„Демократична България“ загуби изборите, защото не реши своята криза на идентичността и това раздвои избирателите ѝ. Много от тях прехвърлиха подкрепата си за „Продължаваме  промяната“.

ДБ се нарича „градска десница“ по инерция. Първата дума от това определение е вярна – социалната база на тази коалиция наистина е сред образованото, политически и икономически активно население на столицата и големите градове.

„Десница” обаче идва по-скоро да покаже родствената връзка на „умните и красивите“ с някогашния СДС, като пренебрегва еклектичния и хетерогенен характер на някогашния антикомунистически съюз и еволюцията на отломките му след неговото разпадане.

ДБ несъмнено е дясна в пропазарните си икономически възгледи. Но такива са и всички европейски либерали. Оттук нататък разминаванията на ДБ с европейската десница – умерена и радикална – са много.

Хората от ДБ са евро-федералисти. Най-малкото, Радан Кънев се обявява за такъв. Европейската десница клонѝ към Европа на отечествата.

ДБ защитава правата на малцинствата – етнически и ЛГБТ – и на мигрантите; европейската десница поставя ударението върху охраната на границите, реда и традициите. Ако трябва да избира между права и сигурност, десният човек избира сигурността.

ДБ е за ратифициране на Истанбулската конвенция. Десницата е склонна да се съобразява с популярните настроения против нея.

ДБ не крие глобализма си. Традиционната десница е по-скоро патриотична, без непременно да бъде националистическа.

ДБ е склонна да направи компромис за присъединителните преговори на РСМ с ЕС. Десницата, българска и европейска, държи на условията за началото им и като цяло е по-консервативно настроена към разширяването на ЕС.

ДБ е против ядрената енергетика. Европейската десница не е единна в отношението си към нея (виж разликите между Германия и Франция например), но традиционно защитава националната индустрия.

Изброените дотук разлики личат много по-силно, когато сравним централно-европейската десница (Полша, Чехия, Унгария, Словакия, Словения) с наричащите се „десни“ в България.

По цитираните дотук теми ДБ е много по-близо да либералните, прогресистките, центристките, социалдемократическите групи в Европа. Нейният човек не е Меркел, а Макрон.

Проблемът на ДБ е, че ако признае този факт, рискува да загуби много от градските си привърженици, които са емоционално „десни“. Ако вмести „сини“, те утре се събудят „жълти“, „зелени“ или „розови“, това би ги хвърлило в тежък психически дискомфорт, изходът от който обикновено е отричането на реалността.

Без да реши тази криза на идентичността си обаче, тази коалиция,  която има безспорен интелектуален потенциал и политически талант, е осъдена да се лута и да бъде експлоатирана от политически спекуланти. Евентуалната смяна на ръководството ѝ е шанс да заяви ясна и реалистична идентичност. 

Тя би помогнала на ДБ да се отърве и от обвиненията в „Отечествен фронт“ с БСП, т.е. в предателство спрямо градските и десните корени на коалицията. Либерали и леви са естествени съюзници. 

Стимулиращ може да бъде примерът на „Продължаваме  промяната“. Асен Василев и Кирил Петков спечелиха от това, че не робуват на идеологически етикети и не се страхуват от тях.

Бих отишъл и по-далече в предположенията си – създаването на силна центристка формация в България и очертаващата се коалиция между нея и БСП би могло да подпомогне модернизацията на последната и приближаването ѝ към днешната европейска социалдемокрация (след залитането ѝ към десните популисти от Вишеградската четворка при Корнелия Нинова).

С други думи: О, неразумни дебеецо, поради что ся срамиш да се наречеш либерал?