Звъни оня ден телефонът в неприлично ранен час. Вдигам и отсреща мълчат. Поглеждам часовника - няма 6! Тъкмо взех отново да се унасям и пак звъни. Този път се чува тихо съскане: „Пукни, кучкооооо“ и затвориха. Ококорих се веднага, станах, правя си кафе и се чудя какво беше това.

„Да не би колежката да е разбрала, че са ми вдигнали заплатата? Абсурд, шефът само обеща, ма на фиш нищо още няма. Или е Сончето, миналата седмица й казах, че съм свалила 8 килограма в тая пандемия и тя спря да ми говори“, чудех се аз, докато си бърках кафето, когато чух нещо да топурка пред вратата.

Отворих да видя да не би съседката пак да си хвърля боклука пред нас и о, ужас! Отрязана конска глава на черджето ми. В тоя момент и отсреща квартирантите отвориха, видяха главата, видяха ме мен пребледняла, по нощница, изхилиха се злостно, извикаха: „Така ти се пада!“ и треснаха вратата. Досега даже не сме се поздравявали, пък сега кажи-речи цял разговор се получи, отбелязвам наум.

Обаче удивлението ми нараства. В тоя момент се връща милото, носи хляб, кисело мляко и вестник. Тича към мен зачервен от вълнение и вика: „Видя ли, видя ли, номинирали са те за Нобел!“

Аз? За Нобел? Изпадам в шок! „За... ка... къв Ннннобел?“, заекнах. Той ме погледна като малоумна и отговори: „За медицина! Не, разбира се, за литература! За фейлетоните ти!“ Отвори вестника на предпоследната страница и прочете на глас: „За великолепна политическа сатира е номинирана Лола Монтескьо! Това го е казал един френски сатирик, номинирали са те от тяхна страна.“

„Що па от тяхна, те откъде знаят, че съществувам?“, питам го, а той осведомено продължава: „Имат проблем с техните номинации, предложили първо една жена, но се обидили мъжете, после един мъж, скочили жените, пробвали с писателка-лесбийка, но се оказало, че не е достатъчно лесбийка и е еврейка. Или не е еврейка, не разбрах. Та решили да номинират някой от съвсем далечна и непозната литература, затова се спрели на теб.“

„Те знаят ли, че съм бяла и привилегирована?“, уплашено прошепнах. „Нищо не знаят, бе, зат'ва са те номинирали, радвай се. Вади шампанското!“, викна той и се завтече към хладилника.

„Нямаме шампанско“, викам, „ама пред вратата има една конска глава“. В тоя момент телефонът пак звънна. Мъжът ми вдигна, нещо смотолеви и затвори. „От ПИК някаква, пита, вярно ли е, че си преспала с Нобеловия комитет.“ 

Замислих се. За всеки случай гугълнах „Нобелов комитет по литература“. „Бе те много народ, бе, как ще си помислят, че съм преспала с всичките?“, учудих се аз. „А това съобщение за номинацията защо е на предпоследна страница? Да не е шега?“ 

„О, не“, расмя се мъжът ми“, „От първа до последна всичко е за теб. Обаче само съобщението на предпоследна си заслужава“, каза той притеснено и взе да тъпче вестника в устата си. „Кво правиш“, викам“, а той: „Много огладнях нещо, прималя ми направо“, ма не му се разбира добре, че нали си е напълнил устата. Притиснах го в ъгъла и извадих вестника, попригладих и почнах да чета.

На първа страница се мъдреше голяма моя снимка, правена явно тайно с телефонче от някой буден читател. Моя милост седи в трамвая и разсеяно си бърка в носа. Не изглеждах особено интелигентно. До снимката с огромни букви се мъдреше заглавие: „Нобел за нея????“

Отдолу имаше отправка за интервю, което „разкрива цялата ми същност“. Дадено от жена, представяща се за учителката ми по математика от основното училище. Отвърнах страницата и видях: „Глупаво момиче беше, но явно се е развила“, казваше въпросната учителка, правейки на цели три страници намеци за посоката, в която съм се развила - предимно креватно-сексуална. Почервенях от възмущение: „Ама тази жена никога не ми е била учителка. Аз даже май съм я виждала, не я ли интервюират все в качеството й на възмутена гражданка?“, извиках дълбоко разтърсена от лъжите й.

Обаче заглавието на четвърта страница така ме смая, че моментално забравих мнимата математичка. 

„Лола Монтескьо е трансексуален ислямист!“ Зачетох се безмълвна: „Знаят ли шведите какво правят? Това е разпадът на цивилизацията. Това е окончателното превземане на либералния Запад от ислямистите, гейовете и трансескусалните. Днес номинират Монтескьо за Нобел, утре ще ни задължат да си пуснем бради. И жените също!“, каканижеше гневно главната коментаторка на вестника. Надолу беше дала думата на мои фейсбук-приятели. „Още като видях снимката й, разбрах, че е коварно същество, истински сатанист. Вижте ухото й. Меката част е с формата на ин и ян. Тази жена не е православна!“, обясняваше фейсбук-анализатор.

Негова колежка от Бургас, която дори не познавам, бе добавила: „Тази кореспондентка, която се има за острието на българската литература, всъщност е платена пропагандаторка на Меркел. Заради нея Европа бе залята от бежанци. Всеки атентат е организиран лично от тази спарена и кисела активистка с елитарни претенции. Тази номинация показва на практика какво е тиня и утайка. Дъно! Абсолютно дъно!“, бе изригнала госпожицата, но интервюто й бе останало недовършано заради апоплектичен удар, уточняваше вестникът.

Така или иначе на тази страница не ставаше ясно защо съм трансексуален ислямист, но пък нататък имаше подробен репортаж от зъболекарка, показваща рентгенови снимки на човек, останал явно без нито един зъб в устата си. „Познавам я от малка. Кариеси, пулпити, парадонтит, устата й също доста мирише, да ви кажа, много трудна пациентка. Сигурно с писане е забравяла постоянната болка във венците и затова е успяла. А и с този мирис, сигурно е самотна. Поне на един фронт се е доказала, милата“, споделяше зъболекарка. Стреснато опипах с език зъбите си, още си бяха там. Ама иди обяснявай... Не можех повече да чета, смачках вестника отново на топка и го подадох на мъжа ми да си го дояде.

Той обаче беше пуснал телевизора. Даваха разговор с един от асистентите, които ми преподаваха в университета. Разбрах чак сега, че той всъщност също пишел. „Номинираната е моя студентка, да. Но какво да ви кажа, запомнил съм я като момиче, което никак не се справяше с академичните дисциплини. Еми тя в един текст от 400 страници бъркаше пълния член поне два пъти. Да не говорим, че няма никакво понятие от експресивна лексика, морфемите й са безобразни, а синекдохите... Ох, синекдохите“, просълзи се той и продължи: „Явно така върви светът - надолу. Ниското и низкото се ценят, а синекдохите, хиперболите, анафорите, епифорите... Те остават в миналото при истинската литература, при нас, истинските литератори“, хълцаше вече в истински плач той.

Мислех, че не може да стане по-лошо, но се лъжех. До края на деня вече ми бяха пратили проверка на НАП, една крайнолява група се опита да нахлуе у нас в знак на протест срещу изобретателя на динамита Нобел, фармацевтична компания ме покани да рекламирам приспивателните им с откъси от фейлетоните си, а медиите се напълниха с мои снимки, на които се виждаше а) колко съм напълняла, б) бял косъм на темето ми и в) как ям дюнер. Последната бе най-унизителна.

Когато новините вечерта започнаха с това, че осемнайсет български инициативни комитета са написали протестна нота срещу френския сатирик, дръзнал да ме номинира за Нобел, аз се предадох: „Мило, дай да им звъннеме на тия в Стокхолм, че се отказвам, а?“ Той ме погледна с благодарност. И неговият ден не ме минал добре – взривиха колата му, уволниха го, а майка му бе звъннала над 200 пъти да пита дали наистина съм мъж с опериран пол.

В този момент говорителката на новините обаче се включи с извънредно съобщение: „И новина от последната минута. Всички членове на Нобеловия комитет за литература са изчезнали. Смята се, че са похитени от Съюза на българските писатели, които са им поставили като условие за свободата им да се откажат от номинацията на Лола Монтескьо. Според наши източници академията се е съгласила и се отказва завинаги от връчване на награди в тази област!“