- В какво се корени страхът на българите към ваксините срещу COVID-19, г-н Маринов? 

Голям брой социологически проучвания показват нагласите сред българите, в които между 40 и 50 % от анкетираните посочват, че нямат доверие или не биха се ваксинирали срещу COVID. Интересно е наистина какво стои зад тяхната мотивация. Тук задълбочени проучвания все още липсват. Нагласите на българите по-скоро се определят от гледна точка на хипотези от страна на специалистите, които дълбаят в теория и народопсихология, за да обяснят този феномен. Разчита се изключително на личния пример, който популярните личности дават, било то чрез ваксинирането си или с антиваксърските си убеждения, както и лавинообразните мнения в социалните мрежи на т.нар. инфлуенсъри. 

От своя страна, страхът в психологически смисъл е свързан с дълбоко преживяване на заплаха за живота във всичките му форми. Като защитен механизъм е от огромно еволюционно значение. Благодарение на него индивидите избират и инвестират в опазването на себе си и близките си, защитавайки се от редици заплахи от външния (а понякога при някои разстройства и от своя вътрешен) свят. И тук намирам голям парадокс – дали страхът от ваксините всъщност изпълнява функцията си да запазва живота, или точно обратното – поставя го в риск, поради по-голямата статистическа податливост за тежко или летално протичане на COVID вируса от неваксинирани. Въпрос, който заслужава научно задълбочаване. 

От гледна точка на моята практика, клиентите са объркани в позициите си. От една страна, преживяват тежко локдауните, които обострят тревожните им симптоматики, но от друга, са недоверчиви към начините за преодоляване на ограниченията чрез ваксинация. Разбира се, има ядро и на група българи, които са безкомпромисни по отношение на ваксинацията и вече са си поставили трета доза. 

- От какво се притесняват повече – ваксината, COVID, локдауните? 

Интересно е, че най-голям брой от случаите, които постъпват при мен през последната година, показват оплаквания от психо-социален характер вследствие на ограниченията заради COVID. 

Изолацията, отчуждението, непоносимостта на самотата, както и засилването на хипохондричните им нагласи ги подтикват да потърсят специалист. Страхът от самата ваксина, от своя страна, е тема, която типично се споделя в семеен и приятелски кръг, като рядко изниква като заявка по време на консултация. 

Смятам, че в дискутирането на въпроса „за“ и „против“ ваксините хората невинаги търсят собствената истина, а намират начин да принадлежат към дадена социална група – било то на застъпници или противници на тази мярка. Това, от своя страна, дава поле за изява и преживяване за социална значимост, особено при хора, за които е важно да имат трибуна, чрез която да подхранват самооценката си. Намирането на „съмишленици“ в социалното разделение между двете позиции създава чувство за подкрепа и ориентира българина в моралната поляризация „добро – лошо“.  

- Този модел на поведение не е ли типичен и за много други въпроси, които разделят обществото?

Действително този модел може да се разглежда като универсална потребност на хората да се идентифицират чрез дадена група, а по този начин често и да се поляризират в разбиранията си. Виждаме репликация на този феномен в редица сфери, като най-силно впечатление например правят политическите и спортните пристрастия.

На последно място, страхът от самия вирус на COVID-19 има много форми. За някои е истински и неподправен страх за живота, достигащ до нива на паника. За други е потиснат и замаскиран зад редица успокоения и рационализации. За трети е напълно изтласкан извън съзнанието и държан в „карантината на несъзнаваното“, все едно COVID не същестува и няма отношение към ритъма на днешния живот. Смятам, че широкият спектър на различните реакции към ситуацията зависи от редица фактори като образование, професия, социална и икономическа среда. 

- Защо болестта, десетките хиляди жертви и десетките хиляди с трайни увреждания не предизвикват такъв страх у хората? 

Страхът се преживява истински, когато се възприема като реален и се допуска реалната възможност опасността да засегне нас или близките ни. В този смисъл, има хора, които не преживяват заплахата от COVID като реална, привърженици са на редици алтернативни обяснения за съществуването и опасността на вируса и в този смисъл нямат възприятие за заплаха в истинския смисъл на думата. 

Това може да обясни и защо броят на жертвите и заболелите може да не води до страх у някои. 

От друга страна, има и група хора, които са частично или изцяло обзети от страха от COVID. Цялото им поведение е организирано около опазването на здравето и живота им, като при някои вероятно може да се говори за доминанта, през която мислят за живота изобщо. Нерядко срещаме израза, че с COVID водим война, която взема жертви на „бойното поле“. 

Трудно може да се генерализира, че българинът е „сляп“ по отношение на заплаха, но пък и не можем да игнорираме процента на хора, които са в протест срещу „новото нормално“. 

- Какво стои зад този протест – повече активна или пасивна самозаблуда, или просто апатия?

Типично за някои обществени групи е да търсят поле, на което да разтоварят екзистенциалната си неудовлетвореност, която често граничи с гняв. Сякаш в нашето общество стои едно споделено, но и не напълно изказано желание за отмъщение за несправедливостта, която животът предлага в битието на мнозина. Често някои лични несгоди от икономически, психосоциален или професионален план се проектират и приписват на външни фактори, които биха могли да снемат от личната отговорност и преживяване за неуспех.

Изглежда българинът е доста чувствителен по отношение на свободите си и е склонен автоматично да реагира на всеки опит някой авторитет да ги ръководи. В същото време редица обществени избори говорят именно за обратното – сякаш хората са свикнали да се доверяват на месии. Парадоксът в това отношение е действително интересен за анализиране. COVID ситуацията само подхранва тази реакция на обществото, която е видима и през други социални феномени.

- Беше ли подхранван този страх и откъде най-вече – медиите, политиците или социалните мрежи? 

По принцип е ценно за хората да намират обяснение и отговор на въпросите, които си задават. Разбирането на даден феномен носи успокоение. Това само по себе си е сериозен мотиватор за хората да разбират връзките между отделните социални феномени, а най-лесно те могат да се намерят в наличието на влиятелна личност, организация или политика, която да поеме отговорността. 

От психологическа гледна точка има две основни линии, по които обикновено се задоволява човешката потребност – като се сбъдне в реалността или като се фантазира. Второто обикновено се случва, когато реалността не може да се „сбъдне“ по начина, по който ни се иска. Макар и да има своята роля за психоемоционалната регулация, фантазирането крие редица изкривявания на мисленето ни. 

Медиите, политиците и социалните мрежи могат да се разглеждат като медиатори, които подхранват човешките способности да намират и интерпретират информация. А това често създава работа за психолозите, тъй като някои умозаключения, които хората правят, могат да бъдат травматични.

- Тежка травма ли е човек да промени мнението си, ако се окаже, че греши?

Когато използвам термина „психологическа травма“, имам предвид, че е възможно човек да пречупва или изкривява постъпващата информация от външния свят по начин, който да бъде болезнен за него. Това се случва, когато интерпретацията на дадена личност за даден факт или социална позиция противоречи със собствените му правила и допускания. 

Така например е възможно обективно съобщена информация по отношение на ползите от ваксинирането от страна на ръководните органи да се пречупи през възгледите и фантазиите на даден човек като опит за манипулация и умишлена вреда, която му се готви от добре направен заговор. За друг е възможно същата информация да означава опит на властите да се погрижат по най-добрия начин за здравето на хората. Сами може да видите коя от двете групи ще преживее „травма“ по отношение на тази ситуация. 

Съвсем друг въпрос е къде стои обективната истина. В сферата на психологията на фокус винаги стои субективният свят и преживявания на пациентите ни, като терапевтът не е в ролята на морален стожер, нито може да претендира за меродавност.

- Има ли някакъв път към лечението на този страх и съответно повишаването на броя на ваксинациите у нас?

Страхът сам по себе си не е болест и в този смисъл не се налага лечение. Страхът обаче може да стои в основата на някои психически разстройства. Неправилно е обаче да разсъждаваме за него като вредна или негативна емоция сама по себе си. Всъщност, както споменах по-рано, страхът е от централно значение за човешкото оцеляване в исторически план.

От друга страна, колективната смяна на нагласите е трудна задача с много променливи и неизвестни. Там участва цялото общество, като започнем от семейната среда, образованието, информираността, доверието и стигнем до способността на хората да мислят социално ангажирано, толерантно и да поемат лична отговорност като единици. Виждаме, че има редица програми за повишаване на нивата на ваксинация, както и креативно организирани пунктове за поставяне на ваксина, включително и икономическа стимулация. Въпреки това процентните нива на ваксинация в страната ни са на последно място в Европа. 

Изглежда отговорът какво е необходимо, за да се активизира ваксинацията у нас, може да се преформулира по такъв начин – има ли потребност и вижда ли смисъл българската популация в това да се ваксинира?

- Не дадохме ли отговор на това в началото?

Социологическите проучвания и статистическата информация са показателни в отговора на този въпрос – средно около 45 % от българите имат съпротиви и по различни причини не биха се ваксинирали, а още около 30 % не са решили и се колебаят. 

Изглежда логично да заключим, че за да се постигне по-високо ниво на ваксинация, трябва едновременно и властите, и гражданите да го желаят. В психотерапевтичен план често говорим за степен на мотивация на пациентите, които се включват в терапия, като най-общо разглеждаме категориите предразмисъл, размисъл, решение, действие и превенция по отношение на настройката на клиента към разрешаване на проблем или разстройство. 

Ако използвам същата терминология, бих могъл да отбележа, че според мен българското общество се намира между стадия на предразмисъл и размисъл. В това състояние основните въпроси, които се пораждат в главата на човек, са дали е необходимо да предприеме нещо, или не. Ако можех да поставя обществото на удобния диван срещу мен, не бих работил по отношение на превенцията, а на мотивацията да се вземе решение.

---

Интервюто е публикувано в броя на сп. "Клуб Z" от ноември 2021 г.