Европа днес съди строго политическия си ветеран Жозеп Борел за неуспешния му опит да респектира Русия. Очаква се Европейският парламент да „трича“ върховния представител на ЕС по външната политика и сигурността и доскорошен испански външен министър, за това че позволи на руския външен министър Сергей Лавров да го унижи пред света.

Миналия петък, точно когато Борел и Лавров даваха съвместна пресконференция в Москва, руското външно министерство изгони трима европейски дипломати, защото присъствали на забранени опозиционни митинги. Пред Борел руският първи дипломат си позволи да нарече ЕС „ненадежден партньор“.

Днес критици искат оставката на Борел и злорадстват, че го съветвали да не ходи в Москва, но той не ги послушал.

Ако ги беше послушал, щяха да го критикуват, че безпомощно е гледал от Брюксел как Русия хвърля в затвора главния си опозиционен лидер, след като не успя да го отрови, и как отвръща с палки и масови арести на протестите на привържениците му.

Въз основа на какво обаче европейците съдят Борел? Имат ли те обща политика към Русия? Каква е тя? Какво от нея Борел е изпълнил, и какво - не?

Честният отговор е, че Европа няма обща политика към Русия. Спорно е дали изобщо ЕС има обща външна политика освен на книга и по щатно разписание. Следователно днес ЕС съди върховния си представител без ясни критерии - лицемерно и голословно.

Не е толкова далече зад нас времето, когато Русия беше за ЕС „стратегически партньор“. Тя остана такава дори когато помогна на сепаратистите от Абхазия и Южна Осетия да откъснат територии от Грузия и да установят там марионетни проруски режими.

Беше такава и когато прекъсваше транзита на природен газ през Украйна.

ЕС престана да употребява фразата „стратегическо партньорство“, когато Русия, в духа на най-добрите си имперски традиции, заграби Крим от Украйна и помогна на руски етнически сепаратисти да откъснат от тази страна Донбас.

Русия получи остро осъждане и серия от санкции от ЕС, но стратегическото партньорство с него (или поне с някои негови членки) продължи тихомълком на газовия фронт - със строителството на „Северен поток 2“ и „Турски-Балкански поток“.

С едната си ръка Европа подписваше наказателни мерки, а с другата - сделки. Това вероятно е подход, който предизвиква уважение или поне разбиране в Брюксел, но той не печели нито едното, нито другото в Москва.

Борел се върна оттам с наблюдението, че руският управляващ елит гледа на демокрацията като на екзистенциална заплаха. Абсолютно вярно. Русия предизвика украинската криза, анексира Крим и откъсна Донбас именно заради опасното приближаване на демокрацията към границите ѝ посредством бившата европейска политика на Източното партньорство.

За да откриеш тази очевидност обаче, не е необходима дипломатическа служба от над 3000 души, каквато ръководи Борел. Достатъчно е да гледаш телевизия. Или да си поживял малко в някогашния съветски блок.

За да съобщиш на света това прозрение за Русия, не е необходим върховен дипломатически представител. Стигат лаптоп и връзка с интернет.

Европа (и не само тя) открай време спори как да се отнася с Русия, преди да си е отговорила защо.

За разлика от ЕС, Русия е наясно със себе си - за нея демокрацията, и в частност западната либерална демокрация, е опасна. По-точно - за сегашния ѝ политически и бизнес елит, които отъждествяват своята съдба с тази на държавата.

На демократичната заплаха Русия отговаря съответно - затваря привържениците ѝ, гони дипломатите ѝ, компрометира я в пропагандата си. Може да е ретроградно и мракобесно, но е логично и последователно.

Какво е Русия за Европа? Противник или партньор? За поляци, литовци, латвийци и естонци тя еднозначно е противник. Литва дори не иска купува нейната коронавирусна ваксина, тъй както иранските аятоласи забраняват вноса на американските. Ще умрем, но няма да вземем данайския ви дар.

Германци, австрийци, унгарци, испанци, италианци обаче нямат нищо против руския газ, руските ваксини, руския пазар и непрекъснато мърморят срещу санкциите. Хайде да не говорим за българите, че това е отделен сериал.

Ако попиташ правителството в София каква е политиката му към Русия, то уверено ще отговори, че е европейска. Т.е. никаква.

Ако Европа е „единство в многообразието“, то в отношението ѝ към Русия многообразието определено преобладава и Москва смело се възползва от него.

Някой даде ли мандат на Борел - нашия „върховен представител“ - как да говори с Лавров: като с противник или като с партньор?

Ако Русия е противник, къде ни е отбраната срещу нея? НАТО? Да, но четирите години на бившия американски президен Доналд Тръмп показаха, че Европа не може 100% да разчита на главния си съюзник в алианса.

Ако Русия е европейски партньор, защо отиваме при него с това, което най-много го плаши - искане за повече демокрация? 

Идеологът на Брекзит Найджъл Фараж, докато беше евродепутат, правилно отбелязваше: „Ако ръчкаш мечката с пръчка, мечката ще реагира“.

Фараж може да е всякакъв, но постигна целта си. За разлика от ЕС, за който невинаги може да се каже същото. Например - във ваксинацията.

Докато ЕС не знае къде отива в отношенията си с Русия, винаги ще стига дотам, т.е. доникъде. И няма значение дали за тези отношения ще отговаря Борел, или някой друг.

Решавайки накъде, Европа не бива да забравя:

  • с Путин или без него, Русия винаги ще бъде нейна съседка;
  • Русия е много повече от Путин;
  • Русия без Путин не означава непременно по-стабилна и по-добра за света и руснаците Русия;
  • ако не си партнира с Европа, Русия ще прави това само с Китай;
  • Русия е географски трансконтинентална, но културно и исторически е европейска;
  • Русия има културен принос, природен и интелектуален потенциал, който е несериозно да пренебрегваш;
  • руснаците продаваха газ на Европа през цялата Студена война, но това не спаси съветската им империя от срутване.

Главна заслуга за последното има американският президент Роналд Рейгън (1981-1989 г.). При него САЩ се сдобиха със страшните за времето си ракети „Пършинг-1“ и „Пършинг-2“. Но не пършингите събориха съветската империя, а вътрешните ѝ пороци, които поданиците ѝ виждаха и повече не искаха да търпят.

Рейгън говореше със съветския елит, но говореше и на руснаците, десетилетие преди да се появят сегашните социални мрежи. И им разказваше следния съветски виц:

„Руснак си купува жигула. Прави вноска. Чиновникът му казва да дойде след 10 години. Руснакът пита: Сутринта или следобеда? Какво значение има? - отговаря чиновникът. - Дотогава има 10 години. Питам, защото водопроводчикът ще дойде сутринта - отговаря руснакът.“

Тогавашният Запад даваше ясно на руснаците да разберат, че заслужават и могат да живеят по-добре, а не по съветски. Днешният изобщо не им говори. Оставя това на Путин. Дори му позволява той успешно да облъчва и европейците с конспиративни теории и дезинформация. Да се меси в изборите им. Да хаква чувствителните им бази с данни. На всичко това Европа се противопоставя с едно недофинансирано чиновническо упражнение в Брюксел, несравнимо с мащабите и ресурсите на пропагандната машина на Кремъл.

Накратко, днес Борел става лице и изкупителна жертва на една несъществуваща не по негова вина политика. И ако тя продължи да липсва, същата съдба ще има един ден и приемникът му.