Мери Кели, „Мъртва партида“

Превод Иван Костурков

Издател Еднорог

Художествено оформление Христо Хаджитанев

Английската писателка Мери Кели вече е популярно име у нас, след успеха на романа ѝ „Коледното яйце“, част от класическата криминална поредица на Британската библиотека. Поредицата продължава със следваща книга на авторката, смятана за едно от върховите постижения в криминалния жанр.

Действието в романа се развива във фабрика за порцелан и керамика в Стафордшър. Мери Кели ни запознава с частния детектив Никълсън, натоварен със специалната мисия да разкрие кой служител продава проекти на международни конкурентни компании. Основният заподозрян е дизайнерът на фабриката Корина Уейкфилд, в която Никълсън проявява неблагоразумието да се влюби.

Зловещо убийство обаче обърква плановете му изцяло. В хранилището за течна глина е открит труп. Дали случилото се е резултат от индустриалния шпионаж? Оказва се, че в тихата фабрика, където сякаш всички са посветени от сърце на производството на изящни изделия, тлеят скрити страсти, завист и черно недоволство. Никълсън се опитва да подреди сложният пъзел от улики и подозрения и да съхрани достойнството си, но мислите му са изцяло насочени към Корина и нейното мрачно минало.

Мери Кели изгражда автентична картина на работния процес във фабриката, в която всички служители са част от едно голямо семейство, но всички прикриват своите истински чувства. Голямото ѝ постижение е психологическата задълбоченост, с която подхожда към историята и изграждането на героите си. Никълсън е истински професионалист, изцяло погълнат от своето разследване, но е раздвоен от чувствата си към Корина, които стават все по-силни. Все пак той трябва да изпълни мисията си, а привлекателната и непредсказуема Корина може би е ключът към разкриването на мистерията.

Книгата е част от специално подбраната поредица на Британската библиотека, представяща забравени шедьоври от златните години на британската криминална проза с тематично изработени оригинални корици. Несправедливо пренебрегнати и неоценени навремето, много от тези заглавия не са били издавани повторно в продължение на десетилетия. Всяка книга излиза с предговор от съвременен писател на криминални романи. В случая това е Мартин Едуардс, който разказва любопитни подробности за Кели и защо романът е смятан за нейния абсолютен шедьовър.

Мери Тереза Куликан е родена в Лондон през 1927 г. Получава образованието си в манастир, после завършва университета в Единбург, където се запознава с бъдещия си съпруг, Денис Кели. След като се омъжва и завършва висшето си образование, тя работи като помощник-медицинска сестра и, също като Денис, като учителка.

Кели се запалва по детективските истории и решава да опита късмета си като писател. Дебютният ѝ роман A Cold Coming е публикуван през 1956 г. и моментално постига успех сред критици и читатели. През следващите две години излизат още два романа, радващи се на подчертан интерес. Общото между трите книги е нестандартният главен герой – главен инспектор Брет Найтингейл, чиято слава се дължи най-вече на разследването в третия ѝ роман „Коледното яйце“. Самата писателка притежава и музикален талант и пее с ентусиазъм. Това я вдъхновява при създаването на образа на Найтингейл, който освен, че има детективски умения, е и тенор-любител.

За Кели голямото признание идва през 1961 г., когато за „Мъртва партида“ печели "Златния кинжал" на Асоциацията на авторите на криминални романи за книга на годината. Постижението ѝ е впечатляващо, защото нейната книга измества “Събуждане за мъртвеца” на Джон Льо Каре, в която за първи път се появява станалият по-късно легендарен Джордж Смайли.

За съжаление Кели не е толкова продуктивен автор и издава само осем романа, като последният от тях излиза през 1974 г. Причина за това са нейните опити да се противопостави на конвенционалните изисквания и комерсиалните императиви, които насочват съдбите на почти всички писатели. Все пак със своята изисканост и безупречен стил книгите ѝ продължават да предизвикват интерес и са определяни като класически произведения на криминалната литература.

***

"Мъртва партида". Изд. "Еднорог"

Етрурия. Ето там се качих аз. Нагоре по хълмовете с кола, която не се давеше, за да разгледам Етрурия, да стоя и да пуша, докато гледам втренчено надолу към червената тъмнина. Всички тези работници! А през деня, през седмицата, стават хиляди! В стоманолеярния завод, в завода за газ, във фабриките на Стоук, в работилниците за керамика. Стотиците, които се трудеха само в „Шентълс“ – как бих се осмелил да ги включа в списъка с вероятните крадци на идеи? След като само на тазвечершното парти присъстваха Булас, който харчеше до шушка всичко в портфейла си, за да изглежда като преуспял човек и да преуспее, Фреди, който беше или не беше спечелил от футболни залагания, който харесваше голямата къща, харчеше пари да я ремонтира и поддържа в отлично състояние и да боядисва в нехармонични цветове, за да може да остане за него, когато се ожени; Фреди, който считаше, че една идея може да бъде собственост на всички. Мичъл, дебелият, весел Мичъл, вдъхновител и експерт в клуба по фотография във фабриката, който бе изрисувал прототипната чаша и който преди няколко години е бил категорично отхвърлен от Корина. Там бе дори и Дарт, горкичкият човечец, за когото не знаех много освен онова, което бях видял, а то бе достатъчно – още една голяма, добре боядисана къща, също така добре гримирана съпруга, напарфюмирана, облечена в коприна, презираща Стоук, изпитваща боязън от съседите, силно влияеща се от мнението на другите.

Загасих цигарата, запалих колата и се спуснах надолу по хълма.

Освен това на партито присъстваше и Корина.

Въпроси. Никой не се изненадваше, че обикалях из фабриката и задавах толкова много въпроси. Особено ми допадаше да разговарям с Роуч, дядото на Албърт, който нареждаше изделията върху количките, за да бъдат изпратени в пещта за порцеланова глазура – ще рече, за второ изпичане, след като неглазираните изделия бяха потопени в глазурата. Роуч работеше за „Шентълс“ от четиридесет и шест години и най-голямо удоволствие му доставяше да разказва, както и без съмнение да си поукрасява, истории за старите дни от въглищната ера, когато всичко трябвало да бъде опаковано в кутии от огнеупорна глина, наречени капсули за изпичане, които предпазвали от изпаренията и образуването на тъмни петънца по глината. Как работниците се катерели по стълби в пещите с форма на бутилки, разнасяли купчини с капсули за изпичане на раменете си и влизали и излизали в отворените, все още горещи пещи, за да ги почистят колкото може по-бързо, без да позволят на температурата да спадне, което се правело по чисто икономически съображения. Това били времената, когато неправилно изчислена температура можела да провали изпичането на пълна пещ с изделия, да изкриви формата, да промени цвета им, а много вероятно, ако компанията била малка, и да сложи край на кариерата на собственика и прехраната на работниците му. Подобно нещо се случвало и когато имало дефекти по корпуса на пещта, при което гърнетата излизали изкривени, с неточен размер – нещо като генетични последици на ядрена катастрофа. Бях видял подобни мостри в музея на Ханли. Наричаха ги мъртви партиди, защото те бяха точно това –  мъртви, дефектни, брак, който можел да отиде само в купчината с шлака.

Шлака! Дублетна форма на скрап, предполагам. Докато глината не е изпечена, тя може да се премоделира, да се разтвори във вода и отново да бъде редуцирана до шликер – поради тази причина работните маси се почистваха внимателно от отпадъците. Но щом се изпечеше, всичко приключваше. Ако е объркана, можеше само да се счупи и изхвърли – време, работа, пари, всичко отиваше на вятъра. А стандартите на „Шентълс“ бяха безпощадно строги. Изделията се отхвърляха дори заради най-миниатюрния дефект, а гордостта на компанията бе толкова голяма, че не пускаше на пазара второкачествени изделия на намалени цени, за да не може никой да посочи с пръст дефект на „Шентълс“, да изобличи калпавите производители от хълма.

А дори „Шентълс“ имаха своите недостатъци, но благодарение на научния контрол вече не търпяха катастрофалните последици на бедствието, причинено от мъртва партида.

Мъртва. Местното описание на дефектна. Вече не звучеше злокобно в ушите ми, а същото се отнасяше и до думата тяло, категоризираща подготвеното за изпичане глинено изделие. Тяло от порцелан, тяло от глина, тяло от фелдшпат. Понякога, когато стоях в сградата за отливни маси, и наблюдавах как продуктът се оформя от глината, сив, влажен и инертен, правех асоциация с истинско тяло, човешко, мъртво, за човешки труп. Един ден споделих това с Мичъл, когато той случайно минаваше по някаква задача, наложила да се отдалечи от работното си място, и се посмяхме заедно. Смяхме се!