Ядрените преговори във Виена представляват пример за дипломация „на ръба“. Макар че участниците в тях залагаха на успеха, липсваше главното условие – силният ангажимент в полза на мира в условията на американското изтегляне от региона и на иранската двойна игра. Всъщност, най-големият отсъстващ в тези преговори беше Близкият изток като цяло. При това страните в този региона са най-силно засегнати от изхода от тях. Става дума за двойна зависимост – близкоизточните държави „ще платят сметката“ както за евентуалния им неуспех дори и успех ако той е в изгода на Техеран , така и при твърде големи компромиси при постигане на „успех“. 

Характерното за преговорите е, че докато иранският режим преговаряше от позицията на силата, колективният Запад бе в слаба позиция. Техеран бе оставен да изиграе всичките си карти, балансирайки между Америка и Европа с подкрепата на Русия и Китай. Иранската страна определяше и техния дневен ред: да не се обсъжда нищо извън ядреното споразумение от 2015 г.; без преки преговори със САЩ; без обсъждане на иранските нарушения на въпросното споразумение след изтеглянето от него на администрацията на Тръмп преди да бъдат отменени всичките санкции на САЩ; предоставяне на гаранции че в бъдеще Западът няма да се изтегли от договора и че няма да се прилагат нови санкции срещу Иран.

Администрацията на президента Джо Байдън прие опосредствени преговори без физически контакт, в които бяха ангажирани Иран, Франция, Великобритания, Германия, Европейския съюз, Русия и Китай. Тя изостави настояването си за "по-дългосрочно и цялостно" споразумение, което да обхване и ракетната програма на Иран, както и дестабилизиращите политики на тази страна в Близкия изток. Сега Белият дом е на път да повтори грешката, допусната от администрацията на президента Барак Обама, като пригоди политиките си в региона, за да постигне ядрено споразумение без никакво обсъждане на регионалното влияние на Иран. Аргументът е, че евентуална сделка би била „най-добрата за сигурността на Америка и сигурността на нейните съюзници и компании“, според държавния секретар Антъни Блинкън. За това призовава и Уали Наср - професор по близкоизточни изследвания и глобални проблеми в университета „Джонс Хопкинс“ в статия, публикувана от "Foreign Affairs" под заглавие: "Всички срещу всички“. Според  Наср, ядреното споразумение ще стабилизира Близкия изток и ще залегне в основата на регионална система за сигурност.

Във връзка с това трябва да напомним за трите катастрофални американски решения в миналото, които имаха същата цел, но постигнаха обратен ефект. Първото в хронологичен порядък бе решението на Джордж Буш-младши да нахлуе в Ирак и ликвидира режима на Саддам Хюсейн, с което всъщност бе премахната „най-силната арабска бариера за разширяване на иранското влияние към Ирак, Сирия, Ливан и Йемен“. След това дойде решението на Обама да се откаже от свалянето на режима на Башар ал Асад, поради стремежа му да постигне ядрено споразумение, което даде на Техеран нова възможност да засили влиянието си в регионален план. Третото е решението на Тръмп да излезе от споразумението, което, макар че нанесе поражения на иранската икономика и предизвика вътрешнополитически проблеми за режима на аятоласите, бе използвано от Иран като повод да увеличи запасите си от обогатен уран и по този начин да се превърне в още по-влиятелна регионална сила.

Слаб Байдън, силен Иран

Не бива да ни учудва това американско упорство да грешат. Байдън запази същите кадри, които провалиха и Обама – влиятелния и тогава Блинкън, съветника по националната сигурност Джейк Съливан и Робърт Мали, главния преговарящ, този път в отсъствието на секретаря Джон Кери. И сега, както и при Обама, се заговори за „неофициален канал“ за американско-ирански преговори в Маскат под егидата на Султаната на Оман. Онова, на което администрацията Байдън залага, е предотвратяването на непосредствената опасност – иранската ядрена бомба, респективно намаляването на регионалното напрежение с оглед съсредоточаване на американската мощ срещу Китай и Русия. Иронията в случая е, че по такъв начин ще бъдат облекчени преди всичко ангажиментите на Пекин и особено на Москва в този ключов регион.     

Това е илюзорна политика, която на практика би торпилирала усилията за установяване на ефективен регионален ред. Иранската цел, реализирана от въоръжените проирански шиитски милиции в Ирак, Сирия, Ливан, Йемен, както и от структури като Хамас и Ислямски джихад в Газа, е Америка да бъде изгонена от „Западна Азия“, за да може Техеран да контролира Близкия изток. Така че, рано или късно, ще се наложи Вашингтон отново да се завърне в регион, чиито конфликти се увеличават. Най-голямата заблуда обаче е, че Иран все още не е прекрачил „ядрения праг“ – на практика аятоласите вече имат и средствата, и знанието за това как да бъде създадена иранската ядрена бомба. Всъщност, Техеран си е поставил за задача да постигне едновременно и трите цели: ядрено споразумение, отмяна на санкциите и тайния си проект за ядрена бомба, плюс запазване на регионалните си лостове за дестабилизация н региона.

В този контекст неотдавнашната терористична атака на хусите с дронове срещу петролен склад и граждански съоръжения в Абу Даби, показва още веднъж, че въпреки женевските преговори Иран няма намерение да усмири съюзниците си в Йемен, нито действията на Хизбула в Ливан и Сирия. Не е тайна, че въпросните дронове и други ракети са предоставени от Техеран, а действията на хусите се ползват с политическата поддръжка на неговия режим. В същото време Иран демонстрира непреклонност във виенските преговори, настоявайки за клаузи, които никое подобно споразумение не може да включи (от типа на предоставяне на американски гаранции, че в бъдеще няма да прибягнат до едностранно денонсиране или до санкции). Тази непреклонност стига и до демонстрации от типа на напускането на залата по време на изказване на представителя на Европейския съюз на преговорите когато той започна да чете декларация на американската делегация, която седи в съседната зала в хотела. Наложи се европейскят  представител да се извини и да ги моли да се върнат на масата на преговорите. 

Постигането на ядрено споразумение няма да сложи край на заплахите от Техеран в региона, тъй като то няма да обхваща проблема с иранските  балистични ракети, нито политиките на аятоласите на дестабилизиране на региона. Във връзка с това нека припомним, че неотдавна командирът на военновъздушните сили на Иранската революционна гвардия Амир Али Хаджизаде се похвали с „успеха на Революционната гвардия в тестването на сателитна ракета с твърдо гориво“ и каза, че „Иран днес е в състояние да изстреля много сателити с достъпни двигатели". Да не говорим, че иранската тактика в рамките на виенските преговори е те да продължат повече, за да може Техеран да реализира своята цел – производство на достатъчни количества обогатен уран, който да му позволи по-бързо да произведе своя ядрена бомба.

Стратегически споразумения с Русия и Китай

В този контекст следва да бъде разглеждано и посещението на иранския президент Ебрахим Раиси в Москва и то в момент на остра конфронтация на Русия и САЩ, свързана с ескалацията на напрежението в Украйна. То е част от усилията на Иран към сближаване с противниците на САЩ и преди всичко с Русия и Китай. Трябва да се отбележи, че Пекин постоянно нарушава американското петролно ембарго срещу Иран, като закупува повече от половин милион барела петрол на ден от тази страна, плащайки с китайски стоки.

При това трябва да се отбележи, че въпреки скъпата инфлация и високата безработица, Иран съумя да осигури финансова, логистична и въоръжена подкрепа на терористични движения като хусите, за да дестабилизират региона на Персийския залив. Техеран също така продължи да подкрепя финансово Хизбула, чиито бойци получават по 500 щатски долара на месец, при положение че заплатата на войник в ливанската армия е десетократно по-малка(равностойността на 50 долара). Проиранските шиитски милиции в Ирак също дестабилизират страната, предприемайки атаки по въздуха срещу свои противници. Техните ракетни нападения поразиха военните обекти на САЩ, а атака с дронове разруши резиденцията на премиера Мустафа Ал Каземи. Истинско чудо е, че самият премиер и неговото семейство оцеляха при това терористично нападение. Каземи усилено работи, откакто е премиер, да уграничи влиянието на Иран в страната и успя да мобилизира младите да се организират в партия и да влязат в парламента на сметката на проиранските парти.  

Предупреждението на Израел

От своя страна израелският министър на отбраната Бени Ганц заяви преди месец в реч на конференция, организирана от Центъра за политики за борба с тероризма на университета Райхсман, че Иранската революционна гвардия е открила база в гр. Кашан в централен Иран за обучение на членове на организациите, свързани с Техеран в региона да използват дронове. Той посочи, че Иран е дислоцирал стотици бойни  безпилотни самолети в Йемен, Ирак, Сирия и Ливан и скоро и в Газа. Според израелските оценки Хизбула притежава 150 000 ракети, някои от които с висок капацитет на удар, които могат да поразят всяка цел в Израел.

По всичко изглежда, че Иран е на ръба да стане ядрена сила, да разшири балистичния си арсенал и да отиде още по-далече в своята регионална експанзия. Това е манталитетът на един режим, който предприема и планира да води все по-опасни войни в стремежа към регионална доминация.

Иран съзнателно използва противоречията между Русия и Китай, от една страна, и САЩ, Европейския съюз и Запада като цяло, от друга, за своите геополитически цели.В този контекст може да разберем активизирането от страна на Техеран на стратегическото споразумение с Пекин и предлагането  на такова на Русия,  както и провеждането съвместни военни учения между трите страни.

Регионалните  амбиции на Иран

Поради тази и други причини, Близкият изток е изправен пред реалната опасност от война с Иран. Доскоро се смяташе, че вероятността Техеран да се реши на пряка военна агресия срещу съседни държави за малко вероятна. Експертите почти единодушно твърдяха, че, поучен от опустошителната си война с Ирак през 80-те години, Техеран е възприел стратегията на използването на проксита. Освен това, доскоро самият Иран изпитваше сдържащото и заплашително поведение на една свръхсила, при това още преди Техеран да се е доближил до ядрения праг и да е в състояние да се изправи срещу държави като Израел и арабските заливни сили. Съответно, останалите страни в региона са ограничавали противодействието си до ликвидиране на опасностите, причинявани от подставените въоръжени милиции на Иран. 

Нещата обаче се промениха и днес подобен извод вече е остарял. Със засилване на военния потенциал на Иран се увеличиха и регионалните му амбиции. Понастоящем виждаме как Техеран се опитва да разшири влиянието си върху голяма територия от пристанището Тартус на Средиземно море до Баб ал-Мандаб в южната част на Червено море. Тук трябва да се отчита, че продължителните инвестиции в толкова обширен регион се отразиха негативно не само върху иранската икономика, но и предизвикаха нарастваща съпротива, включително и в религиозните елити в Кум и Техеран. Ето защо режимът може би все повече е склонен да смята, че външната победа е единственият спасителен ход, чрез която да се търси изход от вътрешната криза. На този извод навежда и назначаването на Ебрахим Раиси, който не си поставя икономическата реформа като приоритет през следващите години.