Виктор Ерофеев е сред най-известните съвременни руски писатели, литературовед, радио и телевизионен водещ. Лауреат на наградата на името на Владимир Набоков (1992), кавалер на френските Орден на изкуствата и литературата (2006) и Орден на почетния легион (2013).  На български са издадени "Добрият Сталин", сборник разкази "Живот с идиот", "Мъжете тирани, мъжете под чехъл". Ерофеев от години изказва позиции против режима в Русия, а малко след началото на войната в Украйна писателят решава да напусне родината със семейството си.

Писателят предостави на Клуб Z дневника-пътепис за историята как напуска Русия, който ще публикуваме в три поредни части. 

Пътят към Петербург

Папагалът жако Шива, сив, с леко проскубана от вътрешни терзания червена опашка, ни викна „чао-чао!“ и се качи на пречката да чака кога ще се върнем от разходка. Жако са дълголетници, така че Шива без проблеми ще ни надживее всички, включително Путин. Ще види Русия на бъдещето. Но ще види ли нас?

В колата всички бързо заспаха: жена ми Катя и двете ни дъщери, Майя (на 16) и Мариана (на 4). Излязохме от Москва пет часа по-късно, отколкото бяхме планирали: искахме да си вземем всичките сантиментални боклуци, обаче любимите ни неща не можаха да се поберат в багажника и се наложи да пререждаме всичко. Когато излязохме на платената магистрала Москва – Петербург, пролетното слънце вече залязваше. Крайната ни цел беше Германия. Пътувахме за Берлин по заобиколен път. Да минем през Финландия и после с ферибот до Прибалтика ни се струваше най-удобно. На излизане от Русия през Естония или Латвия трябва да се чака по шест-седем часа. За интелигентната каста от недоволни денонощният федерален телевизор, наричан Всеруска света църква, от началото на войната беше станал по-лош от отрова за мишки или „новичок“. Хората бягаха с всички сили да се спасят от отровата. Оставаха тези, които са толкова издръжливи, че за тях отровата е допинг.

Като пътуваш от Москва на Север, той е на един хвърлей място. Минаваш Волга в Твер и попадаш в един унил пейзаж от ниски брези и начумерени ели. Заваля сняг. Притъмня. Магистралата побеля, остана само едно платно, обаче на тираджиите не им пука за преспите и се носят напред със смях.

Сам със себе си, докато едва налучквам пътя, виждам в този тираджийски непукизъм Русия, която не знае що е това вина. Война е, а страната  все едно не вижда какво става. Пътувах през Русия, която не умее да се извинява, понеже не знае за какво. Гневът на европейците я прави в най-добрия случай без вина виновна – а тя всъщност си е тираджийка.

Малко преди Петербург от умора започнаха халюцинациите. Ту ми се привижда танк с изключени фарове, ту човек, който пресича платното. Страх ме е за пътничките ми. Влизането в Петербург е дълго и досадно също като пътя до него, но изведнъж – щрак, и влизаш в нощен град с невиждана красота. Във всяка сграда – архитектурна съдба и личност. На ъгъла на една пешеходна улица край Невски проспект гостоприемно стърчи розовобузестата управителка на частния хотел. И за чий са го вдигнали този фантастичен град, архиевропейски и същевременно  чудато руски, с най-невъобразими имена на магазините и ресторантите? Ами че това е  гавра с безсрамната бедност на стотиците други руски градове. И с какво ни дари този изтерзан от собствената си история град, градът на глупавата революция, на големия терор, на нацистката блокада? Все едно като отмъщение за мъченията измъкна изотнякъде и ни подари карикатура на цар, от когото сега бягаме. Без връщане.

Границата

Всеки руснак се страхува да мине през границата на държавата си. Там може да го попитат заплашително: ти кой си, какъв си? – и никакви отговори няма да удовлетворят служителя. Войната е в разгара си, от Мариупол вече не остана нищо, а границата все още е открехната, може да се мине, макар че май всеки момент ще я затворят, след като страната се очисти, както го каза същият този цар,  от петата колона, от националните предатели, от чуждите агенти. А всъщност тя се освобождава от общочовешките  ценности и утвърждава хулиганските понятия за превъзходството на нашата улица над целия свят.                                                                        

„Защо заминавам? – мислех си, докато приближавахме границата. – Винаги са лъгали. Лъжеха непохватно и гадно – ти не замина. Лъжите придобиха репресивен характер, обявиха се за светата правда – ти не замина. А сега дойде очакваната, но все пак невероятна война. И нашият народ я посрещна направо с възторг. Но ти нали знаеше, че ще я приеме така? Досещаше се. Да, онова, за което се досещаше, се потвърди – значи е време да заминеш.“

От Петербург до Виборг – път като път, страна като страна, но пò към границата колите все едно се изпаряват, пътят е тишина. И ето я най-после и самата граница. Сградата е в стил обществен кенеф. Никаква тържественост, знаме няма. Олющени стени.

Жената на гишето погледна и мен, и френската ми лична карта с човешка усмивка и това реши проблема. Катя, Майя и Мариана ги пуснаха с шенгенски визи като членове на семейството. Младо срамежливо наглед митничарче вдигна предния капак, надникна и в купето, извади чантите от багажника, провери дали пък вместо резервна гума не возим някой беглец и после сам натовари багажа. Никакви провокации, никакво сумтене. Смаяни от подобно дружелюбие, пожелахме на граничарката, наглед селска стринка, хубав ден, тя вдигна последната бариера и излязохме от страната, която с най-искрени намерения и от чисто сърце превърна Украйна в същински ад.

 - На финландската граница няма да се наложи дори да слизаме от колата – уверих прекрасните си момичета.

И урочасах нещата.

На финландската, сиреч еврограницата с високите горди знамена, ни посрещнаха цели петима леденолики млади дядомразовци и ни поканиха в чиста зала с кабинки за среща с Европа. Първият храбър дядомразовец с черен костюм на робот и слушалка в ухото, с радиостанции и два пистолета на кръста и с високи черни кубинки, повъртя в ръце френската ми карта за пребиваване и ме пусна в Европа – без никакви подписи и печати, нали съм свой човек! Минах в залата на белите престилки – няколко руски медицински специалисти, живеещи обаче във Финландия, помагаха на страната да се бори с ковида. Ваксиниран съм два пъти със „Спутник“ и три пъти с „Модерна“; те ме познаха, нали съм писател, и се разприказвахме. Времето си вървеше.

Къде обаче са ми момичетата? Върнах се при тях и се сблъсках с нарастващ проблем. С шенгенските визи всичко си беше наред, обаче не ги пускаха, понеже най-чистосърдечно бяха казали, че отиват с мен в Германия, а транзитното преминаване на руски граждани през Финландия, дали заради войната, дали по някакви други причини, било забранено. Обясних на напетия дядомразовец, че пътуваме по официална покана на фондация „Хайнрих Бьол“, но това изобщо не го впечатли. Ако в хор бяхме казали, че отиваме да караме ски в Лапландия – и че там един познат държи хотел, – щяха да ни пуснат веднага. В Европа недейте да сте прекалено честни. Пак си бъдете честни, но наблюдавайте конюнктурата. У нас в Русия се практикува лъжата с цел спасяване на кожата. В Европа е по-добре да се възползваш от полуистината, ако искаш да си живееш добре. Вторият дядомразовец, високият, взе паспортите на момичетата ми от колегата си и ги отведе и в друго помещение. При мен излезе трети дядомразовец, явно с по-високо звание. Помоли ме да му дам документите си – и не ми ги връща.

 - Трябва да ви върнем в Русия.

Аз имам две души. Едната ми – руската – е доста свирепа. Другата – френската – я придобих от дългите си общувания с Франция, в резултат на които дори станах кавалер на Ордена на Почетния легион. Обърнах се към втората си, усмихнатата си душа, която ме посъветва да съм изключително добродушен. Дядомразовецът сложи пред мен брошурка с някакви гранични инструкции, но френската ми душа ми прошепна:

 - Изобщо не я докосвай.

А свирепата ми руска душа ми подсказа:

 - Бързо се обади на покровителите си.

Обадих се на един познат ми западен посланик в Хелзинки – той ни чакаше в хотела ни за вечеря. С мил глас му обясних ситуацията и той помоли да дам телефона на дядомразовеца. И той изчезна някъде да си говори с посланика. Седях на една пейка, руските медицински лица ме гледаха ошашавено. След десетина минути дядомразовецът-подофицер дойде, върна ми телефона, седна до мен и заяви:

 - Впечатлен съм от вашия background.

Няма значение какво означаваше това. Но видях, че леденият дядомразовец почна да се топи – да се поразтапя, обаче да се поразтопиш не значи да се разтопиш. Все така продължаваше да се придържа към формалностите. Тогава се обадих на един мой приятел финландец, той точно същия ден беше с децата си на ски в Лапландия, а и беше много як финландски дипломат. Подофицерският дядомразовец отначало изобщо не искаше да му връча телефона, но като разбра, че разговорът ще е на родния му език, го взе и пак изчезна някъде. Върна се съвсем разтопен! И другите, с по-ниските звания, като по команда също се разтопиха и дори пуснаха спътничките ми от граничния затвор с лек режим. Седяхме на една пейка вече на финландска територия, обаче паспортите ни все още бяха у дядомразовците. Най-после ме извикаха в кабинета на главния дядомразовец, офицер с бръсната глава.

Дори в разтопено състояние той почна да ми дрънка, че имало забрана за транзитно преминаване, обаче аз веднага превключих на руската си душа и заявих:

 - Аз, като критик на Кремъл, съм удивен, че искахте да ме върнете, та там ще ме разкъсат.

Което си беше съзнателно преувеличение. Но пък казва ли ти някой? Обаче той как само се зарадва! Не мога да ви върна, каза. Биха печатите на документите на момичетата ми и им ги върнаха.

 - Уф! – въздъхнах тихо, обаче историята не беше свършила.

Следващият дядомразовец, работещ като митничар, заяви, че нямало начин – гумите ни били без шипове! Аз пък пак превключих на френската си душа и възпитано му отговорих, че в Полша не дават да се кара с гуми с шипове – така че какво да направя?  Търсете си друга кола! Предложенията бяха едно от друго по-идиотски, но в крайна сметка, след като си изгубих сума ти време, помолих да ни повикат такси (до Хелзинки са си 300 километра) и пътна помощ. Началникът на доблестните дядомразовци ни изпрати. Подарих му една моя книга, преведена на фински. To dear Ari friendly, Viktor. Беше щастлив. Дали го корумпирах?

На следващата сутрин в хотела пристигна пътната помощ. Седнах зад волана и доволен си карах из Хелзинки с гуми без шипове. Тази история с шиповете на границата си беше чиста формална тъпотия. Влизането в Европа, мамка й, ми излезе (таксито и пътната помощ) 1100 евро. Поздравявам великата Европа с идиотския й формализъм! В „Мъртви души“ Гогол възкликва: Русийо, накъде летиш? Време е и Европа да си зададе този въпрос.

Следва продължение