На земята лежи човек, убит от друг човек… Не от звяр, не от стихия, не по волята на съдбата. От друг човек… В Югославия, Афганистан, Таджикистан… В Чечня…

Понякога през ума минава страшната мисъл за войната и нейния таен смисъл. Изглежда сякаш всички са полудели, а като се огледаш наоколо, светът като че ли си е нормален: хората гледат телевизия, бързат за работа, ядат, пушат, поправят си обувките, злословят, ходят на концерти. В днешния ни свят ненормален, странен е не онзи, който е препасал автомата, а другият, който пита като дете с недоумение: защо отново на земята лежи човек, убит от друг човек?

Нали помните, при Пушкин: „… обичам всяка кървава забава, опивам се, за смърт щом стане реч“.* Това е 19-и век.

„Дори запасите от всеобща смърт да бъдат унищожени, хората ще запазят знанията как да ги създадат наново, ход назад – към незнанието, неумението да убиеш всичко живо – вече няма.“ Това е при Алес Адамович. Това е 20-и век.

Изкуството в продължение на векове е възвеличавало бог Марс – бога на войната. И сега вече е невъзможно да смъкнем от него кървавите одежди…

Ето един от отговорите защо пиша за войната.

Помня как при нас на село на Радуница (Задушница) една бабка беше притиснала колене към обрасло хълмче – без думи, без сълзи, дори не се молеше. „Ела тук, момиченце, не бива да гледаш това“ – отдръпнаха ме настрани селянките. – „Не ти трябва да знаеш, на никой не му трябва това“. Но в селото тайни няма, в селото се живее заедно. По-нататък аз все пак научих: по време на партизанската блокада, когато цялото село се криеше от наказателите в гората, в блатата, издуваше се от глад, умираше от страх, заедно с всички останали беше и тази жена с три малки момичета. Един ден стана очевидно: или ще умрат и четирите, или някой ще се спаси. Съседите чували през нощта как най-малкото момиченце се моли: „Маменце, не ме удавяй, аз яденце няма да ти искам…“.

Оставаха драскотини в паметта…

При едно от моите пътувания… Малка женица, загърната в пухен шал през лятото и бързичко изговаряща, изшепваща: „Не искам да говоря, не искам да си спомням, много време след войната, десетки години, не можех да стъпя в месарница, не можех да гледам разрязаното месо, особено пилешкото, то много ми напомняше човешкото, не можех да шия нищо от червен плат, толкова кръв съм видяла, не искам да си спомням, не мога…“.

Не обичах да чета книги за войната, а пък написах три такива. За войната. Защо? Като живееш сред смърт (и разговорите, и спомените), неволно си хипнотизиран от предела – къде е той, какво има оттатък. И какво е човекът, колко човек има в човека – все въпроси, на които търся отговор в книгите си. И както отговаря един от героите на Цинковите момчета, „в човека има много малко човек, ето това разбрах през войната, в скалите на Афганистан“.

А един друг, вече старец, подписал се през 45-а върху покорения Райхстаг, ми написа:

„На война човекът е по-ниско от човек – и този, който убива справедливо, и този, който убива несправедливо. Всичко еднакво прилича на обикновено убийство.“

Аз съм съгласна с него, за мене вече е невъзможно да напиша как едни хора героично убиват други… Хора убиват хора…

Но зрението ни е устроено така, че до ден-днешен, когато говорим или пишем за войната, пред нас възниква най-напред образът на Великата отечествена, на войника през 45-а. Толкова дълго ни учеха да обичаме човека с пушката… И ние го обичахме. Но след Афганистан и Чечня войната е вече нещо друго. Нещо такова, че за мен например би поставило под съмнение много от написаното (и от мен също). Ние все пак гледахме на човешката природа с очите на системата, а не на художника…

Войната е тежка работа, постоянно убийство, през цялото време се навърташ около смъртта. Минава обаче време, десетки години, и хората си спомнят пак тежката работа – как не са спали по три-четири денонощия, как са влачили всичко като коне, как са се разтичали без вода в пясъците и са замръзвали в ледовете, но никой не споменава убийството. Защо?

Войната има много други лица освен смъртта и това помага да се изтрие главното, спотаеното – мисълта за убийството. А тя може лесно да бъде укрита в мисъл за смъртта, за героичната гибел. Разликата между смъртта и убийството е принципна. В нашето съзнание това е съединено.

И си спомних старата селянка, която разказваше как като дете е седяла до прозореца и е видяла, че в тяхната градина един млад партизанин удря с пистолет по главата стария мелничар. Мелничарят не пада, а присяда върху зимната земя, с глава разсечена като зелка.

„И тогава ми хвръкна чивията, полудях – казваше тя и плачеше. – Майка и татко дълго ме лекуваха, водеха ме по знахари. Щом видех младо момче, започвах да викам, да се треса, виждах пред себе си главата на стария мелничар разсечена като зелка. Така и не се омъжих… Страхувах се от мъжете, особено от младите…“.

Ето какво ми разказа навремето и една партизанка: нейното село било запалено, родителите ѝ изгорели живи, в дървената църква, и тя ходела да гледа как партизаните убиват пленените немци, полицаите. До ден-днешен в паметта си чувам безумния ѝ шепот: „Очите им излизаха от орбитите, пукаха се; онези ги бучваха с шомполите. Гледах и някак ми олекваше“.

На война човек научава за себе си такива неща, които в други условия дори не биха му хрумнали. Иска му се да убива, харесва му – защо? Това е инстинктът на войната, ненавистта, разрушението. Тъкмо този биологически човек ние изобщо не познаваме, той липсва в нашата литература. Ние подценихме това в себе си, твърде много повярвахме в силата на словото и на идеята. Нека допълним, че нито един разказ за войната, дори най-честният, не може да се сравни със самата действителност. Тя е още по-страшна.

Днес живеем в съвсем друг свят, не в онзи, в който аз писах книгите си за войната, и затова всичко се осмисля по друг начин. Не, не се измисля, а се преосмисля. Може ли да наречем нормален войнишкия живот в казармата, като изхождаме от божествения замисъл? От трагично опростения свят, в който живеехме, се завръщаме в множествеността на внезапно разкритите връзки, и аз вече не мога да давам ясни отговори – такива няма.

Та защо пиша за войната?

По-лесно е да се заменят имената по табелките на нашите улици, отколкото да се променят нашите души. Днес ние не разговаряме, ние викаме. Всеки вика за нещо свое. А с викане единствено се унищожава и се разрушава. Стреля се. А аз отивам при един такъв човек и искам да възстановя истината на онзи, миналия ден… Когато той е убивал или него са го убивали… Имам един пример. Там, в Афганистан, едно момче ми викаше в лицето:

„Какво ти, една жена, можеш да разбереш за войната? Пишеща госпойца! Та нима хората умират на война като в книгите и филмите? Там те умират красиво, а вчера един приятел го убиха, куршумът го уцели в главата. Още десетина метра той тичаше и хващаше с ръце мозъка си… Така ли ще го напишеш?“.

А след седем години това момче – вече успешен бизнесмен, който обича да разказва за Афганистан, ми звънна по телефона и каза:

„За какво ги пишеш тези твои книги? Те са прекалено страшни.“

Това беше вече друг човек, не онзи, когото срещнах насред смъртта и който не искаше да умира на двайсет…

Наистина човек променя душата си и после сам не може да се познае. И разказът за един живот, за една съдба е разказ за много хора, които кой знае защо са наречени с едно име. Това, с което се занимавам вече двадесет години, е документ във формата на изкуство.

Но колкото повече работя с него, толкова повече съмнения имам. Единственият документ, документът в чист вид, който не ми внушава недоверие, е паспортът или трамвайният билет. Но какво ще разкажат те след сто или двеста години (по-нататък дори не мога да си представя) за нашето време и за нас? Само това, че полиграфията ни е била лоша… Всичко останало, което ни е известно под името документ, са версии. Това е нечия истина, нечия страст, нечии предразсъдъци, нечия лъжа, нечий живот.

В съда срещу Цинковите момчета, за който читателят ще прочете в книгата, документът плътно, ръкопашно се сблъсква с масовото съзнание. Тогава аз отново разбрах, че - да не дава Господ - всички документи да се поправят от съвременници, ако само те имат право на това. Ако тогава – преди тридесет, петдесет години, те бяха преписали Архипелаг ГУЛАГ, Шаламов, Гросман…

Албер Камю казва: „Истината е нещо загадъчно – тя вечно се изплъзва – трябва да се завоюва отново и отново“.

Да се завоюва, в смисъл да се проумява. Майките на загиналите в Афганистан синове идваха в съда с портретите на своите деца, с техните медали и ордени. Те плачеха и викаха:

„Хора, вижте колко са млади, колко са красиви, нашите деца, а тя пише, че те там са убивали!“

А на мен майките ми казваха: „Не ни трябва твоята истина, ние си имаме своя истина.“

И това е така – те си имат своя истина. Така че какъв е този документ? Доколко хората имат власт над него? В каква степен той принадлежи на хората, а в каква – на историята и изкуството? За мен това са мъчителни въпроси…

Дълъг е пътят от реалността до нейното овеществяване в слово, благодарение на което тя остава в архива на човечеството. Но от самото начало трябва да признаем, че реалност във формата на сегашно време някак си не съществува. Няма сегашно, има минало и бъдеще, или онова, което Бродски нарича „сегашно удължено време“, т. е. реалността е спомен. Случилото се преди година, случилото се сутринта или преди час, преди секунда – то вече е спомен за настоящето. Това е една изчезнала реалност, останала или в паметта, или в слово. Съгласете се обаче, че паметта и словото са доста несъвършени инструменти. Те са крехки, променливи. Те са заложници на времето. Между реалността и словото има и свидетел. Трима свидетели на едно събитие дават три версии. Три опита за истина…

Лидия Гинзбург, докато изследва различни мемоари, открива следното: колкото по-талантлив е един мемоарист, толкова повече лъже, т. е. толкова повече въображение, чувства, интерпретации, догадки има в тези мемоари. Така е и с моите герои, моите разказвачи – те талантливо допълват описваното събитие със своето отношение към него, те някак го сътворяват. По-достоверни и прецизни са обикновените хора, ала аз търся разказвач, който не просто живее, ами и запомня как живее, защото обикновените хора имат един друг грях – те не чуват музиката на битието, не усещат утаеното течение на висшия смисъл в нашите дни, не улавят многоликата връзка между събитията, между рационалното и ирационалното.

И по тази причина онова, което се нарича материалност на документа, е изтъкано от много гласове. Усещането за точност и отделност ражда множественост… От многото разкази-версии, изповеди-версии се ражда версията на времето. Тя се наслагва от цялото пространство на времето, от всички негови гласове. Версията е по-скоро автопортрет на душата, а не на реалността. Така определям и жанра, в който работя – история на чувствата. Моят факт е чувството! От книга на книга се съставя една енциклопедия на чувствата, на вътрешния живот на хората от моето време. На онези поколения, които заварих в последните им дни, на тези, с които крачех редом, и новите, чието идване, надявам се, все още ми предстои да посрещна… Получава се една книга за това кои сме били, какво сме наричали добро и какво зло. Как сме обичали. Защо сме се убивали един друг…

На екрана на телевизора всеки ден виждам как от домовете си, които приличат на моя дом, излизат хора. Познати лица, познати дрехи. Такива лица и дрехи виждам всеки ден на улицата… И веднага поглеждам пак към същия екран – там лежи наръган с нож или застигнат от осколка познат човек. Виждам кръв. Виждам убити домове. И убити животни. Толкова близо… То не е отделено от мен дори с графиката на архивните снимки от друго време. Често ме обзема отчаяние. Отчаяние от безсилието на словото. Виждам, че онова, което е мит за много хора, за болшинството си остава по-правдиво и по-силно от фактите и от самия инстинкт на живота, на самосъхранението. Когато сядам на бюрото, се стремя не просто да запиша, да възстановя, да пресъздам действителността – искам чрез словото да ида още по-далеч. За да я има и истината за времето, и някаква догадка за човека въобще. Да отида по-далеч. Къде по-далеч? Отвъд думите… Това ми се удава рядко. Но пък митът успява да проникне там. В подсъзнанието…

И когато майката, на която държавата ѝ е отнела сина и го връща обратно в цинков ковчег, в изстъпление, в молитва изригва: „Аз обичам тази Родина! Моят син загина за нея! А вас и вашата истина – ненавиждам!“, отново разбираме: ние сме били не просто роби, а романтици на робството. Само една майка от тези сто, с които съм се срещала, ми написа:

„Аз убих моя син! Аз съм робиня и възпитах роб…“

Да, комунистическите, национал-патриотичните вестници призовават хората да отидат на митинги под червените знамена. Но щеше да е твърде просто, ако за всичко бяха виновни единствено политиците. Морето от кръв е зад гърба ни, земята е цялата изровена от братски могили. А палачи няма. Никой не си признава, че е палач. Всички са жертви… Едни казват, че обичат Родината, че всичко са правили в името на Родината (нека тя да отговаря – не са ли всички думи за любов към родината тъкмо заради това?). Други казват, че са проливали кръв в името на идея. И ние не знаем какво е по-силно тук – страхът пред покаянието или неспособността да си свободен? Да принадлежиш, да се отдадеш на властта, държавата, да се разтвориш, да изчезнеш в нея – това е форма на съществуване на религиозното и военното общество. Ние бяхме и едното, и другото (ако под вяра, под религия подразбираме марксизма като светска форма на религия). А това доколко сме военни хора, доколко нашите представи за живота и смъртта са военни, дори не се догаждаме.

Някога бях убедена, че при истината трябва да се върви докрай. И когато трябваше да напиша, че след взривяване на италианска мина, красива като играчка, от човека е останала половин кофа месо, се колебаех – трябва или не трябва? И все пак реших: трябва! Трябва да се отиде докрай. Защото колкото по-просто и по-обикновено са убивали хората, толкова по-значителен трябва да бъде човешкият живот в изкуството, си казах. Днес, сега съм разколебана. Аз не знам… Аз се съмнявам… Дали не сме на фаталната граница? По-нататък е саморазрушението.

Отново се връщам към съда над моята книга, но само защото това беше една отливка от нашите души. Когато десетки хора пред сградата на съда се сблъскваха в непримирима словесна схватка, това също беше война. И тя още продължава.

На нас не ни трябва свобода. Ние не знаем какво е това. Какво да правим с нея? В нашата история няма ни едно поколение без военен опит, без опит в убийствата, а само с опит от живеенето. Ние или воювахме, или се готвехме за война. Никога не сме живели другояче. Освен всичко друго сме колективни, съборни хора. Не умеем да живеем отделно… И да отговаряме всеки за себе си, за собствените си грехове. Никога не сме живели така…

Та за какво покаяние и пречистване може да говорим? В хор се пее по празници и във военния строй. Когато се каеш, трябва да си сам…

В страданието човек е велик, а без него той често е просто малък. Помня как една от героините в книгата "Войната не е с лице на жена" ме потресе, като ми разказа колко страшно е било да гледаш убитите след битка – и едните, и другите… Млади… Лежат разпилени като картофи… Когато дадох на онази жена да прочете собствения си разказ, тя задраска всичко и ми донесе отчет за нейната военнопатриотична дейност. „Ето това – ми каза тя – публикувай, а онова, дето ти разказах беше, за да разбереш колко ни беше страшно на война“. Тя си искаше своята истина, такава, каквато тя я разбираше. Тя просто искаше живота. Но как да обясним, че това е просто живот извън границите на изкуството? И авторът си позволява само едно своеволие – той прави от това изкуство.

Дали обаче на изкуството му е по силите да поеме целия ужас на нашия живот? След „афганистанското“ от война се връща „чеченското“ поколение. Човекът с пушката изглежда вечен. Или обратното: вечният човек с пушката…

… На пътя в Грозни лежи човек, убит от друг човек. И гледа към небето…

Казват ми: „Иди там и напиши за това“. А аз не мога. Не мога повече да гледам човек, превърнал се в нечовек в името на някакви държавно-племенни идеи. Няма идея, която стои по-високо дори от един-единствен човешки живот. Мъртъв човек… Мъртва птица… Мъртъв дом… В името на какво? Да се измият руските войнишки ботуши в индийски води… Или да се помпа чеченски нефт… Не сме ли болни от безумие? Нима нормалният, а не безумният човек, може да гледа по телевизията и да слуша всеки ден по радиото за убийства:

„За изминалото денонощие позициите на федералните войски обстрелваха тридесет и четири пъти, трима военнослужещи са убити, един е ранен“;

„Противникът в подстъпите на град Гудермес понесе големи загуби“.

Някъде в далечно руско село едно майчино сърце замира… Надава вик… Била съм на едно такова погребение… Изпращаха млад офицер, бяха го докарали от Грозни. Плътен пръстен от хора около пресния гроб… Военен оркестър… Всички мълчаха, дори жените не плачеха. Един генерал държа реч… Все същите думи, като преди десет, петдесет, сто години – за нашите граници, за велика Русия, за отмъщението, ненавистта, за дълга. Да убиваш заради дълга?! И само едно малко момиченце беззащитно и наивно гледаше червения гроб: „Тате! Татенце… Къде си? Защо мълчиш? Ти обеща, че ще се върнеш… Аз съм ти нарисувала цял албум… Тате, татенце, къде си?“. Дори военният оркестър не можа да заглуши детското ѝ недоумение.

И ето, като че е някое зверче, я откъснаха от червения гроб и я понесоха към колата:

„Тате… Татенце… Та-а-а…“.

Само един нормален човек имаше сред нас. Детето.

А заговорът на възрастните продължаваше. Според древните ритуали… Клетва.

Салют.

Ние не воюваме… А ковчезите вече идват в Русия от самата Русия…

И аз пиша за войната…

---

Бел. ред. Текста препубликуваме от сайта "Двери". Превод Анна Георгиева

* Цитатите от Александър Пушкин са от Избрани произведения в шест тома, т. 1, прев. П. Алипиев, С: „Народна култура“ 1969.

Текстът e предисловие към прочутата книга Цинкови момчета на беларуската писателка Светлана Алексиевич, по изданието от 1996 г. В българското издание на книгата този увод не е публикуван.

Светлана Алексиевич е носител на Нобеловата награда за литература от 2015 г. Цинкови момчета (1989 г.) е посветена на войната в Афганистан. Наречена е така, защото телата на загиналите съветски войници са били носени у дома в цинкови ковчези. Книгата разкрива жестоките реални истории на войната в Афганистан (1979-1989) в спомените на онези, чийто живот е бил разделен от войната преди и след нея. Алексиевич хвърля светлина върху историята на последните години на съветския режим, окончателно подкопан от тази война. След публикуването на книгата група майки на афганистански войници завеждат съдебен иск срещу писателката за изкривяване на образа на афганистанските войници. Срещу книгата на Алексиевич е заведено дело за клевета: „Именно Вие направихте децата ни убийци. Именно Вие написахте тази ужасна книга... Сега не искат да правят мемориални кътове за децата ни в училищата, свалиха снимките им. А те са толкова млади, толкова красиви. Имат ли убийците такива лица? Учихме децата си да обичат родината си... Защо е написала, че те там са убивали? Писала е за долари... А ние сме бедни... Не можем да купим дори цветя за гробовете на синовете си… Нямаме достатъчно пари за лекарства…“, са част от думите в делото.