Многолюдният протест в понеделник в София беше мирен, легитимен и в пълно съответствие с конституционното право на гражданите да изразят своето недоволство. Последвалото насилие не дойде от протестиращите. То беше извършено от малка група допълнително внедрили се вандали, които използваха огромното множество мирно протестиращи граждани като прикритие, за да атакуват обществения ред и да нанесат щети върху имущество на МВР.

Вместо ясна намеса срещу извършителите, властта пренасочи вината към протестиращите, подмени контекста и създаде публичен разказ, който не съответства на фактите. И това не е просто грешка - това е политическо решение.

Какви са фактите

По време на протеста на Ларгото и по-късно на близките булеварди бяха унищожени два буса на жандармерията; млад мъж се качи върху полицейски автобус и го разбиваше с метална греда; фасади и стъкла на сграда бяха изпочупени; горяха контейнери за смет; по полицаи летяха пиротехнически устройства. И всичко това се случваше на метри от полицейски кордони, които нищо не предприеха.

А това не е „спонтанен хаос“, нито „емоционален протест“. Това са конкретни престъпления, извършени в присъствието на органи на реда и регистрирани на десетки  видеозаписи.

Когато полицията не реагира при такъв мащаб, истинският въпрос не е „Какво се случи?“, въпросът е „Кой разпореди да не се реагира?“

Полицията няма право на бездействие

Законът за МВР не оставя място за „оперативни тълкувания“ в ситуации, в които пред очите на полицията се извършва престъпление. Предотвратяването и пресичането на престъпления е законово задължение, то не е въпрос на избор, на тактическа опция или на политическа целесъобразност. Нормативната уредба ясно определя какво трябва да направи полицията и кога това действие е задължително.

Чл. 2 на Закона за МВР е фундаментът на полицейската дейност. В него е записано, че МВР: предотвратява, пресича и разкрива престъпления. Това задължение не зависи от оперативната обстановка. То се прилага винаги, когато престъпление се извършва в момента – включително и при масови протести.

Когато полицията наблюдава престъпление, тя е длъжна да действа. Отказът е нарушение.

Чл. 33 уточнява, че служителят на МВР е длъжен: да изпълнява законовите си функции; да прилага нормите, които му възлагат конкретни действия; да не допуска неизпълнение на тези задължения.

Това означава, че полицаят няма право да преценява сам дали да се намеси, да се позовава на устни указания, противоречащи на закона и да игнорира задълженията си по чл. 2, 72, 85 и 88. Т.е. чл. 33 превръща задължението от чл. 2 в лично служебно задължение на всеки полицай.

Чл. 72 регламентира основния инструмент, с който полицията изпълнява чл. 2: незабавното задържане на лице, което: извършва престъпление в момента; извършва действия, които очевидно застрашават обществения ред; създава непосредствена опасност.

Това е пряка заповед на закона: Ако полицията види престъпление – тя задържа. Не по-късно. Не „след преценка“. Не „след разрешение отгоре“. Тук законът не предвижда възможност за отказ.

Чл. 85 определя кога употребата на сила е абсолютно необходима. Три ключови хипотези, видими на всички видеозаписи от събитието, попадат точно в неговия обхват: нападения срещу служители или граждани; разрушаване на имущество, включително служебни автомобили; масови безредици. И точно това виждаме в записите - всичко от изброеното!

Това са ситуации, в които законът не просто разрешава употребата на сила – задължава я, защото тя е единственият ефективен инструмент за възстановяване на реда и предотвратяване на по-тежки престъпления.

Чл. 88 предвижда помощни средства при масови безредици. Щитове, палки, газ, светлинно-звукови устройства, водни оръдия - всичко това са законни инструменти за възстановяване на реда. А когато законът задължава намеса, бездействието е нарушение.

Да обобщим: 

  • чл. 2 -  МВР е длъжно да предотвратява престъпления;
  • чл. 33 -  всеки служител е длъжен да изпълнява тези функции;
  • чл. 72 - задържането е механизмът за пресичане на престъпление „в момента“;
  • чл. 85 - употребата на сила е задължителна при нападения, разрушения и безредици.

Следователно, когато полицията наблюдава престъпление и не действа, това е пряко нарушение на няколко разпоредби на ЗМВР едновременно. А в определени случаи - и основание за отговорност по чл. 282 Наказателния кодекс (престъпление по служба).

Законът за МВР не оставя място за тълкуване - предотвратяването на престъпления е задължение, а не оперативна опция!

Извършените деяния са престъпления, не „напрежение“

Наказателният кодекс е категоричен: чл. 216 - унищожаване на държавно имущество; чл. 131 - нападение срещу орган на власт; чл. 325 - хулиганство с особена дързост; престъпления срещу безопасността - палене на контейнери сред тълпа.

Тези престъпления изискват незабавна намеса, задържане и при необходимост употреба на сила. Бездействието е нарушение на закона, а при престъпление то е престъпление по служба.

Полицаите не реагираха, защото решението не беше тяхно

Полицаите на терен не действат на базата на лична преценка. Те следват тактическия план на СДВР, оперативните разпореждания на преките си началници, те пък са координирани от главния секретар (съгласно чл. 36 от ЗМВР), а министърът задава политическата рамка.

Затова критиката ни не е към редовия служител. Тя е към командването, планирането и ръководството.

Дори да е дадена устна заповед да не се действа, тя е нищожна. Защото законът е над началника. Заповедта не може да отменя чл. 2, 33, 72 и 85 от ЗМВР. „Изпълнявах заповед“ не е оправдание (Нюрнбергски принцип №4).

Да, полицаите попадат в капан и се страхуват. Ако се подчинят на началниците си, нарушават закона. Ако им се противопоставят, рискуват дисциплинарни санкции. Но този капан е създаден не от тях, а от ръководството.

Трите възможни сценария, водещи към министъра и главния секретар

  1. Ако е имало заповед „да не се действа“, това е незаконна заповед. Отговорността попада под три члена от Наказателния кодекс: 282 -  престъпление по служба; 288 - възпрепятстване на правосъдието 387 - злоупотреба с власт, превишаване на власт. Министърът и главният секретар няма как да не знаят дали се разпорежда да не се действа, защото планът за охрана се утвърждава на най-високо ниво.
  2. Ако заповед не е имало, тогава е налице или провал на оперативното командване на място, или провал на координацията на полицейските сили, или системен управленски провал.
  3. Ако е имало скрита политическа цел. Масовото, синхронно бездействие, довело до ескалация и опити за дискредитиране на протеста, поражда тежко подозрение за съзнателно допускане на ескалация на напрежението с цел постигане на политическа изгода от дискредитиране на протеста. 

Повече или по-малко употреба на сила искате?

Критиката „веднъж искате по-малко сила и се оплаквате, друг път - повече сила“ е юридически несъстоятелна, макар да звучи ефектно. Този аргумент е концептуално погрешен, защото предполага, че очакванията към МВР се променят според настроенията на обществото, а не според закона. В действителност полицията няма свобода да избира „повече“ или „по-малко“ сила - тя има задължение да прилага закона в зависимост от контекста.

При мирен протест силата е по дефиниция забранена. Законът изисква полицията да гарантира правото на протест и да се въздържа от употреба на сила. Така законът защитава демократичното право на изразяване.

При престъпления, нападения, разрушения или масови безредици силата не просто е позволена, а е задължителна. Чл. 2, чл. 33, чл. 72, чл. 85 и чл. 88 ЗМВР изискват намеса, задържане и употреба на принудителни средства, когато общественият ред и сигурността са застрашени. Така че противоречие няма. Има ясна правна логика: при мирни граждани - защита; при вандализъм - намеса. Не се иска „повече сила“ или „по-малко сила“, а точно толкова сила, колкото законът предвижда в съответната ситуация.

Това е стандартът на правовата държава - не политическо предпочитание, а задължение.

Защо министърът трябва да понесе отговорност     

Министър Даниел Митов заяви, че „МВР си е свършило работата“. Това твърдение е: юридически несъстоятелно, оперативно невярно и политически манипулативно.

Министърът трябва да поеме отговорност поради 5 фундаментални причини: 

1. Защити провала вместо да защити обществения ред

Той не призна очевидното нарушение на закона, а го представи като „успех“.

2. Прехвърли вината върху протестиращи, служители и обстоятелствата

Това е класически политически рефлекс за избягване на отчетност.

3. Не даде отговор на ключовия въпрос: „По заповед ли беше това?“

Мълчанието тук не е неутрално - то е признание.

4. Легитимира най-опасния прецедент: нормализация на полицейското бездействие

Ако бездействието се превърне в практика, държавността се разпада.

5. Наруши общественото доверие чрез неверни твърдения по време на изслушвания

Една институция не може да функционира, когато нейният ръководител заема позиция, противоречаща на факти, видеозаписи и закон.

Правовата държава се руши не само когато полицията прекрачи закона, а и когато полицията не прилага закона, макар да е длъжна. Когато ръководството отказва да признае очевиден провал и го представя като успех обаче, проблемът вече не е професионален, а е политически. Отговорността е неизбежна: правна, управленска и политическа. А когато никой във върха на МВР не я поема, тя преминава към обществото и парламента.

*Текстът е написан с помощта на юридическия екип на “Да, България”