„Един урок от тази война е, че ние трябваше да се вслушаме в тези, които познават Путин. В Анна Политковская и всички руски журналисти, които разкриваха престъпленията и платиха най-високата цена. В нашите приятели в Украйна, Молдова, Грузия и опозицията в Беларус. Трябваше да се вслушаме в гласовете вътре в нашия Съюз — в Полша, в балтийските държави и в цяла Централна и Източна Европа. Те ни казваха от години, че Путин няма да спре.”

Това прозрение направи вчера Урсула фон дер Лайен в речта си „За състоянието на Съюза“.

По-добре късно, отколкото никога, биха казали оптимистите. Ние, източноевропейците, обаче трябва да бъдем доста критични към председателката на Европейската комисия за твърде късното прозрение.

Защото, Фон дер Лайен се показа като едно типично „западно млекопитаещо левичарче“*. Нищо, че принадлежи към дясноцентристка партия.

Изразът е от „Задочни репортажи за България“ на Георги Марков – още един глас, който би трябвало да бъде чут. Принадлежащ на още един човек, платил най-високата цена.

Марков използва този израз по адрес на лековерните активисти, за които няма никаква разлика между левите режими в Източна Европа и десните в Испания, Португалия и Гърция.

Георги Марков със сигурност не е толкова популярен и не е толкова превеждан колкото легендарния съветски дисидент Владимир Буковски. Просто изразът на българския писател звучи доста подходящо за поведението към Русия на европейските лидери начело с Фон дер Лайен.

Буковски пише следното в своите „Писма на руския пътешественик“:

„Трябва да поживееш в тази неспирна самота, в този затвор без свободно време, наречен Русия, за да осъзнаеш цялата свобода, достъпна на всеки друг в страните на Европа, независимо от приетите в тях форми на управление.“

Легендарният дисидент поне не бе убит, а почина от естествена смърт. Той обаче също плати висока цена – прекара 12 години в съветски лагери и пръв разкри пред света, че в СССР хвърлят инакомислещите в психиатрии.

Но в тази книга се съдържа и съвет как трябва да бъдат водени преговори с Москва. Той е адресиран до твърде мекия американски президент Джими Картър. Но тук важи поговорката (едва ли Фон дер Лайен я знае) „Тебе думам, дъще, сещай се, снахо“.

„Западният свят би постъпил доста по-разумно, ако назначи за водене на преговори със съветските представители не дипломати с харвардски дипломи, а стар опитен шериф от Чикаго, познаващ психологията на престъпния свят. Но как да обясниш всичко това на американския президент за петнадесет минути?“, констатира Буковски.

Не е ясно за колко минути такива неща могат да се обяснят на Урсула фон дер Лайен. Но като германка тя не би трябвало да забравя Берлинската стена и как всеки, дръзнал да избяга от ГДР към ФРГ, можеше да бъде направен на решето. Тази „екстра“ германците дължат изцяло на СССР, за чието разпадане рони сълзи Владимир Путин.

Фон дер Лайен не биваше да забравя как СССР подписва договори за взаимопомощ  с Литва, Латвия и Естония през 1939 г. Следва разполагане на съветски войски, извънредни парламентарни избори на една и съща дата и в трите страни, победа на компартиите (в Естония с 84,1%, в Латвия с 97,8% и в Литва с 99,19 на сто), създаване в един и същи ден на Литовска, Латвийска и Естонска съветски социалистически републики. Всичко това, естествено, "по волята на народа".

Няма да задълбаваме с шедьоврите, които ни оставиха с творчеството си Александър Солженицин, Варлам Шаламов, Лев Разгон, Анатолий Приставкин, Василий Гросман, Юрий Домбровский (последният е убит уж от хулигани през 1978 г.!) и други. От техните творби човек до голяма степен може да си изгради представа за подхода към СССР, а днес – към Русия.

Иначе ще си остане „западно млекопитаещо левичарче“, което не само не прави разлика между португалския диктатор Антониу Салазар (при когото дори не е имало смъртни присъди) и Сталин, но дори смята Володимир Зеленски за по-голям тиранин от Путин.

---

* „Когато западните млекопитаещи левичарчета угодно поставяха знак за равенство между десните диктатури в Гърция, Португалия и Испания и тоталитарния терор в комунистическия свят, те си затваряха очите пред една голяма качествена разлика. Гражданите, живеещи под десни режими, бяха загубили само част от правата си, докато гражданите, живеещи под комунистически режими, не притежават (буквално) никакви права. Докато гърците, испанците и португалците можеха да пътуват свободно по света (с малки изключения), милионите хора в Източна Европа дори не можеха да се приближат свободно до своите граници.“
Из главата „Паспортният терор“