14 години след присъединяването си към Европейския съюз българските власти се осмеляват да признаят, че в голяма степен това време е било пропиляно. 14 години, в които изобилните европейски фондове са били усвоявани за всичко друго, но не и за енергийна трансформация.

Старите обществени и жилищни сгради пилеят енергия денонощно и целогодишно. Икономиката ни изразходва средно 3,5 пъти повече енергийни ресурси за производство на единица БВП от средния енергиен разход в ЕС. В страната ни продължават да работят въглищни централи, които в стремежа да удължат още малко съществуването си, хаотично разнообразяваха горивния си микс с отпадъци и биомаса, а се оказва, че някой прави план да ги захранва с водород. Възобновяемите източници, към които все повече държави – членки на ЕС, ориентират енергийната си система, у нас са сведени до изискуемия минимум, без перспектива за проактивното им развитие.

Докога с изкопаемите горива?

В края на миналата година страните в Европейския съюз се споразумяха за намаляване на въглеродните емисии с най-малко 55% до 2030 г. спрямо нивата от 1990-а. Скоро след това пристигнаха първите знаци, че климатичната политика на съюза ще се превърне в негов основен дипломатически лост за влияние. В края на януари т.г. външните министри на страните членки определиха климатичните промени като „екзистенциална заплаха“ за човечеството. В тази връзка те настояха за преустановяване работата на въглищните централи по целия свят, но без да назоват за това крайна дата и с особено мнение за инсталациите, които „прихващат“ собствените си въглеродни емисии.

На този фон България, която е част от взискателния съюз, все още се бави да определи крайна дата за използване на въглища в енергийния микс. Според Националния план за възстановяване и устойчивост декарбонизацията на икономиката и енергетиката у нас зависи от развитието на водородните технологии.

Ентусиазмът в тази посока е красноречив. Близо 50 пъти в рамките на представянето на стълб „Зелена България“ се набляга на водорода, неговото производство, пренос и употреба. Предстои изготвяне и приемане на Национална пътна карта за разгръщане на потенциала на водородните технологии, която е вдъхновена от Пътната карта за чист водород в Европа. Необяснимо е защо в тези документи е заложено водородът да има системна роля за прехода към възобновяеми енергийни източници. В много страни от Европейския съюз делът на възобновяемата енергия расте необезпокоявано, докато тепърва ще се правят планове за налагането на водорода като алтернатива. Очаква се той по-скоро да бъде допълваща технология за пренос и съхранение на енергия за най-енергоемката индустрия, която иска да постигне нулеви въглеродни емисии.

Могъщата централизирана система

За момента Планът за възстановяване оставя впечатлението, че старите ни въглищни централи само ще променят горивото си – с изкопаем газ и малко водород за разкош.

Остава неясно как ще бъде обезпечена инвестицията в нови инсталации за преобразуването на тези горива в електричество. Планът говори само за свързване на централите към преносната инфраструктура, но самите те са конструирани единствено за изгаряне на лигнитни въглища. Нещо повече, икономика, базирана на водород, няма да бъде постигната просто чрез последващо модернизиране на инфраструктурата, създадена за изкопаем газ.

Днешната газова инфраструктура в Европа не е готова за транспортиране на водород в голям мащаб. Международната енергийна агенция изчислява, че текущият максимален капацитет за смесването на водород в съществуващата мрежа е с дял на водорода от около 10%. Това означава, че с настоящия вариант на плана бихме създали риск за нереализирани инвестиции, които скоро ще трябва да бъдат модернизирани наново, за да отговорят на развитието на бъдещата икономика.

Възобновяема енергия за собствени нужди

До средата на 2021 г. се очаква страните-членки на ЕС да въведат в сила директивата за насърчаване използването на възобновяема енергия. Два члена от този текст ще подпомогнат истинската промяна на системата. Член 21 гарантира правата на гражданите да произвеждат енергия за собствени нужди, която също така могат да съхраняват или продават в мрежата. Това би следвало да се случва без дискриминационни или непропорционални процедури и такси, наложени от държавата, независимите регулатори или електроразпределителните дружества. Член 22 от директивата дава възможност на гражданите да участват в общност за възобновяема енергия, без да губят своите права или задължения като крайни потребители.

Сами, в своето домакинство или като сдружение на съмишленици – енергийните граждани са новите действащи лица, които ще променят системата. Българският план за възстановяване не ги разпознава и подкрепя, но това не е изненада. Отношението на управляващите към правото на производство на енергия за собствени нужди стана ясно още в текста на Интегрирания план за енергетика и климат. В две отделни оценки на качествата му Европейската комисия изрично посочва, че България не предоставя план за законови промени и облекчени административни процедури, за да подпомогне бъдещите потребители – производители на енергия за собствени нужди и сформирането на енергийни общности, каквито у нас все още няма.

Готви се програма за финансиране на еднофамилни и многофамилни сгради, които не са свързани към топлопреносни и газопреносни мрежи. При определени условия ще се подпомага закупуването на термопомпи, фотоволтаични системи за електричество и слънчеви колектори за топла вода. Това е отлична възможност да се предотврати разрастването на газовата инфраструктура за битови нужди и с метър занапред. Остава нерешен въпросът при какви административни условия ще се ползват домашните инсталации за енергия от възобновяеми източници. Немислимо е да се прави такава съществена промяна без въвеждането в законодателството на понятието „потребител – производител“ (англ.: prosumer) и възможността за нетно отчитане (англ.: net metering). Само така производството на енергия за собствени нужди ще бъде разтоварено от настоящата бюрократична тежест и правото на гражданите да са съществена част от системата ще бъде гарантирано.

На теория България постига европейските цели за възобновяема енергия в общия микс. На практика това се случва с цената на лошо управлявани водни ресурси и висок дял горене на биомаса, което се доказва като неустойчив модел, свързан с обезлесяване и влошено качество на въздуха. Заложеният в плана за възстановяване Национален фонд за декарбонизация не дава изрично приоритет на възобновяемата енергия.

За него научаваме, че ще е внушителна нова административна структура, която се стреми към осигуряване на финансиране на широк кръг проекти, техническа помощ и обслужване на едно гише. Фондът ще стъпи на анализ, с изготвянето на който институциите ни открито признават за наличието на бариери пред инвестициите в енергийна ефективност. Не става ясно дали Националният фонд за декарбонизация ще обхване всички бъдещи заявки за финансиране – на еднофамилните и многофамилните сгради, общинските и индустриалните структури. Ако е така, как ще се работи с толкова различни по мащаб проекти, ще бъдат ли забавяни във времето едни за сметка на други и ще има ли гаранция, че всички те, в крайна сметка, ще следват безусловно една обща цел?

Предстоящото разработване на дефиниция на понятието „енергийна бедност“ е добра, макар и много закъсняла мярка. Не е ясно какво ще последва от дългата процедура по изготвяне на предложение, консултации и законови промени. Дали енергийно бедните граждани в България ще продължат да се отопляват с дърва и въглища, които замърсяват въздуха и влошават здравето им, или ще има устойчиво решение на въпроса? Дали всяка година ще се харчат над 100 милиона лева за енергийни помощи, които най-често се превръщат в пушек в комина, или ще се заложи на трайно сътрудничество с местните власти по тази тема? Те могат да предложат покривното пространство на общински сгради, където да се произвежда енергия, компенсираща потреблението на хора в нужда.

През следващите години ролята на енергийните граждани ще се увеличава в много региони на света и в частност – в Европа. Очакванията са до 2050 г. половината от всички хора в Европейския съюз да могат да произвеждат сами електричеството, което потребяват, като по този начин задоволяват 45% от търсенето на електроенергия в Европа. В България един на всеки седем българи може да допринесе за общо 26% от електроенергията, необходима на страната, като покрива собствените си нужди, а излишъка отдава в мрежата. За съжаление, никой от изготвените през последните години български стратегически документи за енергетиката и климата не отразява този потенциал. Планът за възстановяване и развитие не прави изключение. Той остава в плен на познатия, стар централизиран модел, който изисква огромни средства за инфраструктура, поддръжка на стари инсталации и доставка на горива със съмнителни качества.

---

Балин Балинов е координатор на кампанията „Енергийни решения“ в „Грийнпийс“ – България.