Започна най-тревожният етап от годината за родителите на деца в изпитна година - матурите. Най-големи дискусии винаги предизвикват темите, които се падат по български език и литература. Вероятно, защото с математиката не всеки се е преборил особено успешно в ученическите си години и трудно може да спори за задачи, но виж, български уж говорим, пишем и разбираме всички.

Заблуда! Бегъл поглед във фейсбук, в молби за кандидатстване за работа, в телевизионни надписи и дори в документи на правителството показва, че българите масово се затрудняват с елементарни правописни и граматически правила.

Водачи в класацията на ненаучените и неразбраните правила от десетилетия са пълният член и разликата между „и“ и „й“. Липсата на познания за правопис на толкова базисно ниво при толкова много поколения показва едно: проблемът не е в хората, щом е толкова масов. Проблемът е в преподаването, учебната програма, материалите, които са изучавани и то не през последните години, а още от уж златните според носталгиците времена на социализма.

Нещо повече – хуманитарното средно образование е толкова вторачено в миналото, че не дава възможност и време на учащите да се запознаят и да овладеят добре съвременните правила и проблеми. Все още Възраждането отнема голяма част от времето за изучаване на литература, като акцентът продължава да пада предимно на Вазов.

В 7-и клас се изучават също така Добри Чинтулов, Христо Ботев, Елин Пелин, Алеко Константинов и Йовков. Да, все класици, все перли в българската литература, но не е ли по-логично по-малките ученици първо да се научат да пишат правилно и да разбират добре един литературен текст на базата на съвременни автори, които да използват българския език на XXI век, да анализират заедно с автора проблемите и мечтите на съвременния българин, даже не на българина въобще, а на българина на 14 години, а чак по-нататък, след като е усвоено добре това, да се обръща поглед и към по-сложните откъм речник и по-абстрактни като проблеми произведения на XIX и ранния XX век?

Колко близки са темите на „По жътва“ до един 14-годишен днес? А колко пъти трябва да отвори речник, за да разбере какво пише в например този откъс от „Една българка“: 

„Същия тоя ден няколко турски войника дойдоха в селото, за да извардват подозрителни лица; при брега, дето работеше ладията, пак няколко войника наглеждаха кого отнася и донася тя. На тоя час ладията беше на оня бряг и селянките чакаха нетърпеливо да се повърне, за да ги вземе. Най-после тя се повърна. Ладиарят - лютибродчанин, главен от селото за тая работа - опря греблото в реката, за да укрепи ладията о брега, и извика към жените:

- Хайде мари, по-скоро!

В същия миг зададоха се из пътя откъм Челопек две конни заптиета. Те бързо слязнаха и разтикаха жените, които се готвеха да нахълтат в ладията. Едното заптие, стар и дебел турчин, плесна с бича си и ги изпсува.

- Назад, свини гявурски! Бягайте!

Жените се отстраниха, за да чакат пак.

- Бягайте оттука, хънзъри! - извика другото заптие и се спусна да ги бие с камшика си. Жените с писък се разбяраха нататък.

В това време ладиарят вкарваше конете в ладията. Влязоха и заптиетата, па дебелият, като се обърна към ладиаря, каза му гневно:

- Никоя кучка вече да не приемаш. Махайте се! - И той им махна свирепо.

Подир това жените, посърнали, хванаха да се връщат назад покрай нивята.

- Аго, чекай, чекай, молим те! - извика една селянка, която тичешката идеше откъм Челопек.

Заптиетата я изгледаха.

- Какво искаш мари? - попита дебелият по български.

Тя беше жена около шейсетгодишна, висока, кокалеста - мъжка на вид. На ръце държеше едно дете, увито в скъсано чердже.

- Дай да минем, аго! Пусни ме! Бог да ти даде здраве, на тебе и на децата!

- Ти ли си, Илийце! Ах, гиди, гявурко... „

Нещо повече – образованието по литература, поднесено по този начин и непроменяно с десетилетия („Една българка“ се падна на моя изпит в 7-и клас няма да казвам преди колко години, но Тодор Живков още беше на власт), отдалечава все повече поколение след поколение от съвременния европейски човек.

Подборът на произведения, които уж отварят прозорец към „българското“, каквото и да значи това, създава един образ на българина като зависим от чужди сили и външни събития човек, беден, обругаван, винаги жертва. Има лоши на този свят и те са другите. Има и герои, разбира се, и това сме ние. Няма да се разпрострирам и върху далеч не финия национализъм, който бе в основата на идеологията на БКП (по-хубава страна от България няма, по-умни, добри и работливи хора от българите не съществуват, неволите са ни причинени от външния враг и ние не отговаряме за тях, всъщност в основата им са турците/богатите). Но този начин на образование, на създаване на представа за българите и света, е в основата на манифестирания краен национализъм, който е проблем за обществото ни днес.

Имам поглед върху литературата, която изучават 14-годишните в едно училище в Берлин.

Учат ги да анализират текст, да четат с разбиране, да правят синтактичен и граматически разбор на базата на една съвременна пиеса. В нея става дума за тийнейджър, който е попаднал в лоша компания и е наказан да боядиса няколко стаи в дом за възрастни хора. Там се запознава с бивш боксьор, чиято мечта е да избяга от дома и да отиде при свой стар приятел във Франция. И двамата герои са аутсайдери, и двамата имат проблеми, и двамата постепенно намират път един към друг и се сприятеляват, и двамата трябва да намерят път към света, към който не знаят дали принадлежат, дали са достатъчно добри за него, и двамата се чувстват неразбирани.

Каква по-близка тема за пубертиращите 14-годишни от тази? И в същото време техните 14-годишни връстници в България трябва да разсъждават над тема за цитирам: „робския страх и героизма, за християнския морал и непреходните нравствени ценности, за майчината доброта и героизма на въстаниците“.   

Разбира се, че учениците трябва да се запознават с основополагащи за литературата ни произведения, но все пак не трябва ли първо да са натрупали съответните познания – езикови, литературни, исторически, дори житейски? Цитираните германски връстници също ще стигнат до "Фауст" и Кафка, няма да им се размине, но едва, когато са в състояние наистина да ги разберат.

Разбира се, преподаването по литература и български език все пак се развива, макар и не в нужните темпове. Видях в препоръките за анализиране на текстовете в 7-и клас, че конфликтът в „Една българка“ вече е между „поробителя“ и „поробения“, вероятно за да се избяга от любимото на соца „богатия“ срещу „бедния“. И се запитах как ли пък го изучават този текст децата от турското малцинство?

Все още извън училището светът обмисля екскурзии до Луната, каца на Марс, държи света в джоба си чрез смартфона, кара електроавтомобили, разплаща се с другия край на света с два клика и създава ваксини в рамките на няколко месеца. А в училище заптиета въртят бича и морни селяни слушат кръшния глас на румена жътварка. Този портал във времето не улеснява, а затруднява ученето. Какво по-точно да учат децата – какво означава сноп, пребрадка, стряха, защо пише „клетнику“ и какви падежи е имало, а вече няма или кога се пише пълен член и кога не, защо „й“ не е същото като „и“ и как се построява един текст? И възможно ли е да стане първото, без да е усвоено второто? И засега спасение не носи и похвалната все пак промяна да се учат и съвременни български автори.

Ето, на матурата на седмокласниците сега се падна Захари Карабашлиев. Но за съжаление с разказ, който отново е обърнат към миналото, към руините на родната стряха, към чернозема, празните къщи, дуварите и салкъма пред тях. Да си призная, макар и да съм била ученичка още по времето на Живков, не знаех какво е салкъм. Носталгията, миналото, обръщането на погледа към предците ни – отново тема, която дори поради възрастта си 14-годишните трудно ще съпреживеят, а литературата за повечето ще си остане като литургия на гръцки в църквата. Знаеш общо-взето за какво ти говорят от амвона, не разбираш и думичка, но е грях дори да си помислиш, че вероятно може и другояче.