Последната творба на литературния гений Лев Толстой – „Хаджи Мурат“ вече е на пазара. Повестта той пише през последните осем години от живота си, но е публикувана посмъртно през 1912-а. Приета за идеологическото завещание на Толстой, „Хаджи Мурат“ се разглежда като „венеца на живота му“.

Новото издание на „Кръг“– част от серията „Световни литературни шедьоври“, излиза в иконичния превод на Константин Константинов и с корица на художника Виктор Паунов.

Повестта на Лев Толстой е базирана върху действителни събития и историческата личност на чеченския бунтовнически командир Хаджи Мурат, който в средата на XIX в. съумява да поведе народа си срещу инвазията на Руската империя. 

Въпреки че главният герой в „Хаджи Мурат“ не среща същия край като прототипа си, Толстой е приложил старателна прецизност към фактите. Използвал е материали от руските архиви, включително разказа на самия Мурат за живота му.

Повестта описва ярки и живи ситуации от Кавказката война (1817 – 1864), от която са били част както Толстой, така и Хаджи Мурад. Написана около петдесет години след историческите събития, чрез нея Толстой рисува картина на руската действителност по време на войната, в която Руската империя покорява завинаги кавказкия регион. Картина – страховито актуална в светлината на настоящите събития на световната сцена.

Представяме ви откъс:

***

Връщах се вкъщи през полята. Беше тъкмо средата на лятото. Сеното от ливадите бе прибрано и скоро щеше да започва коситбата на ръжта.

По това време на годината има чудесен избор на цветя: червени, бели, розови, дъхави, пухкави детелини; оперени маргаритки; млечнобели, с яркожълта средина – „обича ме, не ме обича“, със своя спарен остър мирис; жълта рапица с медения си дъх; извисени морави и бели, прилични на лалета камбанки; пълзящ грах; жълти, червени, розови, морави, изящни заешки уши; подрумчета с леко порозовял пух и едва доловим приятен дъх; метличини – ясносини на слънце, докато са наскоро цъфнали, и синкави и червеникави – вечер и когато прецъфтяват; и нежните, с бадемов мирис бързо вехнещи цветове на повета.

Бях набрал голям букет различни цветя и си отивах у дома, когато съзрях в крайпътния ров чудесен малиновочервен, целият разцъфнал бодил от оня вид, който в нашия край наричат „татарин“ и внимателно го заобикалят, а когато е покосен случайно, косачите го изваждат от сеното, за да не им боде ръцете. Хрумна ми да откъсна тоя бодил и да го сложа в средата на букета. Слязох в рова, из пъдих впилата се в средата на цвета и сладко и отпуснато заспала там мъхната земна пчела и започнах да късам цвета. Но това се оказа много трудно: не само че стъблото бодеше отвсякъде, дори през кърпичката, с която бях обвил ръката си, но беше извънредно жилаво, така че около пет минути трябваше да се мъча с него, като разкъсвах едно по едно влакънцата му. Когато най-сетне откъснах цвета, стъблото беше цялото разръфано, а и бодилът вече не изглеждаше толкова свеж и хубав. Освен това с грубостта и безформеността си той не подхождаше на нежните цветя от букета. Съжалих, че бях унищожил напразно цветчето, тъй хубаво на своето място, и го захвърлих.

„Но каква енергия и каква сила за живот! – казах си аз, като помислих с какви усилия откъснах цвета. – Как упорито се бранеше той и колко скъпо продаде живота си!“

Пътят за дома минаваше през угарна, току-що разорана черноземна нива. Вървях нагоре по прашния черноземен път. Разораната нива, собственост на помешчик, беше много обширна, тъй че от двете страни на пътя и напред – към височината, не се виждаше нищо друго освен черна, равно набраздена, още небранувана угар. Оранта беше добра и никъде из нивите не се виждаше ни едно растение, ни една тревица – всичко беше черно. „Какво опустошително, жестоко същество е човекът, колко разнообразни живи същества и растения е унищожил, за да поддържа своя живот“ – мислех си аз, като търсех неволно нещо живо сред това мъртво черно поле. Пред мене, вдясно от пътя, се виждаше някакво храстче. Когато наближих, видях, че храстчето е също такъв „татарин“, чийто цвят напразно бях откъснал и хвърлил.
Храстът на „татарина“ имаше три издънки. Едната беше откъсната и остатъкът от клончето стърчеше като отсечена ръка. Другите две имаха по един цвят. Червени някога, сега тия цветове бяха черни. Едното стъбълце беше пречупено и половината висеше надолу с измърсено цветче на края; другото, макар изцапано с чернозем, все още стърчеше нагоре. Личеше, че цялото храстче е било прегазено от колело и след това се е изправило и затуй беше приведено, но все пак право. Сякаш бяха откъснали къс от тялото му, изтърбушили вътрешността му, отсекли ръката му, изболи очите му. Но то все пак стои изправено и не се предава на човека, унищожил наоколо всичките му братя.

„Каква енергия! – помислих си аз. – Всичко е победил човекът, унищожил е милиони треви, а това все още не се предава!“

И си спомних една отдавнашна кавказка история, част от която сам бях видял, друга – слушал от очевидци, а трета – си бях представил. Ето я тази история, създадена от моите спомени и от въображението ми.