Виктор Владимирович Ерофеев (68 г.) е един от най-четените на Запад съвременни руски писатели. Автор и водещ на телевизионното предаване "Апокриф". Роден е в семейството на руския дипломат Владимир Ерофеев, преводач от френски на Сталин и помощник на Молотов. Част от детството си прекарва в Париж. Кандидатската му дисертация "Достоевски и френският екзистенциализъм" излиза като отделна книга в САЩ през 1991 г. Той е един от организаторите и участниците в знаменития самиздатски алманах "Метропол", съветските власти му пречат да публикува свои текстове до 1988 г. През 1990 г. издава романа "Руската красавица" и сборника литературни есета "В лабиринта на проклетите въпроси". По разказа му "Живот с идиот" Алфред Шнитке пише музиката за едноименната опера. Романите му "Енциклопедия на руската душа" и "Добрият Сталин" са международни бестселъри. Романът му "Акимуди", сякаш вещае анексирането на Крим.
Ерофеев бе наскоро в Одеса, където даде ексклузивно интервю за украинската агенция УНИАН. Препечатваме го изцяло.
През пролетта на 2014 г. писателят бе в София. Тогава той даде пространно интервю за Клуб Z. Можете да го изтеглите ОТТУК.

- Виктор Владимирович, съществува мнение, че днешното украинско общество е разделено. Каква е вашата гледна точка?

- Хората с различни мнения са нещо нормално. Едно общество става разделено по време на драматични и кризисни събития, защото тогава различните мнения се изпълват с кърваво съдържание. Мисля, че не за първи път - и в Украйна, и изобщо в Източна Европа, възниква крайно напрежение между различни хора, в семейството, сред колегите и т.н. Защото Украйна, и по-специално Одеса, правят сега своя исторически избор. Страната се разгръща като кораб, а когато един съд се разгръща, естествено, възникват въпроси: "Правилно ли завихме? Може би трябва на другата страна?" Всичко е наред. Добре е, че обществото в този момент е разделено - това означава, че то е живо. Лошото общество, мъртвото общество не е разделено, а прилича на слепнали се пелмени. Аз с внимателен оптимизъм следя какво се случва в Украйна и с внимателен оптимизъм вярвам в бъдещето на Украйна.

- Защо оптимизмът е внимателен?

- Първо, защото руският човек се страхува от лоши предсказания. Второ, когато се намирате недалеч от голяма и мощна във военно отношение страна, не определяте бъдещето си сами. Затова трябва да се научите да бъдете дипломати. Струва ми се, че това сега не достига. Говоря не за военното време, а изобщо. Има най-различни начини да се договаряш с руснаците. Например, за да бъдат пуснати през 70-те г. евреите от СССР, тогавашните държавен секретар Хенри Кисинджър и американският президент Ричард Никсън толкова яко са пили в Ялта с генералния секретар на Съветския съюз Леонид Брежнев и неговия помощник Андрей Александров, че Кисинджър вместо през вратата е излязъл през прозореца. Знам тази история от първа ръка - баща ми беше приятел с Александров.

- Смятате ли, че е реално да се намери поне някакъв общ език с президента на Русия Владимир Путин?

- Има ранен Пушкин, има и ранен Путин (смее се - бел. на УНИАН). Така че аз съм от онези малцина, които намериха някакъв общ език с ранния Путин. Това стана през 2001 г., когато движението "Вървяши заедно" обяви мене заедно с Владимир Корокин и Виктор Пелевин за врагове на руската култура (после "Вървящи заедно" се преструктурира в младежкото политическо движение "Наши", създадено от администрацията на руския президент - бел. на УНИАН). Тогава написах писмо на Путин и явно съм напипал нещо.

- Какво?

- Не знам. Не сме обсъждали писмото с него. Когато се срещнахме в Париж, по време на разговора той просто намекна, че го е прочел. Това писмо изигра своята роля - прекратиха наказателното дело срещу Сорокин, престанаха да тровят издателите му. Всичко завърши доста миролюбиво.

Разбирам, че с човек, който е от КГБ, е невъзможно да се договориш. Защото това е човек, преследващ само своите интереси. Но покрай всичко друго не е необходимо да се забравя и това, че руският човек (именно руският) обича да бъде в ролята не на функция, а на цялостност. И разликата между Путин като функция (кагебеец) и човек все пак има. При желание можеш дипломатично да се промъкнеш през този процеп. Макар че, ако се съди по начина, по който се държи с журналистите, той смята себе си за непобедим. Но ми се струва, че тези журналисти и не се замислят над въпросите, които така вълнуват мене и вас.

- Какъв трябва да бъде политикът в Русия, за да му провърви с народа?

- На Русия вече никога няма да й провърви с народа. Трябва да се има предвид, че сега там се събуди първобитният човек, който се оказа и доста агресивен. Заедно с това виждаме че значително му влияе пропагандата. Нали той повярва например, че в просторите на Донбас воюва не срещу украинците, а срещу американците, и в други небивалици. Нека си представим, че ще дойте здравомислещ, умен управник, да речем, с идеите на Петър Велики. И тогава старата пропаганда ще може някак си да бъде прекодирана на друга.

Виждате ли, на Русия и е крайно необходимо просвещаване. Много тежко е това да бъде въплътено в живота, но без него никак не може. Това е като рибната мазнина за децата - никой не я обича, но е необходима. Ако има просвещаване, ще стигнем нивото на определена политическа култура - главното, което не ни достига. Ако в Русия политическата култура "заработи", ще срещнете друг народ. Убеден съм, че това може да бъде направено. Трудно, но може.

В същото време методите на Петър Велики, вкарвал народа в Европа чрез насилствено бръснене и рязане на брадите, няма да минат през XXI век, когато действат интернет и другите най-нови технологии. Тоест, ние се сблъскваме с народа, който, от една страна е архаичен, а от друга, седи пред компютрите. Това удивително съчетание на архаичното съзнание с постмодернизма е характерно и за Путин. Тук те се срещнаха - народът и Путин. Може би за първи път в Русия се обединиха управникът и народът. Уникално обединение, което, между впрочем, трябваше да бъде разгадано доста по-рано.

- А Сталин?

- Сталин никога не е бил единен с народа. Никога не е фамилиарничил и не се е шегувал. Той се е държал на разстояние. Путин намери ключа, това се харесва на народа.

Изобщо, случващото се в Донбас е типичен "Чевенгур". Спомняте ли си романа на Андрей Платонов за хората, убедени в скорошното идване на комунистическия рай? Те отказват да работят, ядат храната, която намират в гората, жестоко се разправят с представителите на буржоазията, смятат всички жени за общи и т.н. Ето, и тези момчета (терористите в Източна Украйна - бел. на УНИАН) са сантиментални утописти, които не знаят граници на жестокостта, ненавистта, лошото отношение към жените и всичко останало. Но при това смятат себе си за прекрасни и благородни. Трябва ли да убием буржоата, дори да е приятел? Да го убием! Той пречи на идеята! Убих - разплаках се - погребах го - напих се - пак убих.

Именно тази специфика не е взета предвид от европейците. Голямата грешка на Европа се състоеше в закриването на почни всички институти, занимаващи се с Кремъл, и съсредоточаването само върху исляма. Ранният Путин все още можеше да бъде хванат за гащите и поставен на мястото му. Може и сега, но всичко стана по-сложно и за това са необходими значителни усилия.

- Като се връщате към "Чевенгур", не смятате ли, че и мнозинството руснаци се проявиха като героите на романа на Платонов?

- В Русия винаги са изтъквали външния враг - такава е историята и с Украйна. Винаги всички около Русия са били виновни. Воювахме срещу поляците, борехме се срещу евреите, срещу бунтуващите се студенти, известно време срещу германците, сега корените на злото са у американците и т.н.

Когато този "външен враг" се е внедрил окончателно в главите на хората, става страшно. Защото съвестта сякаш е чиста, демек те те обиждат, а не ти тях. Общо взето, това е форма на шизофрения. поведението на шизофреника е неадекватно спрямо реалната ситуация. Достатъчно е например да сложиш неправилно една чашка на масата, за да започне шизофреникът да крещи и да чупи чинии. Това като на рентген пролича и в събитията в Украйна. По време на конфликтите с Полша, Чехословакия все още вярвахме, хващахме се за някаква надежда, а когато хората показаха чевенгурската си същност, стана страшно.

От друга страна, светът е сложно съчинен. Така в далечен Сибир се сблъсквате с обикновени и страхотни момчета. Те винаги ще дадат рамо, ще помогнат във всяка ситуация.

Но не дай Боже да питате каква е политическата им култура. Веднага ще чуете: "Ти какво, чална ли се?" Може ли такъв човек да бъде наречен пълно нищожество? Не. Тоест, няма разпадане, има продължение.

- Вав вашия мистичен роман "Акимудите" е описано как едноименната несъществуваща държава обича Русия, желае й разцвет, а в отговор заради недоверието на руснаците към всичко позитивно получава война. Може ли според вас нещо да направи Русия щастлива?

- През последното столетие ценностите в Русия са разрушавани два пъти. Просто всичко рухна, разби се на дъното. Първия път бяха ценностите на органичното минало, които добре знаем например от романа на Лев Толстой "Война и мир". Втория път - с разпадането на СССР, когато изгубихме ценностите, които изобщо не обичахме, но те структурираха живота ни. Имаше два "Титаника". И двата потънаха.

Акимудите искат да ощастливят Русия и да привнесат определен набор от ценности, да наложат диалог. Но се оказва, че тези важни неща вече не функционират, защото хората, живеещи без духовна опора (истинска, а не измислена от пропагандата - бел. на УНИАН), са деградирали. Всеки човек, дори доброжелателят, бива възприеман като заплаха и насилие. Затова страната Акимуди, която не съществува, получава в отговор военно настъпление от Русия.

Пророческата интонация на тази книга ужасява. Разбира се, не сравнявам Украйна с Акимудите, но възникналата война, толкова непредполагаема и немислима, се оказва реална. Проработи моето предвиждане за невъобразима братоубийствена война...

- Да, често наричат украинците, руснаците, а също беларусите братя. Но реакцията към анексията на Крим и трагичните събития в Донбас показа, че не всичко е еднозначно. Как вие, руснакът, смятате, в какво все пак е разликата между народите?

- Няма прост отговор. Нека опитаме така. Украинците по природа са събирачи, колекционери на ценности. С последните можете да спорите или да се съгласите. Но, каквото и да става, вятърът, духащ от Запад, малко оцвети тези ценности. Плюс вятъра от Западна Украйна, който тихомълком стигна до Киев и тръгна на Изток. Тогава задухаха други ветрове - два буреносни облака се сблъскаха над Донбас. Вместо дъжд се изля кръв. Затова тук, вероятно за първи път от много десетилетия, действително избухна война на ценностите.

Като притежава ценности от този род, Украйна не може да бъде "втора Беларус". Макар че нека кажа, че с жена ми тази година пътувахме с кола от Литва през Беларус. Цялата земя е разорана, полето е в прекрасно състояние, изобщо те хваща завист.

- Защо завист?

- Защото у нас официално признават, че в Русия 40 на сто от обработваемите земи не са разорани. Това означава, че когато влизаш в Смоленска област, там просто няма нито едно поле. В Беларус нещо правят, произвеждат. Дори при такъв управник, при батката (така наричат диктатора Александър Лукашнеко - б.р.), който забрани моите книги, там е нормално. Влизаш в крайпътен ресторант - можеш да хапнеш. Хората са усмихнати. При това минаваш покрай Минск, гледаш улица "Сталин" и веднага те дострашава. Мисля, че и Беларус е на опашката за тези ценности. Няма нужда да ги крепите и да мислите системно. В противен случай всичко ще рухне като при напукана плочка на пода - водата же залее и ще разпръсне всичко.

Има исторически създали се фактори. Например Полша е била подтисната, окупирана, но по манталитет винаги е била част от Европа. Затова възстановяването на страната мина бързо. Аналогично е в Литва. Ако погледнем територията, на която са разположени Украйна, Беларус и Русия, тя никога не е била колонизирана от Европа. Та дори в Африка, да речем в Мали, ще видите "страшни местни жители", които ще ви се усмихнат и ще ви кажат "благодаря". Пътищата там са нормални, стълбовете са боядисани, има табелки на пътя... Нашите страни никога не са минали през такава културна колонизация. Разбира се, ние вътрешно сме си доста диви.

Един от най-добрите писатели от емиграцията - Гайто Газданов, някога добре го каза, че имаме "условен морал". Знаем как да се държим, но се държим в зависимост от една или друга ситуация. Моралът ни е ситуативен. И това след ужасите, които станаха в Украйна, включително чудовищния Гладомор, и в Беларус, където по време на войната загина всеки трети, и в Русия, където вечно има ГУЛаг. Французите, англичаните, поляците ще кажат: "Така не бива", а руснаците: "Така не бива, но аз постъпих така".

- Казват, че когато у нас имало септични ями, в Европа вече всичко е било иначе и да се прескочи времето е невъзможно.

- Не трябва да зацикляме на това. Ако разсъждаваме така, никога няма да прескочим тази септична яма.

- Може ли Западът реално да помогне за разрешаването на конфликта между Русия и Украйна?

- Може, макар ситуацията да е сложна. Че и там не казват цялата истина. През лятото ми се случи в Гданск да си общувам с Доналд Туск. Чух страшни неща. Оказва се, че две трети от Европа не искаше да направи нищо за Украйна. Там се извършваше огромна работа... Затова се постарайте да извършите реформи, за да кажат: "О! Все пак при тях се получава!" И въпреки всички усложняващи моменти, вярвайте в европейските ценности. Те не покриват със себе си всичко, но като ги придобиете, ще получите допълнителен бонус - ще продължите да бъдете себе си. Тогава всичко ще бъде добре. И ние, разбира се, ще ви подкрепим. Бъдещето на Русия също е свързано с Европа, но това вече, разбира се, е далечна перспектива.

- Според вас изцяло ли руският президент владее информацията за ситуацията, настроенията в Украйна?

- Путин, разбира се, получава недостатъчно информация. Той е обкръжен от същите като самия него "другари" от КГБ. Страната ни поне 70 процента се управлява от тази организация - предишни или настоящи "другари", които, естествено, имат своя логика на мислене. Познавам ги още от съветския живот. Аз съм нещо като "бояджия". Аз съм от онази, старата номенклатура и разбирам как мислят те. "Другарите" изграждат логиката си върху противостоенето срещу нещо си. И в някакъв момент те разбраха, че това противостоене трябва да се разшири. Началникът иска разширяване! Започнаха да търсят ходове и намериха в Украйна. Ние в Москва, честно казано, до последно не вярвахме, че това не са брътвежи... та тук разширяването достигна някакви космически размери. Да започнеш война в Украйна е исторически ход. Той ще влезе в историята с това.

- А с Крим?

- По принуда бях там през лятото. Четири дни бях в Коктебел (черноморски курорт на полуострова - б.р.). Отидох на крайбрежната улица и видях, че празникът свърши. Празник вече няма.

Той може би беше прекалено пиянски, дори, бих казал, прекалено банален, дивашки. Но беше празник. Не можеше човек да си пробие път на крайбрежната. Хората вървяха в различни посоки, във всяко кафене звучеше музика. Създаваше се впечатление за пълно откъсване. Сега там не свири музика. Стана много тихо. Идват уважаваните от мен якути и буряти, на които казаха: "Искате ли да излезете в отпуск през август, а не през ноември? Вървете тогава в Крим." Това е друг контингент. Да, всички се оплакват от цените, от пенсиите. Много хора са разочаровани. Но имайте предвид - ако свикат избори дори под флага на ООН, все едно няма да съберат 50 "украински процента".

В края на краищата, проблемите на Крим ще бъдат решени някъде на равнище френски Елзас. Ето, там говорят немски и това не пречи никому...

- Езикът за Крим никога не е бил проблем. Само пропагандистите виждаха ситуацията по друг начин. Между другото, според вас как може да бъде преодоляно влиянието на пропагандата?

- Чрез литературата. Тя е като прах, който добре измива тоалетната. Ще потъркаш, а тя пак блести... Така е и с литературното слово, което е честно и готово да бъде свободно. Та свободното слово е трудна работа, но, ако е готово, ако понякога бива свободно, това е конкретна контрапропаганда. Затова колкото повече четеш хубава литература, толкова по-малко вярваш на пропагандата. Колкото по-малко четеш литература, толкова повече затъваш в пропагандата.

- През 1979 г. бяхте един от издателите на "Метропол" - забранения самиздат, заради който бяхте подложени в СССР на гонения, но по-късно ви се извини дори руският министър на културата Евгений Сидоров. Помните ли как се случи?

- Тогава много хора се извиниха. Времето беше такова - опитай да не се извиниш. Тогава имаше малко културно просвещение (смее се - бел. на УНИАН). Но имаше и такива, които не се извиниха. Така съвсем наскоро по един от телевизионните канали имаше пряко предаване, по време на което разказах за "Метропол". В телевизията се обади бившият първи секретар на Московската писателската организация Кузнецов и заяви, че никой не е знаел, а той, видите ли, бил посветен, че Ерофеев е агент на САЩ. Казах му: "Феликс Феодосиевич, защо мълчахте, трябваше веднага да направите донос. 35 години минаха, мили човече. Трябваше навреме да реагирате" (смее се - бел. на УНИАН). По християнски му простих.

Все пак ние тогава минахме през чудесна школа. Не го пожелавам никому, но ако го нямаше "Метропол", нямаше да напиша "Руската красавица", без която Ерофеев би бил съвсем друг. Тя ми подари всичко, включително славата и отвращението от славата. Всичко ми подари наведнъж. Цяла колекция. (Романът "Руската красавица е публикуван в края на 80-те г., преведен бе на над 20 езика. За първи път излезе във Франция под името La Belle de Moscou - "Московската красавица" - бел. на УНИАН.)

Докато не станах много известен, мислех, че най-противните писатели са знаменитостите. Но, както се оказа, най-противни са тези, които не са постигнали слава. Защото възприемат всеки твой успех специфично. Например казват: "Ерофеев се прочу, защото баща му беше посланик". Като че ли този, чийто баща е бил посланик, отведнъж и веднага се е прочул! Или казваха: "Той издаде "Руската красавица", защото в Париж го познаваха още като дете". Пълни брътвежи... Така те на самите себе си обясняват защо нещо при тях не се е получило.

- А какво е писателският успех?

- Когато Бог те целуне по темето. Няма друго. Има още три неща, които зависят изключително от Всевишния - жената, талантът и парите.

- За речта ви в Одеския литературен музей всички билети бяха продадени...

- Радвам се, че дойдоха хора от различни поколения. На първия ред седяха дядовци и прадядовци, но имаше и много млади хора. Това е добър знак. Защото ако "хващаш" едно поколение, водиш го, а останалите те изоставят по пътя, това е много лошо. И за тебе, и за страната.