Погледни Вселената! Звездите си имат своя ред,  дърветата растат нагоре, а водите си текат. Бъди като тях!

Какво е Вселената? А кой съм аз? 

Във „Философиите на Азия“ Алън Уотс ни разкрива един непознат за нас, западните читатели, поглед към света, в който живеем, и нашата роля в него. Приканени сме да изоставим своите представи за всичко заобикалящо ни, да се отърсим от илюзията, която наричаме реалност, и да осъзнаем: Вселената – това сме ние. 

Докато все още живееш с убеждението, че трябва да станеш нещо повече от това, което си, ти ще бъдеш откъснат от реалността, Вселената, Бога или както там го наричаш.

Тук ще откриете каква е фундаменталната разлика между западните религии и източните учения, защо хиндуизмът разглежда Вселената като Бога актьор, който играе всички роли в своята собствена пиеса, и защо според даоизма светът е организъм, който просто се случва от само себе си.

Алън Уотс е един от най-големите авторитети в областта на източната философия. Именно той в средата на миналия век хвърля мост между Запада и Изтока, въвеждайки западния читател в източната мисъл и култура. В своите книги той ни предава мъдростта на Изтока по един атрактивен начин, достъпен за всеки, който посмее да пристъпи в непознатото. 

Превод от английски: Юлиян Антонов

Клуб Z публикува откъс от „Философиите на Азия“ на Алън Уотс (изд. Изток-Запад).

 

Когато бях малък, обичах да ходя в онази част на Лондон около Британския музей. Един ден минах край магазин, на чиято витрина се мъдреше следната обява: „Философски инструменти.“ Колкото и малък да бях, все пак знаех нещичко за философията, но изобщо не можех да си представя какви ли ще са нейните уреди. Мигом се залепих за витрината, а там бяха наредени хронометри, сметачни линии, везни и всякакви други разновидности на онова, което днес бихме определили като „научни уреди“, но на същото основание бяха и философски, защото тогава естествените науки се наричаха „натурфилософия“. Още Аристотел е казал, че началото на философията е удивлението.

Философията е израз на човешкото любопитство и на опитите му да проумее света чрез своя интелект, т.е. способността си да мисли. Разбира се, думата „мислене“ може да означава най-различни неща и за повечето хора смисълът ѝ е твърде неясен. Аз обаче я използвам в съвсем конкретен смисъл. Под мислене като нещо различно от чувствата, емоциите или усещанията разбирам боравенето със символи, независимо дали думи, числа, или геометрични фигури от рода на триъгълници, квадрати, окръжности, както и астрологични знаци и т.н. Всичко това са символи, макар и понякога по-конкретни и недотам абстрактни, ако ги сравняваме с някой митологичен символ като дракона. Но така или иначе са символи, а боравенето със символи, което трябва да представи събития, протичащи в реалния свят, е това, което аз наричам мислене.

На Запад под философия, общо взето, се разбира упражняване на интелекта, а боравенето със символи е най-висша степен упражняване на интелекта, макар понякога да надхвърля неговите рамки, както в по-специфичните случаи с поезията и музиката. Но това, в което днес се е превърнала философията в академичните среди, е нещо крайно ограничено. Философията в Съединените щати, Англия, Германия и Франция до известна степен попада в областта на две други научни дисциплини: от една страна, математическата логика, а от друга, лингвистиката. Философските факултети в целия свят са принудени да бъдат колкото се може по-научни.

Ето какво казва Уилям Ърл, професор по философия в Северозападния университет, в есето си „Бележки за смъртта на една култура“: „Днешният академичен философ най-вече се стреми да не бъде назидателен. Той не може да си позволи да прекарва безсънни нощи в размисли върху естеството на Вселената или човешката орис, защото, общо взето, тези проблеми вече са отхвърлени като метафизични или безсмислени. Научният философ пристига в кабинета си в девет часа сутринта, облечен в делови костюм и с куфарче в ръка. С философия се занимава до пет следобед, после си тръгва за вкъщи, където го очакват неговият коктейл и вечерята, и изхвърля цялата тази материя от главата си.“ И още нещо: „Философът щеше да идва на работа с бяло сако, ако не биеше толкова на очи.“

Естествено, критиката е малко пресилена, но в общи линии в това се е превърнала факултативната академична философия, а източната философия просто не е философия в този смисъл на думата. Понякога наричат хиндуизма, будизма и даоизма религии. Възразявам срещу подобно определение, защото самият аз влагам в „религия“ съвсем конкретен смисъл. Е, не бих се осмелил да ви предложа някакво по-универсално определение на религията. Мога само да ви кажа какво влагам аз в тази дума, и то е нещо конкретно, което идва от латинския ѝ корен [re-ligo] и означава „обвързаност“ или „житейско правило“. Тоест тази дума би била уместна, ако искаме да кажем, че даден човек се е „отдал на религията“, в смисъл че се е присъединил към някой религиозен или монашески орден, с чийто устав се съобразява и подчинява живота си на строго определен образец.

Затова християнството, юдаизмът и ислямът са религии, тъй като се базират на идеята за покорния човешки отклик на дадено божествено, свръхестествено откровение. В този смисъл религията, представена от тези три свои разновидности, всъщност се състои от три елемента, които ще наречем „трите К“ – кредо, кодекс и култ. Кредо е свръх- естествено разкритата карта на Вселената, или природата нещата. То е откровение, защото чрез него узнаваме; че Бог, Аллах или Яхве, или с една дума – Господ съществува по силата на собственото си битие, воля и начина, по който е устроил Вселената. Толкова за кредото. Да преминем към второто „К“, или кодекса, т.е. свръхестествено разкрилия се закон или образец, който човек трябва да следва. В случая с християнството се наблюдава известно отклонение, тъй като при него откровението първоначално се е изразявало не толкова под формата на закон или култ, колкото в една конкретна личност. В християнската теология се казва, че Бог ни се е разкрил в личността на историческия Иисус от Назарет.

Затова и неговият кодекс на практика означава да следваш Иисус от Назарет, но това се реализира не толкова като спазваш определения образец, а чрез силата на Божията благодат. Накрая идва ред и на култа – свръхестествено разкрилия се метод или начин на поклонение, по който човек се свързва с Бога с помощта на молитви, обреди и религиозни тайнства. В тези три религии методът се възприема не толкова като начин, по който човек трябва да почита Бога, а като начина, по който Бог обича Себе си, а това включва и човечеството. В случая с християнството можем да кажем, че с литургията ние отдаваме на Бога същата почит, която Той изпитва към Себе си, особено ако се позовем на думите на великия немски мистик Майстер Екхард: „Обичта, с която аз обичам Бога, е същата обич, с която Бог обича мене.“

По тази логика псалмите, които монасите изпълняват по време на литургия, се възприемат като песни на Светия дух, или с други думи, когато четеш Псалтира, ти почиташ Бога със собствените Му слова и така се превръщаш в нещо като флейта, в чиито звуци се долавя божественото дихание.