Галин Стоев е театрален режисьор, който поставя представлява на някои от най-големите европейски и световни сцени. От 2018 година е директор на националния драматичен театър Théâtre de la Cité в Тулуза - една от най-значимите театрални институции във Франция. Тази година той изненадващо обяви, че напуска поста си почти две години по-рано. Причината e намаленият бюджет за култура във Франция.

За импулса на поколението Z да се бори със статуквото, отношението на френската публика към театъра и силата на актьорите да заемат позиция срещу властта - Михаил Иванов от "Дойче веле" разговаря с него в Тулуза:

През 2020 година изпратихте отворено писмо до тогавашния премиер Бойко Борисов, в което подкрепихте протестите срещу правителството от същата година. Днес как гледате към протестите в цялата страна?

Гледам много позитивно. С протестите от последните дни и с факта, че толкова млади хора от поколението Z излязоха - една неочаквана социална енергия се заяви. Енергия, за която всички мислехме, че вече не съществува, защото управляващите, т.е. статуквото работеше в последните десетилетия, за да се инсталира едно латентно отчаяние в обществото и в индивида. Свързано с българския талант за мрънкане, това се превежда в едно отпускане на ръцете и казване, че всички са маскари, това никога няма да се оправи и ние винаги ще бъдем такива.

Само че това, което ние забравяме и което трябва винаги да се напомни, е, че единственият талант на това същото статукво е да организира схеми и да участва в схеми. Всичките тези партии, тези политици, които в момента са на власт и които разказват всякакви врели-некипели за това как правят всичко за хората и държавата с голямо "Д", се оказа, че нямат проект за бъдеще.

Те в момента унищожават каквото могат по пътя си и в крайна сметка ще се самоунищожат. Аз съм много щастлив да обявя, че тяхното самоунищожение започна.

Много хора от средите на културата - актьори, режисьори, сценаристи, но и не само, излязоха и заявиха своята позиция и разкритикуваха политическата ситуация в България. Защо сега?

Манталитетът се променя както на цялото общество, така и на артистите в него. Когато ние започнахме да работим, моето поколение нямаше абсолютно никаква политическа култура и политическо самосъзнание. Отсъствието на политическа култура и на политическо самосъзнание беше насърчаване дълги години след падането на Берлинската стена.

Цялата тази позиция, че аз се занимавам с изкуство и то е над реалността, е много симпатична и работи много добре в мирно време или в скучно време. Когато времената са интересни, както сега, тоест има много преобръщане на смисли, на позиции, разместване на тектонични пластове, е много трудно и много нелепо да се затвориш в един балон и да се правиш, че нищо от това не съществува.

В крайна сметка се оказва, че всеки публичен акт, каквото е и всяко едно художествено произведение, което се показва пред публика, е политически в същността си. Защото аз в случая разполагам със сцена, а сцената е място на власт, т.е. когато аз съм качен на сцена и се обръщам към голямо множество хора, имам властта да ги накарам да ме слушат. Дали ще успея или не - това е друг въпрос. Въпросът е как я използвам.

Напоследък говорим много за ролята на поколението Z. Срещате негови представители в публиката, но и сред артистите, с които работите. Какво ги прави по-различни?

Младостта е времето, когато ти трябва да се бунтуваш срещу всичко, срещу установения ред. Виждам, че както в България, така и тук, младите изпитват недостиг на смисъл. Защото животът такъв, какъвто сме го конструирали, понякога имитира смисъл много повече, отколкото да го произвежда. И младостта е лакмусът, който казва: Чакайте, тук нещо не е така.

Това, което ме притеснява, е, че понякога тези младежки бунтове ми приличат на пози от китайската културна революция. Тоест има едно индоктриниране, което когато се смеси с невинност, а понякога и с глупост, може да стане много страшно. Ние това сме го играли, ние това сме го живели. От друга страна, нивото им на зрялост, включително в човешки план, е много по-високо. И си казвам, че това е така, защото това са поколения, които трябва да се справят с новите предизвикателства на този свят. С това, което се случва с планетата в екологичен план, с икономиката, с това, което се случва с геополитиката.

Но аз, без да изпадам в екзалтация, всъщност разчитам много на младото поколение, защото мисля, че те на клетъчно ниво знаят неща, които моето поколение не знае.

Работите от години във Франция. Какво е отношението на френската публика към театъра и как се различава то от това на българската?

Френската публика е различна от българската първо, защото е формирана в друг културен контекст. Културата има много голяма стойност. Хората смятат, че Франция е държавата, която е измислила свободния гражданин. В България различното е, че ние досега не сме осъзнали какво значи да си свободен. Когато Берлинската стена падна, ние не направихме кой знае какво, за да бъдем свободни. Нас ни уведомиха, че сме свободни от тази дата нататък. И голяма част от обществото обърка свободата със свободията.

Българската публика продължава да се държи в повечето случаи като консуматор. Тоест, аз си плащам и отивам да видя нещо, което трябва да ми хареса или трябва да ме забавлява. Докато тук има различен тип публики, както има различен тип театри, които определят собствената си публика с това какво програмират, какво произвеждат. В България започва горе-долу същият процес, но той трябва да бъде пилотиран от Министерство на културата, което в сегашния си вид е някакъв чалга концерт. Това, което стига до мен тук за това как функционира това министерство, какво прави, какви са приоритетите му, само по себе си анулира идеята за културна политика в България в момента. 

Зрителят трябва да се отглежда, той трябва да се хване за ръка и трябва да се преведе през това, през друго, през трето, за да разбере, че и театърът не е нещо закостеняло или замръзнало във времето, самият театър еволюира. Трябва да спреш да третираш зрителя като консуматор и да започнеш да го третираш като партньор. Да му задаваш такива въпроси, които да го карат да мисли, да гледа по начин, по който да е длъжен да прави избори всяка трета секунда, докато е на представлението. Във Франция зрителите са много по-отворени, защото на тях им показват много и различни неща.

В България такъв тип културна политика никога не е съществувала. Голяма част от театрите в София се държат като частни булевардни театри, които произвеждат нискокачествен продукт. Такъв театър може да съществува, разбира се, той съществува и във Франция, но е частен и се самоиздържа. Да не говорим за огромния скандал, който беше станал с пренасочването на средства и заплати в няколко провинциални театъра. Досега българското общество не знае кой е виновен за това. 

Обявихте, че напускате позицията ви начело на театъра в Тулуза преждевременно. Защо?

В края на тази година аз напускам поста си. Това е уговорка, до която достигнахме заедно с Министерството на културата две години по-рано от предвиденото, защото бюджетът на театъра бе съкратен много сериозно. Бюджетите на всички културни институции са силно орязани, защото ние влязохме в една спирала на изключително строга финансова дисциплина. В момента Франция харчи повече, отколкото може да си позволи. И е задължена да прави икономии.

Театърът е изправен пред много сериозни финансови ограничения, които правят така, че проектът, за който аз бях избран и преизбран, не може да се осъществи в тази финансова рамка. Оттук насетне това означаваше много радикално да го променя, което значеше в следващите две години да намаля цялата дейност на театъра.

Всъщност това, което започнах с огромно желание, това, което превърна този театър в един от най-интересните театри във Франция, казвам го без излишна скромност, трябваше да наблюдавам как в следващите две години бавно угасва. Тогава си казах, че може би най-доброто бъдеще за този театър, това е една великолепна сграда, публиката е великолепна, изключително любопитна, отворена, готова да поема рискове, е някой друг артист да дойде с нов проект и да започне отначало една нова страница.

Какво предстои?

Когато един артист излиза от такъв пост като моя, той получава в рамките на няколко сезона субсидия от Министерството на културата във Франция, за да направи своя компания. Обикновено артистите, които поемат такъв пост, вече имат компания преди това. Аз не съм имал никога театрална компания във Франция. В момента я правя, аз съм абсолютен дебютант и започвам от нула.

Различното е, че нямам театър зад гърба си, а трябва аз самият да търся театри и партньори и копродуценти, които да ме следват, да са готови да рискуват в моите проекти и да влагат пари.

Първото ни представление ще бъде "Дванайсета нощ" на Шекспир. Това е една голяма, тежка и скъпа продукция с музика на живо и с великолепен състав. Започнахме преди четири дни репетиции и тя ще излезе в края на май 2026 тук в Тулуза. Ще бъда като гост артист в този театър, който ще има нов директор.

Защо избрахте точно тази постановка?

Аз си казах, че ще направя представление, което ще бъде като огромен празник за края на света. Трябва да се върна преди осем години, когато дойдох тук. Първото представление, което направих, беше в малката зала на този театър и се казваше "Непосилно дълги прегръдки" на Иван Вирипаев - един автор, с когото работим от дълги години и когото обожавам. Той е един от най-интересните живи автори в момента. Това беше едно експериментално представление. То получи награда на френската критика за най-добро представление, създадено извън Париж, за 2018 г.

Когато дойдох и обявих, че ще правя това, един местен журналист ми каза: "Вие сте абсолютно луд, тук никой не ви познава. Когато идвате трябва да поставите един голям класик на голяма сцена, един голям празник, който да събира всички на едно място. А вие правите съвременен автор, това вече е плашещо, особено за конвенционалната част от зрителите." Казах си, че това, което не направих, когато дойдох, може би трябва да го направя, когато си тръгвам.

Режисьор сте на постановката "Хага", която е своеобразна версия на процес срещу Путин и неговото обкръжение в Хагския съд за военни престъпления и престъпления срещу човечеството. Тя все още се играе в Народния театър "Иван Вазов" на фона на продължаващата война в Украйна. Защо е важно театърът да говори за подобни събития?

Изкуството в същността си и в генезиса си е суперсила, която ние трябва да се научим как да ползваме. Изкуството потенциално носи такава мощ, че то може да предава информация и да качва участващите на друго ниво на съзнание. И този тип качество на общуването не можеш да го откриеш никъде другаде. Потенциално театърът има тази възможност да направи така, че огромна група от хора да фокусира вниманието си върху едно и също нещо. Когато това внимание на всички тези живи единици по някакъв начин е фокусирано в една и съща точка, вибрационно се вдига всичко.

И тук е въпрос каква е отговорността на артиста в днешния ден, как той се позиционира и какво прави с това мощно оръжие в ръцете си. И мисля, че всички ние, които претендираме да се занимаваме с някакъв тип художество, непрекъснато се учим, за да разберем къде са границите на това. В този смисъл изкуството има много светло бъдеще, ако ние се окажем на висотата на неговите възможности. Длъжни сме да не изпадаме в отчаяние и нихилизъм.

Дойче веле