Предстоят избори. Този път редовни. В чисто политически план безспорно ще бъде интересно. Поне три извънпарламентарни партии – подкрепящи протестите и с опозиционен характер, имат реални шансове да са част от новия парламент. Промяната в баланса на политическите сили, в т.ч. появата на нови играчи, предполага и по-широкото отваряне на дискусията за икономическата политика в страната. С оглед на множеството социални обещания и надпревара от заявки за фискални илюзии, важно е да обърнем поглед към някои от основните котви на родната икономика и евентуалните разделителни линии межди отделните партии.

През 18 от последните 20 години българската икономика отбелязва ръст. Единият спад беше през 2009 г., а вторият през 2020 г. За тези две десетилетия икономиката на страната на практика се удвои – по постоянни цени, тоест без да броим инфлацията. Това не се случи в резултат на някакви огромни нива на растеж, напротив – промяната дойде заради натрупването на години на растеж (средно около 3-4%), което не е толкова често събитие в стопанската история на страната. Големият въпрос днес, година след началото на пандемията, на фона на третата вълна на вируса и бавния процес на имунизация, е можем ли бързо да влезем в нов дълъг период на растеж? Спрямо този въпрос ще отправим поглед към някои от заявките за предстоящите избори.

Въпреки наглед много различните обещания на отделните партии, отношението към големите макро котви остава сравнително уважително. Няма заиграване с валутния борд. Партиите застават -  категорично или малко по-предпазливо - зад членството на страната в еврозоната. Масово се правят и заявки за запазване на устойчивостта на публичните финанси. Почти липсва експлицитна заявка за вдигане на данъци или раздуване на дефицита и повишаване на преразпределителната функция на държавата – напротив, основни играчи обещават намаление или запазване на преразпределението през бюджета и поставят акцент върху нуждата от по-висока ефективност на разходите. Последното обаче остава под въпрос в надпреварата да се даде най-щедро обещание за размер на заплатите и пенсиите или някоя нова публична програма.

Всъщност трите основни извънпарламентарни партии говорят открито за намаление на данъци. „Има такъв народ“ ще намалява осигурителната тежест и ще вдига прага за регистрация по ДДС, „Демократична България“ ще пренасочи вноски към частния пенсионен стълб и ще държи държавните разходи до една трета от БВП, „Изправи се! Мутри вън!“ ще вдига рязко прага за регистрация по ДДС и предлага различни данъчни отстъпки при корпоративен данък, патентния данък и т.н. ВМРО също е с редица предложения за намаление на данъци – отпадане на данък дивидент, намаляване на данъка върху ЕТ и т.н.  Нещо друго също обединява тези четири партии – всички те предлагат въвеждане на необлагаем минимум в подоходното облагане.

Последното на практика се явява една от интересните разделителни линии на тези избори. ГЕРБ категорично заявява, че няма да пипа плоския данък. ДПС не разписват ясна програма, но по-скоро са на сходна позиция. БСП иска да маха плоския данък и да въвежда прогресивно облагане, като освен необлагаем минимум предлага и по-висока данъчна ставка за доходи над 3600 лева. А изброените по-горе „Има такъв народ“, „Демократична България“, „Изправи се! Мутри вън!“ и ВМРО искат необлагаем минимум, като мярка за намаляване на данъчното бреме. Интересно е, че дори БСП, която най-категорично иска да маха плоския данък, се опитва да го пречупи през призмата на по-ниската данъчна тежест чрез необлагаемия минимум за голяма част от данъкоплатците.

Спорът тук обаче не е просто за необлагаемия минимум, а въобще за модела на данъчно облагане в страната – с широка база и ниски ставки на преките данъци. Това е една от макро котвите, които подкрепят конкурентоспособността на икономиката и съответно растежа. Докато позицията на БСП не е новина, то струпването на извънпарламентарните партии в отбора на необлагаемия минимум подсказва, че по-дълбок данъчен дебат след изборите е напълно възможен. В подкрепа на това е и разклащането през последната година на друг стълб в данъчното облагане у нас – въвеждането (уж временно) на преференциални ставки на ДДС за определени стоки. Можем само да се надяваме, че натискът за свиване на широката данъчна основа няма да доведе до подмяна на целия данъчен модел у нас.

На тема данъци е важен и дебатът за финансовата децентрализация и преотстъпването на част от приходите от подоходното облагане към общините. Подобна стъпка се подкрепя от почти всички – БСП ще отстъпва част от подоходния данък, „Има такъв народ“ ще въвежда стъпки за фискална децентрализация, „Демократична България“ ще укрепва и усилва собствените приходоизточници на общините, „Изправи се! Мутри вън!“ ще децентрализира част от приходите от бюджета в полза на общините, а ВМРО директно приема популярното предложение за 2 процентни пункта от приходите от подоходното облагане да остават в общините. ГЕРБ остава на своята позиция против преотстъпване на приходите и говори за въвеждане на подоходен местен данък, тоест над 10-те процента плосък данък на национално ниво.

Добрата новина тук е, че всички осъзнават нуждата от укрепване на собствените приходи на местните власти. Лошата е, че повечето партии, в т.ч. извънпарламентарните, избягват от конкретика в своята позиция. В някои случаи има много ясна заявка по отношение на необлагаемия минимум, облагането на едноличните търговци или прага по ДДС например, но по отношение на фискалната децентрализация почти липсва такава конкретика. Изглежда много партии си остават вратичка този процес да е бавен и тепърва да се мисли как точно да се случи. Интересно, че и тази разделителна линия – между ГЕРБ и останалите, е на полето на подоходното облагане.

В някаква степен подобно групиране е логично. ГЕРБ държи властта през последните над 10 години и по основните теми предлага запазване на рамката. Всички останали, търсейки пробив, предлагат някаква алтернатива – най-вече с идеи в данъчната политика, но и с различен поглед към разходите. Планът за възстановяване и устойчивост дава свобода за по-екстравагантни идеи в разходната част, извън обичайните обещания за заплати и пенсии, но всъщност тук програмите са най-оскъдни, извън клишетата за зелена икономика и грижа парите да стигнат до всеки бизнес и домакинство. Сега всяка идея може да бъде пакетирана като „ще мине по плана“ и един вид няма да плащаме за нея. За отчитане е обаче, че поне облицовката на новите идеи изглежда сходно – всичко е зелено/кръгово, иновативно/дигитално, свързано и справедливо.

Новият парламент най-вероятно ще бъде пъстър и съответно вероятността да се формира нова и наглед нелогична коалиция е голяма. В този формат едва ли ще има една партия, която да наложи собствената си програма – по-скоро ще е полагане на основни приоритети от страна на коалиционните партньори. Рисковете пред макро котвите са по отношение на преките данъци – ако коалицията бутне плоския данък, съвсем реален е рискът от домино-ефект върху всички останали основни данъци и оттам върху устойчивостта на приходите и/или конкурентоспособността на страната; както и в бързината на бюджетна консолидация – след началото на възстановяването ще е трудна при толкова много партии и обещания за социални разходи.

И ако всичко казано дотук подсказва, че все пак е много вероятно да влезем в нов период на растеж – трансформацията на частната икономика ще продължи да бъде двигател, то трябва да отчетем още два риска. Първият е свързан с скоростта на справяне с кризата и рестартирането на нормалния живот. Евентуална политическа нестабилност след изборите може съвсем да забави решаването на здравната криза – разбирай хаотичната ваксинация. Ако есента Европа е отворена за живот, а ние сме затворени защото ваксинацията пролетта и лятото е била бавна, то това ще е огромен провал.

Вторият риск е свързан с възможността на отключим потенциала на икономиката и да си решим най-тежките проблеми. Всяко международно изследване показва, че върховенството на закона, качеството на институциите и корупцията са голямата пречка пред страната. Каквото и да правим с публичните разходи и данъците, без върховенство няма да догоним успешните страни в Европа. Един поглед към програмите (виж например тук) и противопоставянето от последните месеци показва, че всъщност големите разделителни линии са там, а не в детайлите от икономическите програми.

* Текстът на икономиста Петър Ганев е от седмичния бюлетин на Института за пазарна икономика. Заглавието и подзаглавието са на редакцията.