Мечтателният Созопол и тази година ще се превърне в сцена на някои от най-вълнуващите културни събития за годината по време на посещаваните от хиляди зрители Празници на изкуствата – „Аполония“ 2024 г.  Един от акцентите на литературната програма на фестивала ще бъде срещата с писателя Захари Карабашлиев, който ще представи последния си роман „Рана“ в разговор с уважавания историк проф. д-р Веселин Методиев на 5 септември от 19:00 ч. в двора на Градска художествена галерия  – Созопол. 

Още с появата си през октомври 2023 г. романът „Рана“ завоюва любовта на читателите, превръщайки се в един от бестселърите на годината и грабна приза на Столична библиотека за „Най-четена книга на 2023 г.“, както и наградата „Златен лъв“ на Асоциация Българска книга.

Базиран на хиляди страници историческа литература, военни документи, войнишки дневници, мемоари и лична кореспонденция, свързани с Първата световна война, двете Балкански войни и съпътстващите ги трагични събития, с Илинденско-Преображенските въстания, ВМОРО и революционното движение в Тракия и Македония, „Рана“ от Захари Карабашлиев е красив разказ за смелостта, състраданието и любовта в годините на Междусъюзническата война и Първата световна война.

В лиричната и майсторски разказана история на младши офицер Сава Сотиров прозират съдбите на цяло поколение българи, чиито съдби са въвлечени в безмилостния залп на войната. История, колкото тъжна, толкова и изпълнена с надежда и героизъм. Тихо припомняща, че човешката душа е еднакво ранима – въпреки различията. 

* * *

Из "Рана" от Захари Карабашлиев:

Беше шумно по купетата и в коридора – весели вико­ве, закани към врага, песни, глъч… После настроението се поуталожи, някои от момчетата заспаха, други приказ­ваха кротко, разпитваха се кой откъде е, намираха общи познати, теми… 

Сава почете малко от записките си по гражданско право в страници, които бе писал неотдавна, но мисълта му скачаше безпризорна по буквите – сякаш бяха запис­ки от нечий друг живот. После отвори Заратустрата – както се майтапеше Терзиев, колчем го видеше, разгърнал Ницше. Кажи де, кажи сега какво казва Заратустрата или Соте, я кажи тъй ли рече Заратустрата, или не? – но не успяваше да се съсредоточи и зацикляше на едно и също изречение без­брой пъти. След което извади стария си бележник, попре­листи го тук-там произволно. Не е ли странно – помисли, докато четеше редове, писани от самия него, а на момен­ти сякаш от някой непознат, – не е ли чудно как ние ви­наги най-първо се интересуваме от себе си, от това как изглеждаме в огледалото сутрин до това как и какво сме били записали в дневника си миналата година. Човешко, твърде човешко е безспир да разгръщаш и препрочиташ себе си. 

Той облегна слепоочие на прозореца. 

Срещу него Терзиев, уж отворил „Безсъници“ на Яво­ров, а дреме – вратът омекнал като гума, главата му клю­ма, та клюма. 

Погледна часовника от Елиза, неговото момиче – швейцарски часовник от дядо º, който така и не дочакал мъжка рожба или мъжки внук, затова го завещал на нея. Елиза му го подари на раздяла. Ще те чакам, ще броя часовете до завръщането ти. И дано с всеки поглед към циферблата да мисли за нея и така да приближава своето завръщане. И да знае, че нейното щастие е в неговите ръце, така му каза. И го целуна. Как сладко го целуна тогава! 

Елиза има издължени кафяви очи и белег над дясната вежда. Когато била дете, паднала, докато носела чаша вода на татко си, чашата се счупила и се забила във веждата. Е, можела да извади и окото. 

С едно око щеше ли да ме залюбиш? 

О, и без едно око пак щях да те обичам. 

Вие, мъжете, сте готови да изречете всякаква лъжа, за да заслужите благоволението на една млада госпожица, така ли е? 

Не, разбира се. 

Дланите на Елиза са винаги топли, допирът на пръ­стите – нежен. Ръцете, които галят лицето му, като да го извайват, устните, които бавно приближават него­вите. 
А защо той затвори очи, когато тя го целуна на из­пращане. Защо замижа? Защо не изпи с поглед всяка глътка от нейната близост? Сами си причиняваме слепота поня­кога – сигурно, за да запечатаме тези моменти като на фотографска плака и да ги виждаме винаги, когато го по­искаме. 

А може би очите неволно се затварят, за да не гледат, а за да виждат по-добре. 

Сава извади от вътрешния джоб на куртката послед­ното писмо от Елиза, прочете го още веднъж от край до край, помилва с очи портрета, обърна го да се наслади на красивия почерк с датата. После опря слепоочие на хлад­ното стъкло и се загледа навън. 

А зад прозорците и сякаш повлечени от мислите му, цели поля и хълмове се връщаха назад, назад, назад, все към нея. 

– Готови ли сте, господа офицери, да умрете за оте­чеството! – сепва го отново гласът на офицера, сега заста­нал в края на сянката на голямо дъбово дърво, докато те с

Терзиев се пържат, оставени на милостта на силното сле­добедно слънце, уж есенно. Не че това е въпрос де. 

– Тъй вярно, гос’ин полковник! – чува гласа на Терзиев и се включва малко в края, та се налага пак да го каже: – Тъй вярно, гос’ин полковник. – Така Сава го каза два пъти, вторият по-ясно и силно. Заради мазолите от тези нови ботуши е всичко. 

– Много добре – отсича полковникът, сваля шапката си, държи една светла кърпичка в ръка и с нея попива пот от лъсналото си чело. – Много добре. 

После махва с ръка да пристъпят напред към него под сянката. Младите се споглеждат и правят широка крач­ка напред. И едва тогава, когато прекрачва в по-тъмната част на малката полянка, Сава Сотиров осъзнава казано­то: двама офицери точно като тях са били убити вчера, вероятно на тяхна възраст, вероятно същите думи са чули и те точно преди да влязат в боя, може дори на еди­ния от двамата ботушите му да са били с половин размер по-малки. Или по-големи? Както и да е. Той забива поглед надолу – вчера двама храбреци са били от тази страна на тревата, днес са вече от другата. А те? Къде ли ще се озо­ват те? Как ли ще свърши за всеки от тях тази война? 

– Лягай! – Гласът на офицера изгърмява, поглежда на­горе, без да променя изражението си, като леко присвива колене, въздухът над тях зафучава и със сссссссссвистене в короните на дърветата избухват един след друг два сил­ни експлозива, двамата младежи се захлупват по очи, Сава забива чело в земята, стиска очи, някъде изцвилва кон, той поглежда настрани с крайчеца на окото си, без дори да вди­га буза от горещата трева – във въздуха се издигат пръст, коренища и клонак и падат според тежестта си и земното притегляне, зелени листа се разпиляват из жежкия въздух като празнични конфети. 

Офицерът хлопва обратно шапката на главата си и се смее: 

– Поздравяват ни, мамалигите, за добре дошли. Как са гащите, юнаци? 

Терзиев отупва коленете си от пръстта и се понавеж­да към Сава, повява с ръка пред носа си, като че му е зами­рисало. 

Хили се. 

Сава се мръщи, ще му се да го срита, какво, като са приятели. 

След детайлен инструктаж кой от тях къде ще бъде разпределен и какво се очаква, полковникът вдига ръка към някого: 

– И една последна работа има да се свърши. Стояне? 

Стоян явно е свръзката. 

– Господа школниците се наконтили с хубавите нови куртки, ще кажеш, че на сватба тръгнали. Улеснява­те врага, господа, много улеснявате врага. Врагът гледа първо командния състав да удари. Стояне, кажи на фелд- фебела да им изпише по една войнишка куртка от тила за утре, обличате тях, криете пагоните, никакви отли­чителни знаци. Даже, Стояне, кажи още днес на кашава­рите да намерят войнишки куртки, та да ги донесат с вечерята. 

– Слушам, гусин полковник. 

После към тях се приближава тантурест фелдфебел, представя се, поема ги и ги въвежда в ротата. Показва кое къде е – ей тука идват баките с храната, там ще се стро­явате, а ей там зад дървото е отходното място. 

Българинът само на небето не е срал – казваше Дрангов, – ама само защото не е намерил как да се качи, затова. 

И ще продължи: Хигиена. Обувки. Спретнатост. Дисцип- лина. Юначество. Победа. 

Идва друг фелдфебел, за да отведе Терзиев към него­вия взвод. 

Хайде, Терца, сбогом, Соте.