Датският философ Сьорен Киркегор внимателно наблюдавал начините, по които хората подреждат живота си. Подобно на Сократ, той задавал на читателите си въпроси, които ги провокирали дълбоко да се замислят над живота си. Един от тези въпроси е: как трябва да се отнасяме към моралните си идоли?

Да вземем за пример Анджелина Гримке, най-малкото дете на богат плантатор в Южна Каролина, която в края на 1820-те се изправила от масата в трапезарията, яростно заклеймила робството и потеглила насевер, за да се превърне в аболиционист до края на живота си. Или да разгледаме Дитрих Бонхьофер, немският пастор, който пътува от Съединените щати към Германия през 1939 г., за да се включи в заговора срещу Хитлер, само за да бъде заловен и екзекутиран няколко месеца преди края на войната.

И накрая, какво да кажем за покойния дългогодишен конгресмен и борец за граждански права Джон Луис, който след като е арестуван и пребит десетки пъти, е почти убит през март 1965 г., докато ръководи марш в Селма, Алабама? Нима тези герои не са различни от останалите? Достатъчно ли е да клатим глави във възхищение към тези мъченици на доброто?

Киркегор, който веднъж написал, че целта му е чрез писането да затрудни живота на своите читатели, признава, че негодуванието или завистта са често срещана реакция срещу етичните примери. Обръщайки се към това токсично сдвояване, Киркегор се позовава на думите на Хераклит:

"Ефесяните биха направили добре като се обесят, всеки възрастен мъж сред тях, и да оставят града на голобрадите момчета; защото те изгониха Хермодор, най-добрия човек сред тях, като казаха: "Няма да приемем най-добрия сред нас; ако има такъв, нека бъде такъв другаде и сред другите".

Това е, както би го казал Фридрих Ницше през 1878 г., "твърде човешко" - ние двукраките очерняме личности, чиито смели постъпки предизвикват завист и ни карат да се срамуваме да се погледнем в огледалото. Киркегор, който се смятал за експерт по "зелената емоция", пише:

"Завистта е тайно възхищение. Почитател, който чувства, че не може да бъде щастлив, като се отдаде на това, избира да завижда на това, на което се възхищава".

Датчанинът обаче не намира много за възхищение в самото възхищение. Киркегор сравнява универсалното с етичното и по този начин изковава важно разграничение:

"Че един човек може да преплува канала (Ламанша), а втори човек знае 24 езика, а трети човек ходи на ръце и т.н. – човек може да се възхищава на това, ако пожелае. Но ако се предполага, че представеният човек е велик по отношение на универсалното поради своята добродетел, неговата вяра, неговото благородство, неговата вярност, неговото постоянство и т.н., тогава възхищението е измамно усещане... Това, което е велико по отношение на универсалното, не бива да се представя като обект за възхищение, а като изискване".

Киркегор припомня, че "има безкрайна разлика между обожател и имитатор, защото имитаторът е или поне се стреми да бъде това, на което се възхищава."

Възхищението само по себе си е подобно на това да се задоволиш да натискаш "Харесвам" във Facebook, докато четеш за някого, който предлага свободната си стая на бездомник. Вместо това възхищението трябва да ме мотивира да спра да се тревожа за тревата на моята морава и да направя нещо за хората без покрив над главите си.

Подобно на Имануел Кант, Киркегор вярва, че знанието за правилното и грешното е универсално разпространено. Тъй като не се нуждаем от повече знания или умения за анализ, как ​​да бъдем достойни човешки същества, Киркегор би се противопоставил яростно на процъфтяващата индустрия на експертите по морал. Неговият принос към етиката е да разкрие нашите етични уклони, тоест начините, по които дърпаме завесата пред собствените си очи, като отказваме да признаем неудобните морални истини. В бележка към себе си Киркегор драска:

"Естетически… възхищението стои най-високо… След това идва етическото и ни казва: всъщност, желанието за подражание е важното; възхищението няма място тук или е само опит да се измъкнем".

Възхищението, което не води до действие, е едно от моралните отклонения, които Киркегор се опитва да ни разубеди да предприемем.

Киркегор представя едно притеснително предположение, което се крие зад импулса на възхищение: Някои хора са родени морални гении, а останалите просто не разполагаме с правилните качества, за да постъпим правилно, когато сме тласнати в погрешна посока.

Индивидът, който не предприема стъпки отвъд това да се възхищава, изглежда възприема морала като близък до артистичния, интелектуалния или атлетичния талант. Отнасяйки се към нравствения характер като с талант, мога да погледна в огледалото за обратно виждане и да си кажа, че моят съсед, който навремето се е борил за равни права на чернокожите, догато всичко, за което мислех аз, беше да играя футбол в колежа, просто се е родил с по-голям морален мускул от мен.

Според Киркегор няма значение дали сме богати или бедни, образовани или неграмотни - всички ние трябва да бъдем любящи, мили и милосърдни човешки същества. Да, дори за потиснатите и маргинализираните важи това изискване.

Понякога срещу Киркегор са отправяни критики заради привидното му безразличие към материалните обстоятелства на живота. Кръвта ми завря, когато в "Произведения на любовта" Киркегор, роденият в богатство автор, препоръчва на бедните да не карат богатите да се чувстват виновни.

"Много му е лесно на Киркегор да говори такива неща", помислих си.

Но интерпретацията на М. Джейми Ферейра ми помогна да разбера какво е искал да каже датчанинът. Киркегор обяснява, че никой не е твърде безсилен или беден, за да бъде милостив.

Аристотел може и да забелязва, че тези, които израстват в по-неблагоприятни условия, вероятно ще намерят за по-сложно да поставят грижите за другите над собствените си интереси. По същия начин моят опит като шофьор на лимузина ме научи, че заможните по принцип трудно разбират, че не са центърът на света. Психолог до мозъка на костите си, Киркегор признава, че всеки от нас е обременен с различни вътрешни проблеми, но една обща пречка е изкушението да смятаме, че е достатъчно да се възхищаваме на добрия самарянин, като същевременно пренебрегваме изискването да се стремим да бъдем такъв.

Ако има нещо възхитително във възхищението, това е способността му да разкрие какво приемаме за добро и, макар и да е по-лесно да се каже, отколкото да се направи, да ни подтикне към действие.

---

Коментарът на професорът по философия Гордън Марино е публикуван в Psyche.co. Преводът е на Клуб Z.