Веселина Седларска е журналист, писател и редактор. Сътрудничила е на вестниците „Сливенско дело“, „Черноморски фар“, „Труд“ и „Стандарт“, на списанията „Тема“ и „Клуб Z“, на радио „Свободна Европа“ и на сайта „Редута“. Автор е на шест книги: „Сънувах Мисисипи“ (1996), „Пасажерите на Ной“ (2001), „Кладенецът“ (2016), „България за начинаещи“ (2017), „Депресията ме обича“ (2018) и „Гладни сърца“ (2021).
Поводът да си поговорим с Веселина е излизането на сборника с разкази „Гладни сърца“. В същото време искахме да чуем нейното мнение за случващото се в България в последно време на фона на пандемията от коронавирус и политическите сътресения, предизвикали поредица от три предварителни парламентарни избори в рамките на седем месеца.
- Как се стигна до решението ви да напишете сборник с разкази?
Идеята се роди в една болнична стая. В болницата попаднах на една жена, познавачка на турските сериали. Тя ми постави задачата да изгледам вечерта сериала, тъй като тя беше след операция, в интензивна стая, където няма телевизор. И аз добросъвестно го изгледах. Тя ми каза, че магията на този сериал е, че е по действителен случай, и ме убеди да напиша разкази по действителен случай. Препоръча ми да се обадя на мои близки, те да ми разкажат някаква много, много интересна история – много тъжна или много весела – и аз да напиша разкази. Измисляла съм си някои неща, някъде нещо съм променила и съм сложила заблуждаващи детайли, защото имах опасения, че описаният човек може да се засегне от разказването на историята му. Получи се нещо средно между публицистика и литература. Това е всъщност тънката пътечка, по която аз вървя в писането напоследък. Последните ми две книги отново са комбинация от публицистика и литература, но са по-близо до публицистиката. „Гладни сърца“ е по-близо до литературата.
- В „България за начинаещи“ се фокусирате върху България, докато в „Депресията ме обича“ разглеждате темата за психичното здраве. Като че ли в „Гладни сърца“ двете тематични нишки се преплитат.
Явно това са интересите и полето ми на познание. Разказаха ми случки, които не можах да превърна в разкази – бяха в области, които не ме докоснаха. Едно нещо не е ли свързано със завоите на душата и с битката между ума и сърцето, не ми е толкова интересно.
- За какво са гладни героите на вашите разкази?
Заглавието се получи така. Аз написах разказите и започнах да ги чета и тъй като те са писани в продължение на една година, забелязах много еднакви изрази. На няколко пъти бях характеризирала героя с „гладно сърце“. Разбира се, саморедактирах се и премахнах тези повторения, но си казах, да, това ме интересува – гладното сърце, което търси да се нахрани. А сърцето се храни само с чувства! Въобразяваме си, че можем да го нахраним с неща, които могат да се купят, или с признание от авторитети, но не е така. В сърцето има празнини, които могат да бъдат запълнени само от човека, който ги е създал. Например, ако едно дете не се е чувствало обичано от майка си и баща си в детството си, в неговото сърце има такава зловеща яма, че после с каквото и да се опита да я запълни, не може да го направи и тази яма продължа да зее.
Мисля си, че сме гладни и за чувства към самите себе си – първо трябва да нахраним себе си с любов и тогава да осъзнаем какво търсим и какво искаме. Съветвам всички родители да не правят грешката да не казват на децата си, че ги обичат. За моето поколение беше необичайно майка да каже на детето си: „Обичам те“. Родителите ни учеха, че трябва да бъдем харесвани от другите, но не ни се обясняваха в любов. Много се радвам сега, като виждам млади хора, които казват искрено на децата си колко много ги обичат. Такива деца растат уверени в себе си.
- Едно от най-красивите качества, които притежават героите на разказите в „Гладни сърца“, е смирението. Доколко сме загубили това качество?
Смирението много се бърка с примирението, а те са много различни. Да бъдеш смирен, означава да разбереш къде точно се намираш в този момент и да осъзнаеш, че имаш още път до постигането на своя потенциал. Смирението е по средата между примирението и горделивостта. Аз харесвам смирението, защото то казва на човек, да, аз дойдох дотук, но мога още – сега ще приема, че съм тук, което не е най-многото, но това е добре, защото пред мен има още пространство, има накъде да се развивам, да изисквам от себе си в още по-голяма степен. Това е чудесно качество.
- Куражът да се изправим пред грешките си е още едно ценно качество, на което вие обръщате внимание. Сещам се за разказа „Три дни“, в който разглеждате една болна тема от близкото ни минало – принудителната смяна на имената на българските турци през 80-те години. Продължава ли да ни тежи това историческо наследство?
Мисля си, че като общество все още не сме осъзнали какво направихме тогава, а то беше голям грях към част от хората, с които живеем. Тогава не забелязахме колко е страшно, защото много малко умеем да се поставяме в позицията на другия. Емпатията иска усилия, тя не е просто едно съчувстващо поведение, докато говориш с човека. Емпатията означава да влезеш в обувките на другия, но така да влезеш, че да почувстваш дали вътре има камъче, което те убива, тесни ли са ти обувките, широки ли са ти, как се чувства този човек в тях. На два-три пъти се е случвало някой да ми сбърка името и това ранява. А да ти сменят името с име, което никой наоколо никога не е имал... Не преживяхме това като голяма драма, а то си беше.
Поначало ние сме толерантни по един български начин – на комшийско равнище. Моите турски комшии са прекрасни, обаче... Имам приятели цигани, ама... Много харесвам някой гей артист или певец, обаче... Това е толкова лицемерно! Непоносима е слепотата, заради която не виждаме колко сме лицемерни в това отношение. Някак хем-хем – хем да го има, хем да го няма. Не сме категорични, изборите ни са прагматични, каузите ни са лесни и не са общи.
- Водим този разговор в навечерието на третите парламентарни избори в България за последните седем месеца, които този път ще се проведат едновременно с изборите за президент. Ние, българите, сме склонни да очакваме някой да дойде да ни „оправи“, но сякаш именно смирението, състраданието и съчувствието, за които вие пишете, са основата, върху която трябва да градим, вместо да чакаме „спасител“.
Абсолютно! Вече дори не знам дали много хора вярват в тази нагласа за „спасителя“ – ако вярват, толкова по-зле за всички ни. Ние се движим в спирала надолу и все си казваме, че ей това вече ще е дъното, обаче дъно няма и не знам колко надолу сме способни да се спуснем. Мислех си, че ако нещата станат много зле, това ще ни стресне и обедини. И ето, нещата станаха зле покрай пандемията. Тя обедини ли ни? Нищо подобно! Тя ни раздели по толкова неочакван признак, че не мога да проумея как се оказахме толкова глупави. Когато преди години се занимавах с йога, преподавателката ни казваше: „Най-големият грях е невежеството“. Защо? Защото от невежеството се раждат всички останали грехове. Като не знаеш, всеки може да те употреби за всичко. Ето го сега невежеството – първо ни скара; второ, накара ни да се намразим до степен, каквато не сме предполагали, че може да съществува, настървихме се като кучета един срещу друг. И това при положение, че науката има категорично мнение по този въпрос.
Според мен това се случи заради недоверието – недоверието към хората, които избираме да ни управляват, недоверието един към друг, в тази държава никой на никого за нищо не вярва. Моят приятел Атанас Славов, който беше изключителен мъдрец, казваше: „Пустата България защо ли не я закрият?“. Сега ние казваме: „Няма да чакаме друг, хайде ние да си затрием пустата България“. Никакъв инстинкт за съхранение като общество, никаква имунна система като общество!
Част от проблема е, че липсват авторитети. Във Facebook експертът е приравнен с всеки случаен човек, който е решил да оповести нещо. Facebook създаде тази илюзия, че всички сме еднакво знаещи и че всички имаме равно право да участваме в общонационален дебат, а не е така. Facebook създаде илюзия за демокрация и унищожи разликата между експерта и лаика, унищожи авторитетите, а общество без авторитети не знае накъде да върви.
Спомням си срещата с Тим Бърнърс-Лий, създателя на световната мрежа. Той изнесе лекция във Виена, на която каза: „Не ме обвинявайте, аз направих само инструмент. Как го използвате, е ваш проблем“. Инструментът може да бъде използван да убие човек и да спаси човек. Ние сме незрели за употребата на инструмента, наречен социални мрежи. Много е опасно, когато технологиите се развиват по-бързо от човешкия морал и етиката на отношенията между хората. Много е опасно, когато технологията е по-умна от хората, които боравят с нея. За мен символът на тази опасност е Чернобил – една полезна технология попадна в ръцете на хора, които не осъзнават опасността и мислят, че могат с малки пропуски да се справят с работата, и създаде този гръм, който на практика отрови голяма част от Земята. По този начин гърмят и други неща в живота ни, но понеже не се вижда, ние не си даваме сметка.
- Казват, че в спора се ражда истината, а спорът е разговор. В България обаче ние участваме по-скоро в надвикване, отколкото в разговор. Как бихме могли да излезем от тази патова ситуация?
Трябва да кажем, че в цялата тази работа има и нещо добро: ние никога не отиваме докрай. Ние можем да сме добри, но не добри докрай. Ние можем да сме лоши, но не лоши докрай. Нашата злина не е мащабна, за да се стовари върху някоя общност и да я убие – ние се унищожаваме на дребно всеки ден. Говоренето ни е много, но в действията си не отиваме докрай. И това всъщност е нашият късмет! Скоро един умен човек ми каза: „Аз съм много респектиран от нашия народ – 30 години нямаме държава и не сме се изтрепали“. Надявам се, че няма да отидем докрай, че няма да скочим един срещу друг.
- Каква е функцията на писателите в такива смутни времена?
Аз не се имам за писателка, но ще кажа, че ролята на писателите е да виждат малко по-напред от всички останали и да предупреждават към какво вървим. Писателите имат за задача да вземат малък детайл от заобикалящия ги свят, да го разработят с размах и да познаят какво ще се роди от това.
- Каква роля имаха за вас книгите покрай пандемията от коранавирус, протестите и предсрочните парламентарни избори през последната година и половина?
На убежище. Лошото е, че когато имаме много време за четене, отсъства концентрацията. Пандемията не те настройва да бъдеш концентриран, тя по някакъв начин те разпилява.
- Къде виждате светлината в тунела за България, а и за човечеството като цяло?
Когато общуваме с един човек и разберем мотивите за поведението му, разберем какви са страховете му, с какво се бори душата му, ние започваме да обичаме този човек и да сме добри с него, защото той води тежки битки и има нужда от подкрепа. Моята надежда е всеки от нас да започне да се отнася към един човек, с който живее, като към човек, който трябва да бъде подкрепян, защото всички вървим по труден път, всички се спъваме и когато някой се спъне, този, който може, трябва да подаде ръка, а после другият на него. Иска ми се да започнем да се отнасяме към обществото като съставено от уязвими хора. Забелязала съм, че когато двама души враждуват, всеки мисли, че другият е силен и иска да го смачка; той не подозира колко слаб е другият. Трябва да си дадем сметка, че всички сме слаби, и когато общуваме с някого, да не го приемаме като заплаха. Промяната се случва, когато хората имат добър пример. Тук също има добри примери, но всичко е някак ориентирано към надмогването, към победата, а всъщност няма победител – в края на играта и царят, и пешката отиват в една кутия.
- Идеята за написването на разказите в „Гладни сърца“ се е родила в болница. Оттук можем да заключим, че и от едно такова място също може да излезе нещо красиво. Това ми напомня за философията на Едит Егер, оцеляла от Холокоста психоложка и авторка на книгите „Изборът“ и „Дарът“, която по-рано тази година ми сподели, че човек може да открие светлината и на най-мрачното място, дори в Аушвиц. В тази връзка, без да омаловажаваме трудностите, през които преминаваме в момента, кое е онова нещо, за което сте благодарна през последните близо две години?
В този период задачата ни беше да опазим телата и акъла си. Благодарна съм, че това тичане, за което дори не си давахме сметка, спря и животът започна да се движи малко по-бавно. Трябва да живеем по-бавно и по-осъзнато, да присъстваме в момента – не само в пандемия, а всеки ден. Като че ли това изкуствено забавяне ни кара да осъзнаем, че не сме родени за това бързане, а да забелязваме този живот, да го живеем, да му се радваме, независимо че не е много лесен напоследък. Тялото е по-умно от мозъка и егото, то има памет за нещата, които трябва да върши. Пандемията ни спря, както ни спира счупеният крак – това беше начинът тя да ни каже: „Къде сте хукнали? Как смятате да живеете този живот?“. В някаква степен пандемията съдържа в себе си и голямо добро.
Още по темата
Подкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и днес, за да научите новините от България и света, и да прочетете актуални анализи и коментари от „Клуб Z“. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме нужда от вашата подкрепа, за да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 държави на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на истинска, независима и качествена журналистика. Вие можете да допринесете за нашия стремеж към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият поръчител на съдържание да сте вие – читателите.
Подкрепете ни