Писателят Виктор Ерофеев отговаря на манифеста на режисьора Константин Богомолов, публикуван в „Новая Газета“.

Трябва да си невеж или твърде наивен човек, за да мислиш, че Европа е похитена само два пъти. Най-напред я е откраднал бикът от гръцката митология, а ето, че сега има и второ похищение, за което научаваме от режисьора и театрален директор Константин Богомолов. Имам предвид неговия памфлет с кокетното „2.0" в заглавието: „Похищението на Европа 2.0“. Но по тази тема Богомолов не е нито първият, нито вторият. Десетилетия наред руските славянофили с упорита настойчивост възвестяваха гибелта на загниваща и бездуховна Европа. После на тяхно място дойдоха малограмотните съветски гробокопачи на Европа. А сега се появи цяло стадо нови гробари, които не помнят предишните, но са се излюпили от същото гнездо. От свойството на неукия човек да поучава учения.

Достоевски обичаше старите камъни на Европа, но не обичаше новите камъни. По това, но само по това, на него прилича новоизпеченият ценител на „историческите“ западни ценности, когото ще наречем КБ. В романа си „Бесове“ Достоевски прозря страшното бъдеще на Русия. А КБ не вижда нищо хубаво в бъдещето на Европа. Но нека се вгледаме внимателно. Той се прибира вкъщи с прекрасния си германски автомобил, в тоалета му от глава до пети няма нищо руско, в дома му цари ефропейски комфорт. Отваря американския си лаптоп, поглежда към швейцарския си часовник. Време е! Време е, приятелю, да тръгнем на битка срещу новите камъни на Европа. Те са навред, тези камъни. Къде ли? Във вътрешните органи. И гибелта наближава.

Ах, как прекрасно живееше Европа преди смъртоносното си заболяване, дарявайки на света, пък и на нас, своите прекрасни подаръци! Музика, философия, литература, театър, научни открития, индустрия, човешки права… Днес обаче в агонията си Западът, оказва се, бълнува за някакви противни джендъри, в Америка разрушават паметници на Колумб, всички се крият от тълпите бежанци, масово са полудели по радикалния феминизъм. И тъй нататък стереотипи.

Руският човек изобщо не е длъжен да обича Запада. Но когато мразиш Запада, ти завинаги се затваряш в собствената си несрета. Защо не нападаме язвите на Иран, на Китай, на Северна Корея? Защо? Ами защото нас, милите на бога Богомилови, те изобщо не ни интересуват, не са наша работа. Но камъните на Европа са наша работа, те са важни за нас - вечните полуевропейци със стереотипните си представи за историята и настоящето на Европа.

Между другото, Европа никому не дължи абсолютно нищо. Но ние сме свикнали да мислим, че не друг, а нашата матушка Русия никому нищо не дължи, поради което е свободна да съди всички останали, бидейки сама изключително духовно образувание в хватката на вечната бедност и безпросветния авторитаризъм. Но Европа на старите и на новите камъни не крие, че е минала през огромно количество изпитания. Дори да не броим инквизицията, няма да забравим нито увлеченията по комунизма, нито 12-те години нацизъм, нито пък залитането по маоизма, обхванало много студенти през 1968.

Силата на Европа

Европа - това е свят на едно сложно, несъвършено и креативно битие. Тя често се поддава на съблазните на вярата и безверието, но ако искаме да разберем силата ѝ, трябва да спрем поглед не само върху странните съществителни от женски род, но и върху стабилните институции или върху решителните медии, които пратиха в оставка един германски президент, преодоляха Тръмп и успяха да се справят с кризата на Брекзита.

Европа мина през греховете на колониализма, на високомерието и на вярата в превъзходството на своите идеали. Всички тези времена приключиха. Европа търси нови пътища. Когато си далеч от Запада, тези пътища могат понякога да ти се видят абсурдни. Но Западът вече се е вглеждал в себе си през погледа на Франц Кафка, размишляващ гениално за абсурда на съществуванието. Дали пък не трябва да се взрем със същия взискателен поглед и в себе си и в своята родина, в страната, от която през последните години избягаха милиони талантливи хора, в страната на дъсчените външни клозети, страната с невероятно ниска продължителност на живота?

В много отношения Европа се явява колективно копие на индивидуалния човек. И ако човекът действително има бъдеще, той ще го намери именно в Европа. Ако няма - никой не може да му помогне. А най-малко пък ще му помогне такава наивна, безпомощна и примитивна критика, каквато отправя режисьорът КБ. Или както се пее в онази песничка: „Недей да поучаваш учения…“.

Мисля си, че Богомолов е искрен в своите критични изхвърляния. Но това е дори може би по-лошо, отколкото ако беше неискрен или воден от конюнктурни съображения.

"Дойче веле"