Седмокласниците в сряда трябваше да преразказват "Череши" от Захари Карабашлиев като част от изпита по български и литература.

Ако се опитвате да си спомните дали сте го чели, едва ли. Разказът е част от банка с произведения на съвременни български автори. Още през миналата есен Центърът за оценяване в предучилищното и училищното образование на МОН се обърна с молба към известни писатели да предложат свои разкази, които отговарят на формата на изпита. Събрани са текстове, които ще бъдат използвани и през следващите години, обясняват от министерството.

Разказът на Карабашлиев, което е от 1л. ед. ч., трябваше да бъде предаден от гледната точка на неутрален разказвач.

За седмокласниците рано тази сутрин беше изтеглен Вариант 1 за теста. От тях се очакваше също да коментират в няколко изречения думите от Вазовата повест „Немили-недраги“: „Къщята, магазиите, кесиите, сърцата бяха затворени за тях.“

Изпит имаха и десетокласниците.

На тях се падна да формулират собствена теза по откъс от поемата „Левски“ на Иван Вазов. Те можеха да избират между две теми: „Цената на чистата съвест“ и „Вечната истина“.

 59 864 седмокласници и 48 816 десетокласници се явиха в сряда на изпитите.

Пълният вариант на разказа на Карабашлиев може да бъде открит на сайта на "Сиела".

Череши

Не бях стъпвал в селото на баща ми от петнайсетина години. Това, че единайсет от тях съм прекарал в Америка, сигурно ме оправдава. Донякъде. Защото винаги когато се връщах в България, бях зает с много по-забавни неща да върша, хора да виждам, някъде да съм… Часовете ми – винаги преброени, а селото така или иначе няма къде да избяга. Пък какво и да му гледам, село като село – добруджански чернозем, старци, ветрове…

Този път обаче нямаше как да откажа на майка ми – трябвало да се оправят документи след смъртта на баща ми, свързани с наследствените ниви, имоти. Леля ми била намерила добър купувач за къщата на баба и дядо.

Качихме се в старото фиатче на майка ми и тръгнахме, тя бърбори нещо, аз – намусен, карам. Селото се намира на двайсет и няколко километра от Варна в посока… Трансилвания. 

За разлика от бледите ми спомени, в които основната задача, докато шофирам, бе да избягвам дупки в настилката, сега отбелязвам, че пътят е почти отличен – колата лети по гладкия асфалт. Началото на лятото е. Полята – в зелено и жълто, тук-там яркочервени петна макове, небето синьо, облаците перести. Пейзажът е като снимка от лъскав календар, отворен на месец юни. По едно време дори размислих дали да не спра за минута, да докосна житата с пръсти, да щракна един-два кадъра с телефона си; и за малко да го направя, но пак се сетих, че ми е криво, задето си губя скъпоценното време, и сприхаво натиснах газта.

От пътя за Добрич отбиваме наляво и караме няколко минути в шарената сянка на нещо като тунел от орехови дървета. А ето я и табелата на мястото, в което прекарвах ваканциите си.

Спираме до парка в центъра на селото – акациеви дървета, тополи и люляк – оазис в летните дни на детството ми. Игри, китари, песни, първи целувки, първи цигари… какво ли не съм преживявал там. Очаквах, че ще е опустошен, но съм изненадан, че пейките в парка са здрави, добре окосен е, дърветата поддържани и нито една от новоинсталираните лампи не е счупена. Минаваме по мостчето, стигаме до паметника. На пиедестал от поне 30 метра е изправена скулптура на войник с шинел в цял ръст, гледащ на север. Под него са десетките имена на загиналите във войните за национално обединение. Чета имената на отдавна умрели мъже. Всички до един са по-млади от мен. Навеждам се да се разхладя с глътка вода от основата на паметника – от зиналата лъвска глава тече чиста добруджанска вода – и сега всъщност схващам, че всяка глътка вода от това място те кара да направиш един (макар и неволен) поклон пред общата съдба на тези момчета горе. Този паметник, построен през 1937-а, също има история и тя е за един печеливш лотариен билет и един кмет, който можел да прибере печалбата, но дарил парите за паметник. Ще трябва да я разкажа някога.

Качваме се отново на фиатчето и стигаме до това, което бе останало от къщата.

Отваряме някак портата, влизаме в двора, но див орех, слива и трънкови храсти правят достъпа до руините невъзможен.

Огромното акациево дърво обаче, „салкъмът“, както му казваха едно време, е умърлушен, полуизсъхнал и доста по-малък, отколкото съм го запомнил, но все пак разперил клони над това, което е останало от къщата. Покривът е рухнал, външните дувари наполовина и обрасли с бурени, бурени, бурени… Влизам в приземния етаж. Това, което някога бе камина, сега е дом на тъмна и зла коприва.

Вървя към градината – старите всяка година я засяваха с царевица, спомням си едрите тъмнозелени растения, в които изчезвах следобедите, въоръжен с лък, стрели и въображение.

И тази градина искала да продава леля ми.

Вървя, докато стигна брястовете, които очертават края на имота. Къщата ни е в северния край на селото, който в един момент от историята на България е бил северният край на държавата. Граничните камъни, останали от „Румънско“, са досами градината. Там в горния ѝ край е старото дряново дърво, първото, което даваше цвят. До този дрян намерили моя прадядо една зимна сутрин преди много години. Бил ковчежник към флота във Варна, бил млад, по-млад от мен сега. Тръгнал бил да се връща от града в каруцата на един съселянин, който по-късно се кълнял, че го бил оставил там и прадядо ми бил тръгнал надолу през зимната виелица към къщата. Официалната версия за края на прадядо ми била „бяла смърт“. Имаше и апокрифна и сигурно невярна такава, но пък далеч по-драматична. Ще я разкажа някога.

Измъкнахме се от градината, тръгнахме към кметството, за да свършим това, за което бяхме дошли всъщност – да уредим имота за продан. За по-пряко минахме през двора на детската градина, в която съм ходил. Голямото черешово дърво беше натежало от плод. Поспрях се пред черешата на детството си, дървото, по чиито клони съм се катерил, от чиято корона съм падал.

Хващам и навеждам един отрупан с плод клон, кимам с глава към майка ми. Тя стои отстрани, аз лакомо започвам да късам, да ям с шепи – червени, твърди, сладки череши.

След малко майка ми казва обезпокоена:

– Хайде да побързаме, докато има още хора в кметството.

– Спокойно – казвам, докато се протягам по-нагоре и скубя череши с шепи. – Заникъде не бързаме.

– Сега ще излязат в обедна почивка и после я се върнат, я не. Трябва да оправим документите.

– Няма какво да оправяме – казвам.

– Ама – заеква тя – нали затова дойдохме, леля ти има утре среща с купувача…

– Няма да има никаква среща – аз изплювам няколко костилки и награбвам още череши.

Майка, очевидно притеснена, приближава, отхапва череша и изплюва костилката в шепа.

– Как така?

– Аз ще купя нейния дял – казвам с пълна уста.

– Ти?! – възкликва майка ми.

– Аз.

– Ама нали се кълнеше, че кракът ти повече няма да стъпи тук бе, сине!

– Кога? – Подскачам и се докопвам до още по-горен клон, още по-отрупан с череши.

– Като тръгваше за Америка.

– Толкова ми е бил акълът тогава. – Навеждам клона към нея: – Искаш ли от тези тук, по-узрелите?

КРАЙ