Гейбриъл Бърн, „Да вървиш сред призраци. Автобиография“

Превод Деница Райкова

Издател Locus Publishing

Художник Емил Марков

„Да вървиш сред призраци. Автобиография“ е една от най-очакваните книги на годината! Тя е великолепен портрет на едно детство в Ирландия и забележително пътешествие към бляскавия успех в Холивуд и на Бродуей.

Гейбриъл Бърн е театрален и филмов актьор, роден в Дъблин. Участвал е в над 80 филма на знаменити режисьори. Носител е на награда „Златен глобус“, „Наградата на критиците“ за най-добър актьор, два пъти е номиниран за наградата „Тони“. Живее в Ню Йорк.

Като момче, растящо в покрайнините на Дъблин, Гейбриъл Бърн търси убежище във въображаем свят сред полята и хълмовете недалеч от дома си, в периферията на бързо разрастващ се град. Син на родители от работническата класа и най-големият от шест деца, той храни детинско желание да стане свещеник. Когато е на единайсет години, Бърн прекосява Ирландско море, за да постъпи в семинария в Англия. Четири години по-късно отново се връща в родния си град. Там се хваща на работа като куриер и работник във фабрика, а в свободното си време ходи на кино. Именно тук може да започне да си представя живот отвъд сивия свят на Ирландия от 60-те.

Наслаждава се на театъра и поезията на улиците на Дъблин, населявани от образи, по-ексцентрични и забележителни от тези в който и да е роман, хора, които умело използват оживлението и остроумието. Негов приятел му предлага да постъпи в любителска театрална трупа - решение, което ще промени живота му завинаги и ще го изстреля в необикновена 40-годишна кариера в киното и театъра.

Движейки се между чувствени спомени за детството в една вече почти изчезнала Ирландия и размишленията върху положението на звезда в Холивуд и на Бродуей, Бърн храбро разказва за битката си с пристрастяването и двусмислието на славата.

„Да вървиш сред призраци“ е ту безумно забавна, ту сърцераздирателна, както и лирично отдаване на почит към хората и пейзажите, които в крайна сметка оформят съдбите ни. 

„Тази великолепна изповед звучи като кулминацията на блясква литературна кариера, а не като дебют на известен актьор. С майсторски език и перо Бърн разкзва съкровената и красива история на живота си. Това е най-честният, най-интимният мемоар, който съм чела – абсолютно, разтърсващо блестящ!“ – Лили Кинг

„Красотата и чудото на този мемоар е в неподправената му искреност. Личната история на Гейбриъл Бърн е това, от което се ражда литературата.“ - Една О’Брайън


 

"Да вървиш сред призраци". Изд. Locus Publishing

***

КОЛКО  ПЪТИ в сънищата си съм се връщал към този хълм. Винаги е лято, когато се загледам в златистозелените поля, с канавките, в които избуяват глог и люляк, а реката проблясва под слънцето като острие? Като малък намирах тук убежище и споменът за това дълбоко в душата ми оттогава насам ми носи утеха. Някога вярвах, че мястото никога няма да се промени, ала това беше преди да науча, че всичко подлежи на промяна. Сега това е паркинг, панорама за любителите на туристически гледки.

Тук си представях моя бъдещ живот, четях комикси, по-късно - забранени евтини романчета. Веднъж - книга с хиляда вица, които се опитах да науча наизуст, та хората да ме харесват, задето ги разсмивам. Двама канибали ядат клоун. Единият пита другия: „Не ти ли се струва, че това има смешен вкус?”

Мечтаех за първата любов. Тъмнокосо момиче с бледа кожа. Как обичах Мери Финли  в розовата й жилетка, усмихната. За нея бях готов да яздя невидимия си кон до вратите на каубойските кръчми в Дивия запад, да стрелям по нацистки щурмоваци и да отбележа победния гол за Ирландия в последната секунда от добавеното време. Уви, тя обичаше друг. Елвис Пресли.

Връщах се тук през всички сезони - когато тревата е скована от слана или в дни на такъв покой, че се чува пърхането на изхвръкнал от храста подплашен фазан.

Есен - и земята сменя цветовете си, вечерите се скъсяват, в предните стаи запалват камините. Мирис на гниеща пръст, дим от горящи листа се носи по вятъра, и някаква меланхолия ме кара да се чувствам самотен.

В зимните вечери електрическите жици пеят като призраци в тесните улички.  Фаровете на случайно преминаваща кола осветяват голите клони на дърветата, а аз тичам към фермата да взема прясно мляко за майка ми, която нямаше доверие на купешкото.

Старата фермерка седеше на еднокрако столче, млякото се пенеше в кофата между краката й, опряла глава в ребрата на кравите, урината им изтича в двора, хълбоците им покрити със засъхнали изпражнения като корички от рана, мучат и те гледат с тъжни очи.

Понякога, на шега, тя обръщаше бозките на виметата им и ни пръскаше, а ние се разбягвахме, да се скрием. За прясно мляко идваха и евреи, със сребристи гюмове и говореха на собствения си чудат език.

После, подобно на пробуждащ се забравен спомен, отново идваше пролет и мракът отстъпваше място на светлината. Отваряха се прозорци, появяваха се първите  кокичета, жълти нарциси и подбел, вечерите се удължаваха, цялата природа се протягаше след дългия си сън. Дни, които носеха радост и надежда.

Най-сетне - жадуваното лято: небето - синьо като мантията на Дева Мария, дълги дни на свобода, край на омразното училище.

Мисля си за сезоните на собствения ми живот, научавайки, че сега в зимните си дни трябва да се простя с онова, което ми е било най-скъпо.

И въпреки това има задоволство, дори радост, в пейзаж от голи дървета, когато светлината прави всичко да изглежда по-сурово и горчиво-сладко.

Стоя тук сега - мъж, копнеещ отново да вижда през очите на дете, когато всеки мирис, и звук, и гледка беше истинско чудо. И въпреки това никога няма да позная отново онази детска тръпка да намеря ястребово перо, закачило се в някой къпинак, или онзи вкус на диви боровинки след дъжд.

Това място роди обичта ми към простичките неща.

Никога не съм обичал бетона както обичам едно дърво или тръстиките край река,  пламнали под лъчите на вечерно слънце, или първите звезди на вечерта; блеенето на агне в далечно поле или тихото потропване на дъжд по прозорец.

Понякога в онези дни ми се струваше, че ще се пръсна от радост, и за да обуздая  буйните си чувства, тичах и се премятах, докато остана без дъх и ми се завие свят. С часове лежах под преобърнато море на небето, където облаците се преобразяваха в камили или Божието лице.

Ей там лодка, изгнила край речния бряг, където дългоклюнести птици ровеха за храна. Обичах да заставам върху речните камъни и да пея, с боси крака, разкривени под  студената буйна вода. Завалеше ли дъжд, се подслонявах в осеяната със следи от копита кал под дърветата. Облекчавах се там като животните, избърсвах се с листо от лапад и покривах изпражнението да не би някой да разбере, че е мое.

Ето ги развалините на малка хижа, в която госпожа Доран живееше сама. Съпругът й беше войник. Един ден потегли на мотопеда си, облечен в зелената си униформа, и  повече не се върна. На полицата на камината до еднооката порцеланова котка още стоеше неговата снимка.

А ей там живееше госпожа Прънти в голямата си къща. Само комините се показваха над гората, където семейството й живееше още отпреди големия глад. Почти не я виждахме, освен в полята да се грижи за конете си: вървеше сред тях с кофа зоб и докосваше муцуните им, а те цвилеха, тропаха с копита и гальовно отъркваха глави в нея. Или в неделите, на задната седалка на старото бентли, покрила лицето си с воалетка, докато я караха на служба в протестантската църква.

Веднъж се прокраднахме през гората и надникнахме през дантелените пердета към  покритите с чаршафи мебели и кофите на пода, за да събират дъжда от течащия покрив,  пианото „Бехщайн”, което преди бяхме видели да отминава бързо над живите плетове в камиона на Търли, а сега гниеше в един ъгъл.

Оттатък е параклисът, сега вратата му е заключена с дебела верига. Когато бях дете, това място - Божият дом - винаги беше отворено за една набързо прошепната молитва. Още едно място за бягство и утеха, където идвах да търся отговори на онова, което терзаеше момчешкото ми „аз”.  Кратък разговор с Него. Сега от камбанарията отеква камбанен звън на запис; оттатък беше фабриката, където някога работниците прииждаха и се разотиваха под звука на сирената. Мъже в работни гащеризони, жени в найлонови престилки и шалове за глава.

Сега това е блок със скъпи апартаменти.

От другата страна на полето залата за танци денем представляваше безлична бетонна сграда с лющеша се боя на вратите.

Вечер обаче, осветена от коледни лампички около входа, тя беше магическо място.  Отдалече се чуваше музиката, която се лееше над полята.

Тълпи, изливащи се от кръчмите, някои - пеш или с колела; корави типове с бащините си коли, надвесили се през прозорците с цигара в ръка, подвикваха и подсвиркваха на момичетата с къси рокли, потракващи с токчета като във филм, сресали напомадените си коси в перчеми като на Елвис.

На сцената оркестърът в раирани костюми, с проблясващи духови инструменти, с подрънкващи китари под въртящи се глобуси, които пръскаха късчета светлина над  танцьорите.

Момичета, останали без кавалер, хвърляха свенливи, неуверени погледи.

Колко ли време бяха прекарали пред огледалото, за да се нагласят, а ето че седяха нежелани, с нервно разтупкани сърца, все още надяващи се, че може да бъдат поканени и придаващи си нехаен вид, когато това не стане.

Разбирах ги – и аз се страхувах да не бъда отблъснат, докато ме побутваха към тях в облак от афтършейв „Брут” и бира „Гинес”.

Помня, че имаше редица магазини.

На ъгъла - железарията, където навъсеният Том по брезентова престилка, продаваше  всичко от отрова за плъхове до коледни свещи, каквото се сетите.

И магазинът за платове, където работеше Бети. Майка ми купуваше от нея найлонови чорапи „Касъл Хозиъри” и сатенено бельо.

Обичах да гледам Бети в найлоновата й престилка, с бухнала коса, вързана с панделка, с карфици в устата, как обикаля из магазина на високи токчета. Виждах очертанията на бельото и малките шевове на чорапите й. Първите ми порочни грехове.

В съседство беше господин О. - аптекар и понякога танцьор на валс.

Отворено точно в девет, затваряне в пет нула-нула. Прясно колосан бял жакет всеки ден, три копчета на рамото, името - написано с червено отпред на гърдите.

Даваше ми лекарството за мама в малък бял пощенски плик, за да й помага да спи, когато се оттегляше да си полегне следобед със затворени завеси.

- И самата Морийн О’Хара не би могла да се хване и на малкото пръстче на майка ти -  казваше той.

(Бел. пр. - Морийн О'Хара е известна американска актриса и певица от ирландски произход. Зеленоока красавица с пламтяща червена коса тя се помни с огнените си и страстни роли.)

В края на редицата беше бръснарницата на Бил.

Бил носеше перука от петдесет години. Официална за неделната литургия. По-небрежна за всеки ден. Ако се случеше да се отбиеш в къщата му, можеше да е с онази, която носеше след баня.

- Влизай, точно си суша косата!

Флиртаджия, който често намигаше или подмяташе някоя неприлична дума, той минаваше бавно по улицата с мустаците си като на Дейвид Нивън и балтон „Кромби”.

Обичах уютната му бръснарница, обзаведена с червен винил и хромирани столове,  цветни бутилки и канчета за бръснене с лика на кралицата, висяща от тавана лепкава мухоловка, мъгла от цигарен дим. Пепел от цигарата му, падаща в пролуката между врата и ризата ти, хладната машинка, плъзгаща се и притискаща тила ти надолу, той -  дишащ по теб с горещ дъх и косата ти падаща на кичури по пода, и Джери, чиракът му, който я събираше в торба, за да я занесе където правеха перуки за болни хора.

Може би там и Бил беше поръчал да направят неговата: може би носеше моята коса.

И гостилницата.

ПРИЯТНА МЕСНА СРЕЩА, МЕСОТО Е НАСРЕЩА - гласеше надпис под рисунка на прасе, облечено като мъж в панталон и жакет.

Където касапинът кълцаше малки момчета и ги правеше на кучешка храна -  с хрущялите, костите, органите, и всичко.

После киното: холивудски мечти върху бял екран. Скърцанего на седалките, докато влюбените се целуват и опипват под палтата, където понякога гледах по десет филма на седмица в река от цигарен дим и дезинфектант. Там, в утробата му, тъмно убежище.

Всеки понеделник на кръстопътя мъжете залепваха на дъсчените огради предстоящите атракции за седмицата; от живите плетове наоколо се надигаше мирис на здравец.

За пръв път ме заведе на кино баба ми.

Снимки на филмови артисти ми се усмихваха, докато се качвах по стълбището в  отекващата тъмнина като слепец, държейки се за палтото ѝ.

Завеса от заснежени дървета покриваше екрана, а отгоре имаше стъклени лампички с мека светлина върху таван със звезди, а разпоредителите в червени униформи сновяха нагоре-надолу по пътеките между редовете. Момиче с жълто палто продаваше сладолед и шоколад от една табла.

После стана тъмно и ни връхлетя огромен океан, коне трополяха сред прахоляк и пушечни изстрели, пищеше жена, а един мъж умираше в прегръдките й на фона на тъжна музика.