Може ли стихотворенията на чернокожо момиче от САЩ да се превеждат от бели европейки? А от бели мъже на средна възраст? От седмици в литературните среди пламти странен спор по този въпрос. Причина за него са агентите на прочутата Аманда Горман - младата поетеса, която чете стиховете си на встъпването в длъжност на новия президент на САЩ Джо Байдън.

По принцип поезията е жанр, който се продава по-трудно и се чете от по-малка публика. Но не и когато става дума за Горман. След като бе поканена на церемонията на Байдън със стихотворението си The Hill We Climb, в което описва личната си история и сблъсъка си с бялата кулутра на Америка, поезията на 22-годишната абсолвентка на „Харвард“ оглави класациите. 

Стихотворението й бе похвалено от хора като Обама, поп звездата и продуцент Джон Леджънд и Опра Уинфри, а за правата му за издаване и в други страни се редят издателства на опашка.

В същото време Горман получи покана да чете своя поема и преди финала по американски футбол Супербоул. Според „Холивуд рипортър“ тя е подписала и договор за модел с елитната модна агенция IMG, за която работят Джиджи Хадид, Кейт Мос, Хайди Клум и Жизел Бюндхен. Не само думите й се продават като топъл хляб, но и лицето й - диадемата на „Прада“, с която бе на встъпването в длъжност на Байдън, бе изтъргувана буквално за часове.

След този феноменален успех Аманда Горман си нае адвокат, който да я представлява и вероятно това също е една от причините да се появят проблеми с превода й в Европа. 

Първо отпадна Марийке Лукас Райнефелд - най-младата носителка на „Букър“, писателка и поетеса, която не иска да определи конкретен пол за себе си и за това сама си е дала името Лукас към рожденото Марийке. Тя бе избрана за преводач от холандското издателство, купило правата на Горман.

След бурни реакции, че бяла европейка не може да разбере докрай поезията на Горман, Райнефелд сама се оттегли. Седмици по-късно по същите причини бе отхвърлен и преводачът й на испански Виктор Обиолс. Много преводачи обаче протестираха срещу този подход. За добър превод е необходимо отлично владеене на два езика и познаване на две култури - тази на автора, и тази на страната, в която излиза произведението - аргументираха се професионалистите.

А това е повече от просто идентичен пол, цвят или възраст - само произходът не гарантира по никакъв начин, че преводът ще бъде добър. Защитниците на действията на Горман обаче посочиха друг аргумент – хора с различен от белия цвят на кожата все още трудно биват допускани на върха в литературния бизнес. Затова сега е подходящият момент и преводачите да бъдат видени, да се разшири кръгозорот на издателствата и поръчки, особено за толкова печеливша дори финасово поезия, да се печелят и от хора от друга раса. 

Потърсихме за мнение един от хората в България, които имат най-близък поглед върху ставащото - преводачката на Марийке Лукас Райнефелд - Мария Енчева. Тя току-що преведе спечелилата „Букър“ книга на Райнефелд „Неудобството на вечерта“. Книгата вече е на българския пазар, издава я ICU.

- Около преводите на американската поетеса Аманда Горман стават все повече скандали - изборът за преводач явно е труден и според издателите на Горман трябва да отговаря не само на професионални качества, но и да имат подобен на Горман личен бекграунд. Първа от това бе засегната Марийке Райнфелд. Вие самата, като преводач, как гледате на това развитие? 

For there is always light. 

If only we’re brave enough to see it. 

If only we’re  brave enough to be it.

- Думите на тъмнокожата поетеса Аманда Горман, произнесени при клетвата на новия американски президент Джо Байдън, още не бяха заглъхнали, когато се разрази истинска война за правата за превод на поезията на Горман. Нидерландското издателство „Мьоленхоф“ извади силен коз, когато предложи за свой кандидат Марийке Лукас Райнефелд, автор на „Неудобството на вечерта“. И донякъде очаквано за едни, а за други – напълно изненадващо, екипът на Горман не одобри най-младия носител на международния „Букър“. На повърхността остана да се носи обяснението, че Райнефелд не е достатъчно тъмен(на), достатъчно изявен(а) активист(ка), достатъчно… Горман.

Онова, което остана под повърхността и според мене в конкретния случай наклони везните, беше фактът, че Райнефелд, макар и превъзходен писател, не притежава уменията, необходими, за да превеждаш. Самият(самата) Райнефелд в интервю признава, че владее английски не повече от Луис ван Гаал, за чиито изказвания по време на треньорската му дейност в "Манчестър Юнайтед" и до днес се носят легенди.

Преводачите, които вземат работата си насериозно, винаги се опитват да се промъкнат в главата на автора. Само това може да бъде известна гаранция, че ще предадеш значението на текста възможно най-вярно и гладко. Познаването на изходния език и култура редом с познанията по целевия език е основен принцип, който се подчертава дебело от всяко помагало по превод. В края на краищата преводачите са лодкари между две различни култури - функция, която впрочем би била обезсмислена, ако се превеждаха текстове единствено на хора със същия социален произход, същия цвят на кожата и т.н. Но нерядко преводачът има зад гърба си дълги години обучение и още повече години в трупане на опит с чуждата среда, с каквито Райнефелд, уви, не разполага.

- Каква беше реакцията на самата Райнефелд?

- Отговорът на Райнефелд беше повече от сдържан. В Туитър той(тя) призна, че е шокиран(а) от шума, който е вдигнало отхвърлянето ѝ(м). „Бих искал(а) да ви съобщя, че реших да върна възложението за превод на творбата на Аманда Горман. […] Подхождам с разбиране към хората, които са се почувствали засегнати от избора на „Мьоленхоф“ да поканят мен.“

Издателството също побърза да реагира: „От самото начало Аманда Горман и екипът ѝ поставиха ясни изисквания към всички чуждестранни преводачи на нейната поезия. Очакваха това да бъдат хора с лично отношение към творчеството на Горман, включително към стила и тона ѝ. И Горман, и Райнефелд получиха международно признание за труда си на съвсем ранна възраст. Наред с това те не се страхуват да изказват мислите си.” И макар да се оправдава с това, че в началото фигурата на Марийке Лукас Райнефелд е била одобрена от екипа на Горман, издателството завършва: „През изминалите дни научихме много и ще продължим да се вслушваме, да учим и да обсъждаме. Разбираме решението на Марийке Лукас да върне възложението. Търсим нов екип, с който да работим върху думите на Аманда и да предадем най-точно нейното послание за надежда и вдъхновение“.

- От перспективата на българското общество подобни мотиви звучат екзотично, но типични ли са те за холандското? Има ли то проблем с колониалното си минало?

- Част от нидерландските критици също са убедени, че стихотворенията на Аманда Горман могат да бъдат преведени само от цветнокожи. Зад това се крие схващането, че светлокожият преводач не би могъл да вникне достатъчно в емоциите и чувствата, които са заложени в поезията на Горман. В тях тя препраща към робството, в което са живели предците ѝ.

Мъчната връзка с миналото на бившите колониални сили е чужда на нас, българите, ала в нидерландското общество тя е все така актуална и продължава да го разделя. Неотдавна нидерландският популист и денди Тиери Боде произнесе реч, в която говореше за „най-великата и красива цивилизация – цивилизация, простирала се до всички краища на света, цивилизация, част от която сме били и ние, нидерландците“. При британско допитване, проведено през 2020 година, половината от нидерландците посочват, че колониалното минало е нещо, с което се гордеят. Сред британците този процент е 32, а сред французите - 26. „Колониалното минало е затворена страница за повечето европейци, само не и за нидерландците“, анализира резултатите от проучването си британската социологическа агенция YouGov. Освен гордост, в отговорите от Нидерландия личи и липса на срам. Едва шест процента от нидерландците смятат, че колониалното минало е нещо, от което да се срамуват. В други европейски държави срамът е далече по-разпространено явление - там то обхваща между 14 (Франция) и 26 (Италия) процента от населението. Наред с това над една четвърт (26 процента) от жителите на Нидерландия все още изпитват носталгия по колониалното минало и заявяват, че искат страната да притежава колонии. 

-  Райнфелд е най-младата(младият) носител на "Букър". Току-що излезе награденият роман "Неудобството на вечерта". Труден ли е преводът на нeбинарна личност или това няма значение за текста?

- Главната героиня в „Неудобството на вечерта“ – дебютния роман на Марийке Лукас Райнефелд, който веднага беше забелязан от критиката и получи престижната международна награда „Букър“, е дванайсетгодишното момиче на име Яс, което живее с родителите си в кравеферма в нидерландската провинция Северен Брабант. Романът е силно автобиографичен. Малко преди Коледа Марийке Лукас губи брат си при инцидент. Коледната елха изчезва веднага, а къщата се изпълва с разплакани лица. Тогава Марийке Лукас е едва на три. От майка си знае, че е сновял(а) между хората и се е мъчел(а) да попие сълзите им с плюшената си играчка. Иначе казано, опитвал(а) се е да заличи мъката и да се погрижи родителите му(ѝ) да не изпаднат в още по-дълбока тъга. Родителите на Марийке Лукас, досущ като родителите на Яс, са силно набожни личности. В интервю Райнефелд споделя, че завижда на майка си и баща си, защото имат вярата, на която да се уповават след преживяната загуба. Докато Марийке, която вярва в своя Бог на тавана - Бог, който по-късно намира израз в групичката евреи, укриващи се в мазето - губи не само брат, ами и почва под краката си. В дома им не се говори за тъгата, макар че тъгата не си тръгва повече. В протестантското общество на реформаторите не е прието да парадираш с проблемите си. Прието е да мълчиш. Да се молиш за сила. Да стискаш зъби и да продължаваш напред. Единствената стратегия за оцеляване в детството и на Яс, и на Марийке Лукас по собствените му(ѝ) думи е фантазията. Небинарното в Райнефелд почти не намира израз в романа. Може би прозира донякъде в ревността към момчетата, към по-големите братя Матийс и Обе, на които е позволено далече повече. Яс ги наблюдава, копира поведението им, но не заявява открито, че би искала да е момче. Но дори в това отношение Яс е като повечето дванайсетгодишни момичета. Човърка я въпросът какво ли е да си от другия пол. Съвсем нормално момиче, което открива света. Животът е пред него и е едновременно красив и плашещ. В това отношение не ми беше трудно да се поставя на мястото на Яс. Трудността произлизаше по-скоро от търсенето на точния глас на човек, поставен в среда, до която аз като преводач почти нямах досег. На моменти ми оставаше единствено да гадая дали когато е произнасяла дадено изречение, героинята го е произнесла с интонацията, с която то звучеше и в моята глава и с която се помъчих да го предам върху хартията.

-  С какво нидерландското момиче, което продължава да работи в кравеферма, за да си почине от умствения труд на писателя, успява да заинтиргува и спечели с книгите си целия свят според Вас?

- „Неудобството на вечерта“ не е най-лесната книга, към която може да посегне човек, но пък е впечатляващ дебют. Добре написан, своенравен, изразителен. „Неудобството на вечерта“ е мрачна книга с мрачна тематика (смъртта на по-големия брат, отражението на това събитие върху силно религиозното селско семейство), а мотиви като болката, констипацията, измъчването на животни подчертават допълнително потискащата атмосфера. Необичайна и смела книга, книга, която те обезоръжава. Нейният автор Марийке Лукас Райнефелд е не само първият нидерландски носител на международния „Букър“, но и най-младият лауреат в историята на наградата. За да създаде възможно най-достоверен декор за романа си, Марийке Лукас работи два дни седмично в кравеферма близо до Утрехт. Любопитен факт е, че след написването на книгата остава сред животните, защото по собствените му(ѝ) думи „усещането да работиш и с ръцете си, не само с главата си, е чудесно. Освен това кравите са мили и предани същества, които предусещат настроенията на стопаните си. С крави се общува по-лесно, отколкото с хора“. С други думи, „Неудобството на вечерта“ е необикновен роман, зад който стои и необикновена личност.