От самото начало на българската демокрация, в демократичните политически среди витае един зле прикрит страх, който периодично спира разумни политически инициативи. Това е страхът, че изведнъж българското общество, в своето мнозинство, може да се окаже ксенофобско, фашизирано и / или яростно про-кремълско. 

Периодично, в последните има-няма три десетилетия, проевропейски политици и държавници ни съобщават за някакви фантастични мнозинства българи, подкрепящи антиевропейски позиции. Само за последните два-три месеца чухме, че: 80 на сто от българите били за Путин; пак 80 на сто били против пускането на македонците в обединена Европа; и още 80 на сто не искали да подкрепяме с оръжие украинския народ, отбраняващ се от варварските орди със същото мъжество, с което българите са се отбранявали на Шипка.

Така били казвали „изследванията“. Да вярваш, обаче, на такива „изследвания“, а не на реалните събития, си е чиста проба малодушие. Затова тук искам да ви занимая с реалните събития, които всъщност разкриват, какво мислят българите по подобни въпроси. 

В началото на 90-те години, когато в съседна Югославия започваха да се колят един другиго, в България се подвизаваха няколко националистически (и подчертано анти-турски) партии, съставени от кадри на ДС. Имахме си ОКЗНИ (Общонационален комитет за защита на националните интереси), чийто депутат в Народното събрание по едно време беше бъдещият президент Георги Първанов. Имаше и други, с трибуквени съкращения, които са дотолкова забравени, че дори не излизат в търсене в Уикипедия. Имахме и обявена „Разградска република“, чиято цел бе да изгони всички турци от Делиормана. Периодично се чуваха слухове, че се формират чети за „настъпление“ към Кърджали. 

Тогавашните сондажи показваха неочаквано висока подкрепа за всички тези безобразия, а тогавашните политици пребиваваха в непрестанен уплах, че тук ще „стане като в Югославия“. Нищо подобно, както знаем, не се случи. Явно декларативната подкрепа за подобни крайности не се преля в реално политическо поведение. Югославяните се изпозастреляха и изпозаклаха на етнически признак, а ние тук – не. 

В началото на 1992 година имахме, за късмет, държавници, които вярваха на събитията, а не на сондажите. Именно те направиха така, че България да стане първата държава в света, признала новата независима държава, обявена в Македония. Това бе истински храбро решение, защото в него беше скрит и вътрешнополитически гамбит: да преброим, колко ксенофоби и националисти си имаме. Ако, мислеха тогавашните държавници, са наистина толкова много, колкото изглеждат, ще залеят улиците и площадите с плакати „Македония е България“. 

Какво се получи? Нито един човек не излезе да вика подобни дивотии под прозорците на тогавашната власт. Цялата пара на националистите, оказа се, бе отишла в свирката. 

Тридесет години по-късно видяхме същото. Сондажите твърдяха, че 80 на сто от българите не искат вдигане на българското вето върху РСМ. После Народното събрание вдигна ветото. И? Къде бяха тия 80 на сто, да залеят улиците? Поне стотина човека? Поне един?

Нямаше. Няма и да има. 

Онова, което всички външни наблюдатели отбелязват за българина, като започнем от пътешествениците, минали оттук от 1600-те години насам е, че българите са кротки хора. Не се палят, нито хукват подир радикални идеи. Това е българската реалност, изразявана в действията на българите и до днес. Българите се палят и хукват подир радикални идеи само в три ситуации: в селската кръчма; във Фейсбук; когато пред себе си имат анкетьор от социологическа агенция. Всички тези припалвания са краткотрайни и, когато напуснат кръчмата (ФБ, анкетьора) и се приберат у тях, българите отново стават себе си: кротки, прилични, умерени. 

Ако българските държавници бяха разбрали разликата между екстремното декларативно поведение и умереното реално такова, щяхме да си спестим цял куп неприятности и простотии – от ажиотажа покрай Истанбулската конвенция, та до позорното вето. Ако политиците познаваха народа си, в такива ситуации щяха да упражнят решително лидерство – да заложат на действието, не на думите. А ако бяха сторили това, то нямаше толкова често толкова да ни е срам.

Идват бурни времена, в които всякакви радикални елементи ще вадят всякакви сондажи, разкриващи българите като про-кремълски и фашизоиден народ. Политиците трябва да си забранят да четат подобни неща и да наблюдават поведението на българите. Ако трябва – да го провокират, както вече дважди стана по повод на македонския въпрос. След всеки такъв случай, виждайки реалната си слабост, разните му радикали ще млъкнат и поне за малко ще спрат да мътят водата. 

Да не говорим за това, че дори на декларативно ниво, пред анкетьори, тия дни ясно мнозинство на народа заяви, че иска продължаване на управлението на ПП. Ще рече: иска да бъде управлявано от прилични и уважителни хора, каквито са всъщност огромното мнозинство от българите. Оттук насетне единственото, което политиците трябва да правят е да помогнат на народа си да изрази в реално действие (гласуване) това си желание. 

 Знае се от древността, но се налага да го повторя тук: страхът е лош съветник; а смелостта винаги привлича подкрепа.