С поредицата за брилянтната детективка Мейзи Добс Джаклин Уинспиър връща читателите си в междувоенна Англия – период, открояващ се със силния дух и находчивостта на жените, принудени сами да изградят нов живот от руините на военните действия. Време на нови възможности, в което да бъде възстановена крехката стабилност след тежките загуби, нанесени от Първата световна война.

Британската авторка ни потапя в света на една от изключителните жени на това поколение още с първите два романа от хитовата си криминална поредица – „Първият случай на Мейзи Добс“ и „Случаят с белите пера“. Мейзи е независима, умна и безстрашна, но същевременно уязвима и силно емоционална. Младата детективка носи дълбоки рани от миналото, които така и не успяват да заздравеят напълно. Рани, нанесени както от ранната смърт на майка ѝ, така и от тежките загуби и емоционалните травми, които самата тя понася по време на военните действия. В третата книга от поредицата „Благородни лъжи“, издадена на български език от от Benitorial, навлизаме още по‑дълбоко в психиката на Мейзи, научаваме повече за самата нея, виждаме как отдадеността ѝ на работата се превръща в начин да се справя с призраците от миналото.

След безспорния успех с първите ѝ случаи Мейзи Добс се утвърждава като блестящ следовател в Лондон и все повече хора търсят помощта ѝ. Този път тя се заема с три необичайни разследвания, подкрепяна, както винаги, от верния си асистент Били Бийл и мъдрия си ментор Морис Бланш. Докато помага на 13-годишната Аврил Джарвис, обвинена в убийство, влиятелният адвокат сър Сесил Лотън моли Мейзи да продължи започнатото от покойната му съпруга търсене на изчезналия им син, за когото се смята, че е загинал по време на военна мисия. Паралелно с това близката ѝ приятелка от колежа Присила също търси информация за брат си, изчезнал по време на войната, за да може да остави миналото зад себе си и да продължи напред.

Уликите отвеждат Мейзи обратно във Франция, където болезнените спомени от времето ѝ като военна медицинска сестра се пробуждат. Колкото по-силна става болката, толкова по-здраво се вкопчва тя в работата си, отчаян опит да заглуши зловещите мисли. Усърдието, с което Мейзи се рови в миналото обаче изважда наяве тайни, които мнозина биха предпочели да останат погребани, и я изправя пред сериозни опасности, включително такива, които излагат на риск дори живота ѝ. А на хоризонта вече назрява нова военна заплаха, въпреки че последиците от предишната все още не са напълно заличени.

За разлика от повечето криминални романи, в които разкриването на загадката е най-големият обрат, в приключенията на Мейзи Добс, то само поражда още повече въпроси, свързани с трудностите на епохата и социално-икономическите промени на времето. Авторката умело балансира между множеството сюжетни линии, създавайки една изключителна история за ужаса на войната и силата на човешката любов в необикновени времена.

В мрежата на напрегнатото разследване на Мейзи Джаклин Уинспиър майсторски вплита автентични исторически детайли, част от които черпи и от собствената си семейна история. Подобно на своята героиня британската авторка пътува до Франция, както за проучване за романа, така и като лично поклонение към дядо си, тежко ранен по време на битката при Сома през 1916 г. Тя споделя, че едно от най-трогателните ѝ преживявания по време на разходките ѝ из бойните полета се превръща във вдъхновение за ключова сцена в книгата.

Личният емоционален заряд, който Уинспиър влага в поредицата, е високо оценен от почитателите на историческите мистерии. „Благородни лъжи“ е отличен с наградата „Макавити“ за най-добър исторически роман и е сред финалистите за отличието „Агата Кристи“. Правата за екранизация на цялата поредица са откупени от HiddenLight Productions, продуцентската компания на Хилъри и Челси Клинтън.

"Мейзи Добс се нарежда сред най-изтъкнатите детективки в литературата… „Благородни лъжи“ е образец за криминален роман."

– BookPage

"Уинспиър майсторски пресъздава травмата – дълготрайната скръб, която героите ѝ, сдържани британци, изразяват единствено чрез жест или кратка реплика."

– Boston Globe       

"Уинспиър изработва внимателно всяко свое изречение, водейки историята към завладяващ и емоционален финал."

– Library Journal      

"Атмосферата на времето е автентична, а класовите напрежения в отношенията на Мейзи добавят допълнителен блясък на разказа."

– San Francisco Chronicle

Джаклин Уинспиър е родена в Кент, Англия. Интересът ѝ към „войната за прекратяване на всички войни“ и нейните последствия е провокиран от историите на дядо ѝ, който е жестоко ранен в крака по време на битката при река Сома през юли 1916 г., и баба ѝ, която губи частично зрението си при експлозия, убила няколко момичета, във фабриката за боеприпаси „Улич Арсенал“, където работи по време на Първата световна война.

Днес Уинспиър живее в Калифорния, а поредицата ѝ за чаровната детективка Мейзи Добс, която се развива на фона на важни исторически събития от началото до средата на ХХ в., се радва на голям успех.

* * *

Из „Благородни лъжи“ от Джаклин Уинспиър

Снимка Benitorial

Първа част

Лондон, септември 1930 година

ПЪРВА ГЛАВА

Младата полицайка стоеше в ъгъла на стаята. Обикновени белосани стени, тежка врата, дървена маса с два стола и един малък прозорец с матово стъкло придаваха на помещението бездушен вид. Беше студен следобед, а тя стоеше в ъгъла от момента, в който бе започнало дежурството ѝ преди два часа. Единствената ѝ компания беше разрошеното и прегърбено момиче, което седеше на стола, обърнат към стената. Други бяха влизали в стаята, за да седнат на втория стол: първо старши инспектор Ричард Стратън заедно със сержант Колдуел, който беше застанал зад него; след това Стратън от своя страна беше останал прав, докато един лекар от болницата „Модсли“ бе седнал срещу момичето, за да се опита да го накара да говори. Момичето – никой не знаеше възрастта му, нито откъде е дошло, защото не бе продумало, откакто го бяха довели сутринта с окървавена рокля, лице и ръце, пок­рити с мръсотията от цял месец – сега чакаше друг човек, когото бяха извикали да го разпита: мис Добс. Полицайката беше чувала за нея, но от това, което бе видяла днес, не беше сигурна дали някой може да накара тази млада уличница да говори.

Чуха се гласове от другата страна на вратата: Стратън и Колдуел, а след това и друг глас. Приятен глас. Глас, който не беше нито силен, нито тих, който нямаше нужда да бъде повишаван, за да бъде чут или за да накара някого да слуша, помисли си полицайката.

Вратата се отвори и в стаята влезе Стратън, следван от жена, която предположи, че е Мейзи Добс. Полицайката се изненада, защото непознатата изобщо не изглеждаше така, както бе очаквала, но след това осъзна, че гласът не беше разкрил почти нищо за притежателката си, освен че имаше дълбочина, без да е плътен.

Облечена в обикновен виненочервен костюм с черни обувки и с черна кожена чанта за документи, посетителката се усмихна на полицайката и на Стратън по начин, който едва не стресна униформената жена, когато погледът ѝ срещна тъмносините очи на Мейзи Добс, психолог и детектив.

– Радвам се да се запознаем, мис Чалмърс – каза Мейзи, въпреки че не ги бяха представили една на друга. Топлият, приятелски поздрав изненада полицайката. – Брр. Тук е студено – добави детективката, като се обърна към Стратън. – Инспекторе, може ли да намерим керосинова печка? Да позатопли малко.

Стратън повдигна вежда и наклони глава при тази необичайна молба. Развеселена от факта, че шефът ѝ е хванат неподготвен, Чалмърс се опита да скрие усмивката си, а седналото момиче вдигна очи само за секунда, привлечено от гласа на жената.

– Добре. Благодаря ви, инспекторе. А – и може би стол за мис Чалмърс? – Мейзи Добс свали ръкавиците си и ги сложи върху черната чанта, която бе оставила на пода, а после издърпа стола така, че да седне срещу момичето, от другата страна на масата, но близо до него.

Странно – помисли си Чалмърс, когато вратата се отвори и един полицай внесе още един стол, излезе от стаята и се върна с малка керосинова печка, която остави до стената. Спогледаха се за миг и свиха рамене.

– Благодаря ви – усмихна се Мейзи.

И двамата разбраха, че е забелязала скритата им размяна на погледи.

Сега, седнала до момичето, Мейзи не каза нищо. Не проговори толкова дълго, че след малко Чалмърс започна да се чуди какво, за бога, правеше детективката там. След това осъзна, че жената е затворила очи и бавно е променила позата си. И въпреки че Чалмърс не можеше напълно да си го обясни, тя сякаш говореше на момичето, без да отваря уста, така че то се наведе към Мейзи Добс, сякаш не можеше да не го направи. Божичко, ще проговори.

– Вече започвам да се стоплям. – Гласът на момичето беше звънлив – характерно за югозападната част на страната. Говореше бавно, с подчертано „р“ и кимваше в края на изреченията си. Дъщеря на фермери. Да, Чалмърс би я определила като дъщеря на фермери.

Но Мейзи Добс не каза нищо, само отвори очи и се усмихна – но не с устни. Не, усмихнаха се очите ѝ. След това докосна ръката на момичето и я взе в своята. То се разплака и на Чалмърс ѝ се стори странно, че тази Мейзи Добс не обгърна с ръка раменете му, нито се опита да го накара да спре, нито се възползва от момента, както биха направили Стратън и Колдуел. Не, тя просто седеше и кимаше, сякаш разполагаше с цялото време на света. След това отново изненада полицайката.

– Мис Чалмърс, ще бъдете ли така добра да надникнете навън и да помолите за купа с топла вода, сапун, две кърпи и хавлия, ако обичате?

Чалмърс кимна и тръгна към вратата. О, това със сигурност ще даде на момичетата повод да си шушукат. Всички ще се посмеят на тази малка пантомима.

Полицаят донесе в стаята купа с топла вода заедно с кърпи, сапун и хавлия. Мейзи свали сакото си, сложи го на облегалката на стола и нави ръкавите на кремавата си копринена блуза. Бръкна в купата, след това натърка със сапун мокра кърпа и изстиска излишната вода. Пос­ле повдигна брадичката на момичето, усмихна се към зачервените му очи и започна да мие лицето му. Изплак­ваше кърпата и отново повтаряше, като избърсваше слепоочията и челото му. Започна да мие ръцете му, като сложи в топлата вода първо лявата му длан и се зае да бърше нагоре до лакътя, а след това взе и дясната. Момичето потрепери, но Мейзи не показа, че е забелязала движението, а започна да масажира дясната му ръка с кърпата, като внимателно вървеше нагоре до лакътя, а след това отново изплакваше.

Когато Мейзи коленичи на пода, взе мръсните боси крака един след друг и ги изми с втората кърпа, полицайката осъзна, че е омагьосана от сцената, разиграваща се пред нея. Сякаш сме в църква.

– Ръцете ви са много нежни, мис – проговори отново момичето.

– Благодаря – усмихна се Мейзи Добс. – Преди години, през войната, бях медицинска сестра. Така казваха и войниците – че ръцете ми са нежни.

Момичето кимна.

– Как се казваш?

Чалмърс се загледа втренчено, когато момичето – което беше седяло в тази стая, без дори да изпие чаша чай, откакто го бяха довели преди дванайсет часа – отговори веднага.

– Аврил Джарвис, мис.

– Откъде си?

– От Тонтън, мис. – Момичето се разрида.

Мейзи Добс бръкна в черната чанта и извади чиста памучна кърпичка, която остави на масата пред Аврил. Чалмърс чакаше Мейзи да вземе лист хартия, за да си води бележки, но тя не го направи, а вместо това просто продължи с въпросите си, докато бършеше краката на момичето.

– На колко години си, Аврил?

– Мисля, че ще стана на четиринайсет следващия април.

Мейзи се усмихна.

– Кажи ми, защо си в Лондон, а не в Тонтън?

Аврил Джарвис продължи да плаче, докато Мейзи сгъваше кърпата, след което отново седна до нея. Но отговори на въпроса, както и на всеки друг въпрос, който ѝ беше зададен през следващия един час, докато накрая Мейзи не каза, че това е достатъчно за момента, че ще се погрижат за нея и ще говорят отново на другия ден, но старши инспектор Стратън също ще трябва да чуе историята ѝ. След това, добавяйки още нещо интересно към историята, която Чалмърс щеше да разкаже на останалите полицайки, живеещи в стаи на горния етаж на „Вайн Стрийт“, момичето кимна и каза:

– Добре тогава. Стига вие да сте с мен, мис.

– Да. Ще бъда тук. Не се тревожи. Сега можеш да си починеш, Аврил.

ВТОРА ГЛАВА

След като Мейзи обсъди случая със Стратън и Колдуел, шофьорът на Стратън я върна в кантората ѝ на „Фицрой Скуеър“ и щеше да я вземе на другата сутрин за още един разговор с Аврил Джарвис. Мейзи знаеше, че този втори разпит ще бъде от ключово значение. В зависимост от това какво разкриеха и какво можеше да бъде потвърдено, имаше опасност Аврил да прекара остатъка от живота си зад решетките.

– Забавихте се, мис – каза Били Бийл, помощникът ѝ, докато прокарваше пръсти през изсветлялата си от слънцето коса. Той се приближи до Мейзи, взе палтото ѝ и го закачи на кука зад вратата.

– Да, беше дълъг разговор, Били. Горкото момиче нямаше никакъв шанс. Не съм сигурна колко задълбочено полицията проверява миналото му и ми се иска да имам някои по-непосредствени впечатления и повече информация. Искам да съм по-добре подготвена, ако трябва да дам показания под клетва. – Мейзи свали шапката си, остави я в ъгъла на бюрото и прибра ръкавиците си в най-горното чекмедже. – Чудя се, Били, дали двамата с Дорийн ще искате да отскочите до Тонтън в края на седмицата – всички разноски ще са платени?

– Искате да кажете като на почивка ли, мис?

Мейзи наклони глава.

– Е, няма да е точно като на почивка. Искам да научиш повече за Аврил Джарвис – момичето, с което говорих тази сутрин. Тя каза, че е от Тонтън, и нямам причина да не ѝ вярвам. Разбери къде е живяла, кое е семейството ѝ, дали е ходила на училище там, дали е работила и кога е напуснала града, за да дойде в Лондон. Искам да знам защо е дошла тук – едва ли е знаела, че ще я очаква живот на улицата – и каква е била като дете. – Тя поклати глава. – За бога, момичето е едва на тринайсет, все още е дете. Това е ужасно.

– Неприятности ли си има, мис?

– О, да. Много големи неприятности. Ще бъде обвинена в убийство.

– Господи, и е само на тринайсет?

– Да. Е, ще можете ли да отидете до Тонтън?

Били стисна устни.

– Ами не че двамата с Дорийн сме ходили много-много на почивки, всъщност изобщо не сме. Тя не обича да оставя децата, но знаете ли, мисля, че майка ми ще може да ги гледа, докато ни няма.

Мейзи кимна, взе нов плик, на който написа „Аврил Джарвис“, и го подаде на Били заедно с купчина картончета, на които бе нахвърляла бележки, докато чакаше срещата си със Стратън и Колдуел.

– Добре. Кажи ми възможно най-скоро дали и кога можете да тръгнете. Ще ти дам парите за влака, за пансион и за непредвидени разходи. Сега да продължим, защото тази вечер трябва да изляза по-рано.

Били взе папката и седна на бюрото си.

– А, да, ще се виждате с онази ваша стара приятелка, мисис Партридж.

Мейзи насочи вниманието си към тефтера пред себе си и отговори, без да вдига поглед.

– Да, Присила Партридж – или Евърндън, както беше името ѝ, когато учехме заедно в „Гъртън Колидж“. След два семестъра, през хиляда деветстотин и петнайсета година, тя се присъедини към Доброволческия отряд за първа помощ и караше линейка във Франция. – Мейзи въздъхна и вдигна очи. – След примирието не можа да понесе да остане в Англия. Загуби и тримата си братя във войната, а родителите ѝ умряха от грип, затова замина да живее на Атлантическия бряг на Франция. И там срещна Дъглас Партридж.

– Мисля, че съм чувал това име и преди. – Били се потупа отстрани по главата с молива си.

– Дъглас е известен писател и поет. Беше тежко ранен по време на войната, загуби едната си ръка. Когато стиховете му за войната бяха публикувани тук, се приеха доста противоречиво, но той успя да продължи с писането – въпреки че творбите му са много мрачни, ако разбираш какво искам да кажа.

– Всъщност не, мис. Чувал съм за него, но да ви кажа правичката, поезията не е по моята част.

Мейзи се усмихна и продължи:

– Присила има три момчета. Нарича ги „жабчетата“ и казва, че са точно като братята ѝ – винаги замислят някоя пакост. Сега е в Лондон, за да разглежда училища за тях за следващата година. Двамата с Дъг­лас са решили, че момчетата порастват и трябва да получат английско образование.

Били поклати глава.

– Не мисля, че бих могъл да се разделя с малките – о, съжалявам, мис. – Той притисна ръка към устата си, като си спомни, че Франки Добс беше изпратил Мейзи да работи като прислужница в дома на лорд Джулиън Комптън и съпругата му лейди Роуън, след като майка ѝ бе починала. По онова време тя бе едва на тринайсет.

– Не се тревожи, Били. Всичко вече е в миналото. Баща ми направи това, което смяташе, че е най-добре за мен, и несъмнено и Присила иска същото. Всеки както намери за добре – един ден всички се разделяме, нали? – Мейзи сви рамене. – Хайде, да довършим тези сметки и да си тръгваме.

През последната година Мейзи живееше в къщата на лорд и лейди Комптън в „Белгравия“. Жилището ѝ беше предложено като услуга за лейди Роуън, която искаше по време на отсъствието ѝ „горе“ да живее някой, на когото имаше доверие – Мейзи вече беше независима жена със свой собствен бизнес, след като Морис Бланш, нейният ментор и бивш работодател, се беше оттеглил. Така че вместо скромно легло в помещенията за прислугата – първото място, където беше живяла в къщата – Мейзи заемаше елегантни стаи на втория етаж. Семейство Комптън прекарваха повече време в „Челстън“, извънградското им имение в Кент, където бащата на Мейзи работеше като коняр. Смяташе се, че не се отказват от къщата в „Белгравия“ само за да я оставят на сина си Джеймс, който ръководеше семейните дела в Канада.

През повечето време Мейзи беше сама в къщата, като се изключеше малкият брой прислужници, а пос­ле, в края на лятото, лейди Роуън се връщаше в града и заемаше мястото си като домакиня на едни от най-изис­каните приеми в лондонското общество. На това разточителство обаче беше сложен край миналата година, когато с разбиране, нехарактерно за аристокрацията, лейди Роуън бе заявила:

– Просто не мога да си позволя такова прахосничество, когато половината ни сънародници нямат достатъчно храна в стомасите си! Не, ще станем по-пестеливи и ще видим какво можем да направим, за да измъкнем страната ни от тази ужасна каша!

Когато тази вечер се прибра в „Ибъри Плейс“, Мейзи остави колата си на уличката зад къщата и веднага забеляза, че ролс-ройсът на лорд Комптън е паркиран до стария ланчестър, а Джордж, шофьорът му, говори с лакея Ерик, който понякога се грижеше и за колите.

Джордж докосна челото си за поздрав и отвори вратата на Мейзи.

– Добър вечер, мадам. Много се радвам да ви видя.

– Джордж! Какво правиш тук? Лейди Роуън в Лондон ли е?

– Не, мадам, само Негова Светлост. Но няма да остане. Само среща по работа и след това ще отиде в клуба си.

– О, среща в къщата ли?

– Да, мадам. И ако нямате нищо против, каза, че иска да се присъедините към него в библиотеката веднага щом се приберете.

– Аз ли? – изненада се Мейзи. Понякога си мислеше, че лорд Комптън бе подкрепял ранното ѝ обучение само за да угоди на съпругата си, въпреки че винаги се бе държал приятелски с нея.

– Да, мадам. Знае, че ще излизате по-късно, но каза да ви предам, че няма да ви задържи дълго.

Мейзи кимна на Джордж и благодари на Ерик, който пристъпи напред с кърпа, за да се погрижи за вече лъснатата ѝ кола. Вместо да влезе през кухненската врата, което ѝ беше станало навик, тя се насочи бързо към главния вход, където вратата веднага бе отворена от Сандра, най-старшата от прислужниците в отсъствието на иконома Картър, който беше в „Челстън“.

– Добър вечер, мадам. – Сандра направи съвсем лек поклон, защото знаеше, че Мейзи мрази такива формалности. – Негова Светлост...

– Да, Джордж току-що ми каза. – Тя подаде шапката и палтото си на Сандра, но задържа чантата за документи. Погледна сребърния часовник, закачен на ревера ѝ, подарък от лейди Роуън, когато през 1916 година я бяха изпратили във Франция. Оттогава часовникът беше нейният талисман.

– Благодаря, Сандра. Ще ми приготвиш ли ваната? Трябва да се срещна с мисис Партридж в седем в „Странд Палас“ и никак не искам да закъснявам.

– Веднага, мадам. Жалко, че не можеше да отседне тук. Не е като да нямаме място.

Мейзи приглади гъстата си черна коса и отговори, като забърза към широкото стълбище:

– Е, тя каза, че сега, когато има няколко дни почивка от момчетата, иска да отседне в някой луксозен хотел, където да се грижат непрестанно за нея.

Когато стигна пред вратата на библиотеката, Мейзи спря и си пое дълбоко въздух, преди да почука. Чуваше гласовете на мъжете – този на лорд Комптън беше остър и решителен. Вторият глас звучеше плътен и решителен и докато слушаше, тя затвори очи и започна да повтаря чутото, като автоматично движеше тялото си, за да заеме позата, внушавана от гласа. Да, това беше мъж, притежаващ твърдост и достойнство, понесъл бреме на плещите си. Помисли си, че може да е адвокат, въпреки че едно нещо запали интереса ѝ в секундите преди да почука на вратата и да влезе в библиотеката: в гласа на мъжа според Мейзи се долавяше повече от само намек за страх.

***

– Мейзи, много мило от твоя страна, че ни отделяш от ценното си време. – Лорд Комптън протегна ръка към Мейзи, за да я въведе в стаята. Той беше висок, слаб мъж със сресана назад посивяла коса и приятна лекота на движенията, която внушаваше богатство, увереност и успех.

– Радвам се да ви видя, лорд Джулиън. Как е лейди ­Роуън?

– Като се изключи злощастният хълбок, човек не може да я спре! Разбира се, сега очакваме ново жребче – може би още едно обещаващо попълнение за надбягванията след няколко години! – Лорд Комптън се обърна към мъжа, който стоеше с гръб към камината. – Позволи ми да ти представя моя много добър приятел – сър Сесил Лотън, Кралски адвокат¹.

---

¹ От англ. King’s Counsel (или Queen’s Counsel, ако монархът е жена) е ­висша адвокатска титла, давана от монарха. – Б. пр.