Всяка книга е бягство от реалността, пътешествие в други светове, а понякога и мисия, която спасява животи и променя историята. 

За пръв път на български език оживява бестселъровият роман „Книжарката от Кентъки“ на Ким Мишел Ричърдсън – обяснение в любов към книгите, вдъхновило редица съвременни писатели като Джоджо Мойс да напишат своите истории.

Този  трогателен разказ за силата на човешкия дух е базиран на истинските съдби на редица жени, които по време на Голямата депресия в САЩ се превръщат в посланици на книгата и обединяват жителите на различни градове в едни от най-смутните времена в американската история чрез утешителната сила на словото.

През 30-те години на XX век, някъде сред величествените планини на Кентъки, 19-годишната Къси е свикнала да се движи незабелязано сред криволичещите им пътеки, за да достигне до следващото селище, което се нуждае от своето спасение – света на книгите.

До скоро принудена живее в сянка и самота и да се грижи за стария си баща, който мечтае единствено за това да я види задомена, Къси най-после е открила своето призвание. Защото да бъде част от така наречените конни библиотекарки – жени, които доставят книги в най-отдалечените райони на щата и насърчават четенето – придава смисъл на живота ѝ.

С изящния си стил и непогрешим усет към ритъма на една история, Ким Мишел Ричърдсън създава детайлен портрет на епоха, обгърната в мрачните облаци на бедността и несигурността, но и разкриващ добротата и човечността на своите въпреки тяхната човешка чупливост. Защото понякога грижата за другите е единственото, което да ни освободи по пътя към самите нас.

 Представяме ви откъс: 

Майското утро бавно се разтвори в старата ръка на Кентъки и скоро в ясното ново небе се изкатери детската луна. За едно дете в нашия край да види луната през деня, беше истинска гледка. Бавният живот и оскъдицата в тези древни планини означаваха, че майките слагаха децата си да спят много преди да се стъмни, преди гладът да започне да ги изгаря отвътре.

Отправих се към една планина в далечината, като си тананиках, за да минава по-бързо времето, и надигах глас към сините склонове и пойните птички сред боровете, доволна от пътя, който бяхме изминали досега. Бяха минали два дни, откакто бях видяла Фрейзър, и започвах да си отдъхвам с надеждата, че няма повече да го видя.

Въпреки че по маршрута ми в сряда имаше само три спирки, първата беше най-трудната. Никак не ми помагаше и това, че трябваше да стигна дотам предимно пеша, като бавно водех Юния за юздите на три хиляди фута височина по завоите на тясната, кална пътека нагоре по склона на планината Хогтейл. Мулето с лекота вървеше по нея, но не можех да рискувам да го яхна. Едва не бях припаднала от уплаха първия път, когато тя се изкатери по стръмния склон и взе един остър завой, така че задницата ѝ се залюля на броени инчове от ръба на пропастта, а аз се озовах на косъм от безкрайното пропадане в нея. Една грешна крачка и щях да падам, докато не дойде лятото, и нямаше да ме намерят, докато земята не се отърси от гъстото си зелено покривало.

Откакто се уплаших онзи път, изминавах пеша по-голямата част от изкачването. А днес нямах нищо против да го направя. Може би щях да видя Куини и това ме изпълваше с радост. Повечето пъти в сряда маршрутите ни се пресичаха и двете сядахме да се видим за малко.

По средата на прохода спрях на един широк завой и рекох на Юния:

– Време е да ме поносиш, старо момиче.

Мулето с лекота преодоля последните няколко завоя нагоре по пътеката, докато тя не се раздели на две – а там се опита да поеме обратно по разклонението, което водеше надолу. Слязох от седлото и отново я поведох пеша, покрай стръмните скали и рехавите дървета досами пътеката, докато не стигнахме до върха.

След последния завой най-сетне видяхме пожарната кула.

Седемнайсетгодишният Роби Коул надничаше над ръба на своя наблюдателен пост, а вятърът рошеше медната му коса. Облечен с тениска на дупки и износени кафяви панталони, Роби живееше на върха на шейсетметровата кула, построена от службата за гражданска защита на върха на планината Хогтейл. Прочетох нетърпението в размаханите му ръце и долових настойчивостта в трополенето на краката му по стоманената платформа.

Беше ми казал, че чака моите четива, които да го отведат дори още по-нависоко. Момчето искаше да се учи от вестникарски изрезки за времето и горите и винаги ме умоляваше да му занеса някой брой на „Фермерски алманах“ или списанието на Националното географско дружество – каквото и да е, което да му помогне да се издигне в службата до диспечер, така че да започне да получава по-голяма заплата и да може да си плати за допълнително обучение, за да кандидатства за още по-важна работа като лесничей.

Както ми обясни, службата за гражданска защита беше логичният избор на място, откъдето да започне кариерата си. От службата бяха започнали да изграждат пожарните кули – с кабинка на върха, в която живееха пазачите, за да следят денонощно за горски пожари – още откакто Рузвелт я беше основал. В деня, в който Роби бе навършил шестнайсет години, беше излъгал управата на лесничейството, че е на седемнайсет. Бе кандидатствал за тази работа, за да тръгне по пътя на татко си – а вече и на майка си.

Майка му Хали Коул беше първата жена в Кентъки, която работеше на пожарна кула. Когато таткото на Роби бе загинал от удар на мълния, Хали беше поела неговите дежурства в кулата на Пърл Ноб, на около двайсет мили източно оттук, и от службата не бяха възразили. Кулата на Пърл Ноб беше дом на семейство Коул още откакто я бяха построили – много преди да премине към службата за гражданска защита.

Роби живееше в стоманената кабинка на върха на кулата на Хогтейл вече повече от година, като гледаше оттам за пожари в планините, а докладваше и за бури. Работата му беше да сигнализира в управата на лесничейството със специалната радиостанция с манивела в мига, в който види пушек над гората или тъмни буреносни облаци на хоризонта.

Завързах Юния за стръмното метално стълбище, изрових списанието за Роби и взех двете писма, които ми беше дала директорката на библиотеката, за да му ги занеса.

Роби се наведе от ръба на стоманената площадка на върха на кулата, която обграждаше наблюдателната кабинка от всички страни, а от него се понесе още по-силна тръпка на очакване и вълнение.

– Госпожице Метличина! – провикна се той надолу, като ми махаше с ръка. – Може ли да ги донесете горе, моля? Май видях пушек. А не бива да го изпускам от поглед!

После изчезна обратно навътре.

Изкачих всичките осемдесет и четири стъпала, които се виеха около кулата, докато не стигнах до вратата на пода на кабинката, силно почуках на нея и отстъпих настрани. Роби отвори дървената врата и изкатерих последните четири стъпала до неговия пост.

– Книжарке! – възкликна Роби. – Бързо, ела да видиш.

Той се отпусна на един стол пред теодолитното си устройство, взря се в кръглата топографска карта и отново се изправи, за да погледне навън през четирите прозореца от всички страни на миниатюрната кабинка.

– Как ти се струва, госпожо? – попита ме той, като леко почука по устройството, а после ми посочи с пръст в далечината. – Ето там.

Мислиш ли, че това е пушек?

Той отново се втренчи навън през прозореца, в синьото небе над Кентъки, необятните гори и потоци и реки, и хвърли поглед обратно към устройството на дървената маса.

Роби ми предложи собствения си стол.

– Ето, погледни.

Той със замах дръпна една мръсна риза от седалката и я избърса с ръка, преди да седна.

Подадох му стар брой на списанието „Гора и поток“ и писмата от дома и седнах, като все още се борех да си поема дъх след изкачването на стълбището. Роби разлисти страниците на списанието. Преместих стола по-близо до теодолитното устройство, но кракът му се закачи в ризата на Роби и когато се опитах да го вдигна, не успях.

– О, съжалявам, госпожо – рече Роби, като се изчерви. – Чакай да го оправя. Трябва да пазя изолаторите. Могат да спасят живота на човека, нали знаете.

Миналото лято тук беше имало силна буря, а светкавиците се бяха стоварвали от всички страни на малката кабинка. Роби ми разказа, че мълниите са рисували по небето и е чул най-силната експлозия в живота си. После нещо беше ударило големия гръмоотвод на покрива на кабинката и от него се бе търколила голяма, ослепителна огнена топка, която беше продължила надолу по кулата и се бе разбила в земята, където беше овъглила всичко наоколо.

След като бе преодолял уплахата си, Роби беше излязъл на площадката. Парапетът и стълбището били нажежени до оранжево, така че хукнал обратно вътре.

Обадил се в лесничейството и оттам изпратили двама служители на върха на планината Хогтейл още на следващия ден. Лесничеите монтирали стъклени изолатори под краката на стола му и инструктирали Роби да сяда на него и да вдига и двата си крака над дървения под, когато приближава буря – дори да е на няколко мили разстояние. Сега един от тези изолатори – малки стъклени кутии, закрепени за долния край на всеки от краката на стола – се беше закачил в ризата му.

Роби оправи стола и отстъпи назад. Аз отново седнах. Погледнах през мушката на теодолитното устройство и бавно го завъртях, докато не се насочи право срещу пушека.

– Изглежда ми някъде до Джуъл Крийк – казах аз.

Бях горда, че ме беше научил да използвам устройството, а още повече от това, че ми се доверяваше.

– Може и да е мъгла, която се вдига от земята, Роби, но няма как да съм сигурна – добавих и се изправих.

– Може и да е така – рече той, като продължаваше да се взира натам. – Ще трябва да го държа под око и да съм в готовност да докладвам в лесничейството.

Роби вдигна списанието в ръка и се намръщи.

– Съжалявам, Роби, още не са върнали „Фермерски алманах“. Реших, че това списание може да ти свърши работа, докато успея да го взема.

– Няма нищо, госпожо. Много благодаря.

Той скри разочарованието си с мила усмивка и се зае да разглежда „Гора и поток“.

– Изглежда интересно – рече и го остави на тясното си плетено легло, после отвори едно от писмата си и жадно го зачете за новини от дома.

Беше прекалено възпитан, за да ми каже, че миналата година вече три пъти му бях донесла същото списание. Надявах се да му намеря някакви учебници по география и „Фермерски алманах“, но поне засега не бяхме получавали такова дарение.