.

И хоп – „изненадка“. За да не си помисли никой, че ГЕРБ и правителството са против машинното гласуване... депутатите от партията на Бойко Борисов през август 2020 г. внасят проект за ремонт на Изборния кодекс. С него... връщат хартиеното гласуване. Вярно, редом с осигуряването на машини за всички (с изключение на най-малките секции, тези в чужбина, подвижните урни) и правото на избор как да подадеш бюлетина. В превод – връщат положението в Изборния кодекс към далечната 2014 г. След която многократно същият този кодекс беше безцеремонно неспазван. Въпреки съдебните решения. И въпреки че година по-рано депутатите от мнозинството гласуваха друго. Този път обаче управляващите искат и отговорността за цялата организация на машинния вот да се премести в ЦИК. Последва... оставка на председателката на ЦИК и обоснованото и единодушно сред опозиционните партии и повечето коментатори предположение, че не се търси вариант да се спази законът. Търси се как да се назначи виновен, когато законът се сгази.

Какъв пореден ремонт на Изборния кодекс ще се пръкне след поредния напън на планината – в крайна сметка ще е все едно. Историята на (не)въвеждането на машинно гласуване е важна първо, защото единственият вариант политиците да спрат да казват това, което искаме да чуем, а да правят обратното, е да помним. По-вероятно е да спрат да ни лъжат, ако спрем да им се връзваме, и те го знаят. Или поне ще започнат да го правят по-изобретателно, че поне да не е много обидно.

Второ – в нормалния демократичен свят такъв политически разговор трудно може изобщо да съществува. Това всъщност не е политически разговор, а технически. Машинният вот по същество би следвало просто да облекчи човешката работа. Да минимализира човешки неумишлени грешки. Да предотврати риска и изкушението от умишлени „грешки“ или казано просто – от манипулации. Не плюнчиш пръсти да броиш хартийки в урна, да въвеждаш данни на ръка, да носиш и пазиш чували... Не преценяваш коя бюлетина е валидна и коя не – машината недействителен вот не би следвало въобще да допуска. Едни избиратели натискат копчета и гласуват. После в секционната комисия натискат копче и машината „изплюва“ изборен протокол. Целият смисъл на измислянето на машините и технологичното развитие на света – от първите манифактури до суперкомпютрите – е това – да облекчи човека и да му спести време и грешки.

Останалото е „пунта мара“

Абсурдът, че в България технологията на изборите е политически казус, повод за сблъсък, повод да шикалкавене, показва, че сме забравили що е то политика и с какво следва да се занимава тя. Показва и съвсем нагледно, че доверието в традиционния досега начин за провеждане на избори е под критичния минимум и няма причина да се учудваме, че има критична маса от съграждани, които съвсем сериозно вярват, че „ако изборите решаваха нещо, щяха да ги забранят“. И че демократичният процес, в сърцето на който са изборите, е бошлаф работа. Всъщност от самото начало на дебатите за пустите машини идеята е една – да се предложи техническо решение, с което да се изчистят съмненията, че с хартиените ни бюлетини и вота, изразен в тях, се случват (и криминални) неща, които не позволяват реално и демократично политическо представителство. След 11 години дебати за машините и очевидни разминавания между думи и дела на властелините на парламентарното мнозинство подозрението, че ако някога изобщо се въведат, значи е намерена цаката как да се направят и машините нечестни... Без „извършителите“ да бъдат „хванати“. То не беше „ще се опорочи тайната на вота“, то не беше сиромахомилстването „колко ще е скъпо да си купим машини“, или „ами ако някой злосторник ги манипулира...“, та да се стигне чак до „прозрението“ на парламентарната шефка Цвета Караянчева, че дезинфекцията за COVID-19 можела да ги повреди.

Всъщност в демократична страна не би трябвало да има никакво значение за крайния резултат дали гласуваме в урна, на хартия, със синя химикалка или с отпечатък от малкия пръст на левия крак върху пергамент примерно. Дали пращаме бюлетина с пощенски гълъб, по пощата, по интернет или натискаме копчета... Дали брои секционната избирателна комисия „с ръчички“, или го прави настроен от ръчички компютър. Това е все едно да е по-важно дали скарата е на дървени въглища или на ток, а не дали ще остане месото за вечеря сурово. Никоя машина или технология не може да направи хората, респективно политиците и гражданите, честни. А институциите – работещи по правила. Може само да им помогне да не бъркат по невнимание и да им спести време и усилия. Което е и смисълът на машините.

Честни и демократични избори се правят от честни и демократични хора. И институции, населени с такива. Останалото е „пунта мара“.

Този материал е публикуван в сп. "Клуб  Z" през октомври 2020 г.