Само след няколко часа Пекин официално ще се превърне в първия град в света, домакинствал на Летни (2008 г.) и Зимни олимпийски игри (2022 г.). Никак не е зле за столица на държава, в която само допреди няколко десетилетия гладната смърт бе нещо тривиално.

На 8 август 2008 г. посетителите на Пекинския национален стадион и милионите зрители пред екраните бяха заслепени от 30-те хиляди фойерверки, изстреляни в рамките на церемониятa по откриването на игрите, която струва близо 100 милиона щатски долара. Подобно разхищение изглежда безумно за средния данъкоплатец от демократична държава и хвърля светлина върху причините за повсеместното нежелание на западните страни да организират разточителни спортни турнири. Не се знае точно колко струваха Олимпийските игри през 2008 г. на Китай, но оценките варират между 6,8 и 40 милиарда долара.

Дори реалната сума да се доближава до тавана, Китай спечели много от тези игри. Благодарение на пищната програма страната престана да бъде възприемана като поредната развита държава, бореща се за място под слънцето в еднополюсния свят на Америка. В резултат на впечатляващия икономически ръст от 10 процента на годишна база през последните три десетилетия, комунистическата страна уверено демонстрираше, че се е превърнала в суперсила.

И всички ние, било то на стадиона, или пред екраните, без значение дали го осъзнавахме, или не, присъствахме на нейното коронясване.

Китайското лято 

Мисълта за надвисващото китайско надмощие не изглеждаше толкова стряскаща преди 14 години, колкото ни се струва днес.

Международният олимпийски комитет и не малко лидери на държави прогнозираха, че Олимпиадата през 2008 г. ще се превърне в катализатор за всеобхватни политически реформи в Китай, които да се превърнат в следващата фаза от еволюцията на страната, след либерализирането на икономиката през 80-те и 90-те години на миналия век.

За това имаше прецедент – Олимпийските игри в Токио (1964 г.) и Сеул (1988 г.) спомогнаха за реформирането на Япония и Южна Корея.

Преди Олимпиадата през 2008 г. имаше критики срещу Китай. Те предимно засягаха подкрепата на Пекин за режима в Судан, извършил геноцида в Дарфур през 2003 г., и продължаващите до днес репресии в Тибет. Доминираха обаче ламтежите на отделните държави да се сближат с икономически гигант като Китай и очакванията, че комунистическата страна ще докаже готовност да предприеме реформи. И тя го направи.

Преди Олимпиадата в Пекин през 2008 г. властите отпуснаха контрола върху достъпа до интернет и дори позволиха на активисти да създадат „протестни зони“, в които свободно да изразяват критиките си. Стефан Макдонъл от Би Би Си пък припомни в скорошна статия за британската медия, че по време на игрите Китай отмени много от ограниченията пред чуждестранните журналисти за пътуване из страната.

"Мислехме, че това е ново начало. Имахме много очаквания за Олимпиадата в Пекин през 2008 г.“, разказва Джони Ерлинг – кореспондентът в Китай за „Ди Велт“ пред „Дойче веле“. „Очаквах, че ще имам повече свобода за журналистическата си дейност, която бе стриктно контролирана и регулирана от правителството. По време на Олимпийските игри властите позволиха свободното отразяване. Бяхме наистина много развълнувани“.

Тогавашният лидер на Китай Ху Цзинтао уверява, че страната му навлиза в нов етап от развитието си.

Думите му се оказват пророчески, но не по начина, по който международната общност се е надявала.

14 години 

Допреди 2008 г. Китай заема относително пасивна позиция на международната сцена. Скоро след като изгрява като суперсила под прожекторите на Пекинския национален стадион обаче, комунистическата страна обогатява портфолиото си от евтини стоки, като започва да изнася политическите си ценности и интереси.

 

Китай чувства необходимост да бъде възприеман като глобален лидер. Не му стига вече да бъде канен на масата на „големите“, от който комплекс дълго време страдат държавите от Югоизточна Азия. Той е този, за чието внимание останалите трябва да се надпреварват. Нарастващото самочувствие на китайския народ обаче е заменено с лют национализъм, когато останалите държави отказват да се съобразят с новите правила на играта. Именно това горчиво недоволство крепи новия твърд курс на управление в ерата на Си Цзинпин след 2013 г.

Вярата в устойчивостта на еднопартийната система и превъзходството на автократичния модел на управление бе окрилена след световната финансова криза. Докато Китай се възстанови за рекордно кратко време, години наред множество от развитите държави в Европа и Северна Америка не можеха да си стъпят на краката. Брутният вътрешен продукт на комунистическата страна нарасна от 5 трилиона долара през 2008 г. до 18 трилиона долара през 2021 г. Тя вече диша във врата на Америка и изглежда е само въпрос на време да я изпревари.

Докато през последното десетилетие в САЩ нарастват изолационистките настроения покрай провалената „война срещу световния тероризъм“, Китай става все по-смел и агресивен във външната си политика. Свидетелство от първо лице по този въпрос могат да дадат страните с излаз на Южнокитайско море, които безпомощно гледат издигането на китайски изкуствени острови в близост до териториите им, на хиляди километри от бреговете на Китай. Или пък Литва, с която комунистическата страна блокира търговските си връзки, след като балтийската държава позволи на Тайван да открие де факто посолство на нейна територия.

Там, където не играе тоягата, често могат да бъдат открити обелки от моркови. Спорно е до колко грандиозни икономически проекти като „Един пояс, един път“ и „17+1“ носят печалба на комунистическата държава. Но всяка една международна инициатива в Общото събрание на ООН, която призовава да се разследва, например, продължаващия от 2014 г. до днес културен геноцид в Синцзян, среща отпора на десетки страни от Азия, Африка и Южна Америка, поддържащи близки отношения с Пекин.

Ограничителните мерки покрай пандемията пък предоставиха на КНР отлична възможност веднъж завинаги да премаже протестите в Хонконг и противно на по-раншните си обещания да ограничи свободите и правата на жителите на територията.

Способността на Китай да действа независимо и да упражнява огромно влияние върху системата на международните отношения е нараснала значително през изминалите 14 години. Затова не е чудно, че „Пекин 2022“ се различава значително от „Пекин 2008“.

Китайската зима 

„Протестни зони“ отсъстват на Зимните олимпийски игри в Пекин. Китайското правителство е мобилизирало групи от тролове, които се грижат за пропагандирането на правилните послания из строго регулирания интернет. Активистите, много от които през последните 14 години са потърсили убежище в чужбина, са открито заплашвани. Журналистите от чуждестранни държави могат само да си мечтаят за свобода на движение. 

„Пекин 2008“ бе PR кампания, чрез която Китай целеше да плени въображението на външните наблюдатели, за да бъде призната за суперсила. През 2022 г. комунистическата страна чувства, че е доказала с траекторията си на развитие легитимността на своя модел на управление. Тя настоява всеки друг субект на международните отношения да толерира, а по възможност и да въприема нейните ценности. Критиките, или иначе казано - призивите за опазване на правата на човека, са висша проява на неуважение.

Когато 14 държави, сред които САЩ, Австралия и Обединеното кралство, обявиха дипломатически бойкот на Олимпийските игри през 2022 г. заради репресиите в Синцзян, Китай ги обвини, че политизират спортното събитие и ги заплаши с тежки последици. Държавният вестник „Глобал таймс“ дори призова компартията да наложи санкции.

Няма значение колко впечатляваща ще се окаже програмата на Зимните олимпийски игри в Пекин през 2022 г. Илюзиите, че комунистическата страна ще се реформира, отдавна са се разсеяли. Оттам - и надеждите за устойчив международен мир.

Китайското лято приключи. В началото сме на една продължителна зима.