Мина на гости един приятел и ми напомни следното. Всеки, пътувал с железницата по северния път през 70-те и 80-те години, си спомня анонсите, с които кондукторите обявяваха достигнатата гара. Два такива анонса бяха легендарни и трайно се настаниха в колекцията новобългарски идиоми: „Гара Левски - пази багажа!“, както и „Горнъ! Кой слягва – да слягва!“. Аз слягвах на Горнъ, за да се придвижа към баба и дядо в село Миндя.

Днешният български влак обаче от години стои на гара „Пази багажа!“. Във всеки даден момент някой представител на управляващата номенклатура може да те уволни, да ти вземе или унищожи бизнеса, да ти запорира сметките, да ти конфискува къщата или да те вкара в ареста.

При това положение, разсъждават хората, единственият начин да си „пазиш багажа“ е да сервилничиш на номенклатурата. Да разправяш на мегдана, че Бойко поне ни пази от комунистите. Или - че може да покрадва, ама поне прави пътища. Или - че поне натрихме носа на македонците. Печалната истина е, че „Бойко“ успя да възроди феодалния модел на Тодорживковия социализъм, в рамките на който всички си налягаха парцалите, прегърнали багажа си.

Проблемът на феодализма на Борисов е обаче същият като на феодализма на неговия „университет“ Тодор Живков. В едно общество, в което всеки е прегърнал багажа си и прославя Партията, за да не му го вземат, никой нищо не прави. Дори не помръдва, за да не привлече вниманието на местния агент на Партията. Когато никой нищо не прави обаче всичко спира. А когато всичко е спряло достатъчно дълго време, всичко започва да се руши.

Толкова дълго си пазихме багажа в спрелия влак, че стигнахме етапа на рушене. Всички тези наводнения, дерайлирания, обрушвания, свлачища и срутища не са случайно явление. Те са пряк резултат от това, че Бойко Борисов спря влака, наречен България, толкова отдавна, че дойде времето, когато нищоправенето породи разруха. Така беше и в края на голямото пазене на багажа, с което се занимаваха хората по времето на Тодор Живков. Всичко се срути.

За всеки нормален човек отдавна е очевидно, че за да тръгне влакът отново, трябва да се премахне главното срутище, което му пречи - режимът на Бойко Борисов. Но, свикнали с наведена глава да пазят бохчата в скута си, удивително количество българи започват да подлагат на съмнение ползата от премахване на главното срутище. Ама кой щял да дойде? Ама ако бъдещият парламент не можел да излъчи правителство? Ама не са ли всички едни и същи маскари? И се навеждат все по-ниско над багажа си и се оглеждат наоколо с все по-голяма тревога, да не дойде някой да им го вземе.

А истината е проста като фасул. На идващите избори трябва да премахнем срутището, наречено ГЕРБ, та най-сетне влакът да потегли от гарата, на която кондукторът обявява на висок глас: „Пази багажа!“. Това е важното - да се отпуши пътят. Въпросът със съставянето на ново правителство - или с провеждането на още едни избори - е въпрос за един следващ етап. Да стигнем поне до етапа „Горнъ! Кой слягва – да слягва!“, та да имаме свободата да избираме. Може да решим да слягваме. Може и да продължим нататък. Поне ще се движим.

Стига, прочее, пазили багажа си. Точно на тази гара, на която сме заседнали, няма как да го опазите.

А той пък и един багаж...