Изключителната история на авантюриста, пътешественик и военен ветеран Морис Уилсън излиза за първи път на български. „Молецът и планината“, богата биография на един ексцентричен и раним мъж, дръзнал да изкачи връх Еверест съвсем сам, вече може да се открие в добрите книжарници в превод на Пейчо Кънев, с корица от Биляна Славкова (Kontur Creative) и логото на издателство „Кръг“.

До 30-те години на ХХ в. никой все още не е покорявал Еверест, най-високия връх в света. Хиляди хора замечтано гледат към „покрива на света“ и следят всяка крачка на скъпите и мащабни държавни експедиции, изпратени да го изследват и покорят.

Но никой не си и помисля да го направи сам – освен един човек на име Морис Уилсън. Неговият план е забележителен – да излети със собствен самолет от Англия, да прекоси половината свят по въздух, да се приземи в подножието на Хималаите, а сетне да изкачи Еверест без ничия помощ и дори без допълнителен кислород. Но дали това е възможно? До този момент смелият британец нито е пилотирал, нито се е катерил, а държавните власти полагат неимоверни усилия да осуетят намеренията му.

Опитният журналист Ед Сизър прекарва години в проучване на историята на Морис Уилсън. Издирва евентуални негови далечни роднини, преглежда тонове местна преса, моли се на всевъзможни чиновнически гишета да надникне в отдавна архивирани документи, свързва се с историци по целия свят…

И в крайна сметка успява – в „Молецът и планината“ разгръща една цялостна биография на личност, чиято неописуема същност се проявява пред читателите страница след страница. От детството в многолюдно семейство, през калните времена на Първата световна война, през любовните авантюри и пътешествията по цялото земно кълбо… та чак до заветната цел: опита за покоряването на Еверест.

„Молецът и планината“ е удивителната истинска история на Уилсън по пътя му не само към бленувания връх, но и през травмите – физически и душевни – които носи от дните си в окопите на Западния фронт. Тази книга, написана с впечатляваща прецизност и размах, е разказ за безумна смелост, за ужаса от войната и за търсенето на изкупление.

Настоящата биография е най-известната книга на Ед Сизър и е носител на отличието „Издание на годината“ на „Телеграф Спортс Бук“. Излизането ѝ предизвиква възторжени отзиви в множество медии, сред които „Гардиън“, „Уолстрийт Джърнъл“, „Таймс“, „Аутсайд“ и „Икономист“.

Ед Сизър е автор и дългогодишен сътрудник на „Ню Йоркър“, писал е също за „Ню Йорк Таймс“, „Атлантик“, „Ескуайър“, „Джи Кю“ и „Индипендънт“. Работил е като репортер в различни държави, сред които Демократична република Конго, Косово, Русия и Иран. Лауреат е на редица журналистически награди.

* * *

Из „Молецът и планината“ от Ед Сизър

Снимка "Кръг"

В тихите моменти по време на бягството от Дарджилинг Уилсън разсъждавал над положението си. През десетте месеца, откакто напуснал Англия със самолета си, много вестникарски страници били запълнени с онова, за което хората вярвали, че било обречена мисия, а той смятал, че е съдбата му. Много служители от Министерството на авиацията в Лондон се опитали да му попречат да лети до Индия. Той пренебрегнал предупрежденията им. Представители на британското правителство направили няколко опита да го върнат. Уилсън надхитрил всеки един от тях. Забранили му да лети над Непал до Еверест и самолетът му бил конфискуван. Той решил да ходи. Шпиони следили действията му в Дарджилинг, в случай че потегли към планината. Те нямали представа, че той вече се бил измъкнал от града. Сега се намирал на половината път до Еверест, като опровергал всички неверници и чиновници, които седели на пътя му.

Докато Уилсън вървял, той размишлявал върху живота на хората, с които пътувал, както и за простотата, спокойствието и задоволството от сегашното си житейско състояние. През нощта на 26 март в дневника му е отбелязана промяна във времето и в настроението му:

Всеки ден става все по-студено... Доста е интересно да предугаждам близостта на утрото чрез многото звуци в джунглата; птичите песни са толкова красиви и аз слушам всяка една от тях, докато чакам в палатката. Слава на бога, днес не спя в палатката и мога да гледам слънчевите лъчи. Слънцето тъкмо се появява иззад хълма и осветява тефтера, докато пиша. На няколко метра има планински ручей. Откакто излязох от Дарджилинг, постоянно чувам звук на течаща вода... Животът в джунглите е така привлекателен, най-красивият, който съм виждал досега... Още два дни ще нося вълненки [вълнено бельо]. Надявам се, че когато почернея от слънцето, ще мога да посещавам хановете с другите. Нося си тесте карти и ми се играе, но тези хора толкова силно се вълнуват, когато играят, че май ще размисля... Тъкмо хапнах вкусен хляб. Той ще бъде важна част от успеха. Жалко, че този момък го държи толкова близо до чорапите си в раницата. Ц. ми чисти револвера. Какъв скитнически и щастлив народ са тези хора. След края на работата за деня се виждат много щастливи огньове около целия път. От мръкнало до изгрева. Оризът е сготвен и след вечеря идва ред на цигарите и те се забавляват няколко часа, преди отново да полегнем. Зелената трева ми е възглавница, зелената трева ми е легло, а ние, бедните „цивилизовани“ мухльовци, се щураме наоколо във вечно състояние на нервно вълнение и стигаме КЪДЕ?

Дневникът на Уилсън продължава с полюшване между възторга („красива червена птица пърха тук наоколо, яркочервена“) и баналното („6 сварени яйца... овесена каша също“). Уилсън знаел, че скоро ще излезе от Сиким и ще навлезе в Тибет. Спрял се да огледа забележителния пейзаж: почти вертикални планини и от двете му страни, с водопад отпред. Почувствал се, пише той, като „принца на Уелс на шотландски сбор“.

Уилсън вече можел да види сняг по върховете в далечината. Същата вечер гледал как светлината чезне в покритите в бяло планини. Знаел, че след по-малко от два дни ще чуе скърцане на сняг под ботушите си. Все още пътувал през нощта с чадър в ръка и почивал през деня в палатката – в случай че се натъкнат на някого, който му обърне нежелано внимание. Жадувал да крачи свободно. Докато се изкачвали, погледнали зад себе си и видели гъста мараня в долината. Сега, когато вече се намирали из възвишенията, студен вятър изсушил потта им. Когато спирали, Церинг приготвял чай за Уилсън.

Пейзажът станал по-равнинен, а времето дори още по-студено, докато групата се приближавала до границата. Минали покрай села с изоставени къщи; техните обитатели работели из полетата на по-топлите ниски земи в Сиким. По земята на места имало сняг. Въздухът вече бил толкова рядък, че трудно се палело огън. Церинг купил едно духало, което да помага при готвенето и отопляването. Той казал на началника си, че в Тибет има много малко дървесина за огрев, затова използвали сушени конски фъшкии за разпалки – нещо, което винаги разсмивало Уилсън. На 29 март, четвъртък, той проверил висотомера си. Намирали се на 4800 метра: с 2800 метра по-високо от Дарджилинг. Уилсън започнал да подрежда екипировката и хранителните си запаси за Еверест.

* * *

В петък, 30 март, Уилсън пресякъл границата. В дневника си ликувал:

„Вече съм в забранения Тибет и ми идва да изпратя телеграма на правителството: „Казах ви“ или „Как да ви сваря яйцата?“.

Победата съскала в кръвта на Уилсън. На следващия ден потеглил на страховит преход. Вече чувствал, че може да върви и през деня, макар все още да носел монашеската маскировка като предпазна мярка. Той пресметнал, че само през тази събота групата изминала между 40 и 50 километра. По тибетското плато, където солен и студен вятър духал в лицата им, слънцето ярко блестяло, а височината варирала между 4600 и 5500 метра над морското равнище, това си било олимпийско постижение. Уилсън седнал с отмалели крака в лагера през тази вечер: изгорял от слънцето, изтощен, но развълнуван от напредъка, който постигнал.

Групата решила да почива до следващата сутрин, за да се възстановят от усилието. Когато отново потеглили, земята под краката им била съставена почти изцяло от пясък и духал силен вятър, който запращал песъчинки в очите им. На Уилсън това не му пречело. Селата, които подминавали, му приличали на северноафриканските постройки на заселниците, над които веднъж прелетял със самолета си: къщите били подредени около малки дворове. Имало нещо в тази тибетска пустиня. Уилсън обикнал нейната пустота и красотата ù. Покривът на света.

Бхутите започнали да усещат „болка в слепоочията си“ заради надморската височина, с която се справяли, като дъвчели люти чушки, но Уилсън твърдял, че той не чувства нищо. Изглежда, че нищичко не можело да помрачи радостта му. Той написал, че „момчетата вече говорят за това какво ще правим по пътя на връщане... Прекрасно е, че всички са такива оптимисти“.

Уилсън най-накрая се разделил с одеждите на монах. През слънчевите дни той носел лилава пилотска риза, зелен ленен панталон и бели обувки за тенис. (Уилсън смятал, че изглежда облечен като за пикник.) Вече започнал да прави повече снимки с фотоапарата си. Все още се притеснявал да не привлича прекалено много внимание към себе си, но пейзажът и хората били прекрасни. Искал да има доказателства за този половинчат рай, които да покаже, когато се върне. До 1934 г. колко бели мъже са се наслаждавали на този суров пейзаж, скитали са се сред тази „щастлива раса“ из тибетските възвишения? По-малко от стотина.

Надморската височина се увеличила. Сега и Уилсън започнал да изпитва главоболие. Той обвинил за това тънката си шапка, а не разредената атмосфера – чиито ефекти слабо разбирал. Уилсън и тримата бхути се съблекли, за да прекосят ледените води на река Яру. Те се спрели в къщата на един китаец, за да си купят яйца. Скоро вече нямало да има села и никаква възможност за закупуване на храна, докато групата на Уилсън не достигнела манастира „Ронгбук“, а след това щяло да започне изкачването. Уилсън се научил как да издържа на едномесечен пост. Той вярвал, че въздържанието е източникът на неговата неоспорима сила. Но дори и той – с неговите антинаучни теории за функционирането на човешкото тяло – е знаел, че поеме ли по най-голямата планина на земята, ще има нужда от гориво в стомаха. По време на прехода се превръща в почитател на марката „Квакерски овес“. Овесът им бил „превъзходно хубав“, пише той, все едно е сключил рекламен договор.

* * *

Сутринта на 12 април 1934 г. усилията на Уилсън през последните три седмици били възнаградени, когато се изкачил на един хълм и от върха му бил посрещнат с изумителна гледка към Еверест. Намирал се на 5500 метра. Върхът на Еверест бил малко по-висок от 8800 метра. За първи път Уилсън видял планината отблизо. Горната ù част изглеждала като гигантски зъб, направен от камък и лед. Бял и надиплен сняг покривал високите склонове. Ослепително кобалтовосиньо обграждало черната пирамида на върха. Гледката сигурно е разтърсила Уилсън до подметките на подкованите му ботуши. Той бил напът да опита да изкачи тази непрощаващата пирамида сам. Но си признал единствено, че е радостен и развълнуван.

Каква игра само – написал той. – Може би след по-малко от 5 седмици светът ще бъде в пламъци.

В „Книга на настоящето“ Уилсън най-често описвал дневните си трудности или оптимистичните си мисли за успеха, или мимолетната болка от самотата. Обаче от време на време текстът намеквал за минало, изпълнено с мрачни спомени. И когато върхът на Еверест изникнал пред него през онези ярки дни в Тибет и възможността за последното действие от приключението се появила, съзнанието на Уилсън било запратено назад към събития, които никога нямало да го напуснат.

„16 години, откакто се наредих на опашка във Франция за тази каскада“, пише той, сякаш без никаква връзка.

Шестнайсет години по-рано е 1918 г. Уилсън е на 19 и е във войнишка униформа.