Виктор ЕРОФЕЕВ е сред най-известните съвременни руски писатели, литературовед, радио и телевизионен водещ. Лауреат на наградата на името на Владимир Набоков (1992), кавалер на френските Орден на изкуствата и литературата (2006) и Орден на почетния легион (2013). На български са издадени "Добрият Сталин", сборник разкази "Живот с идиот", "Мъжете тирани, мъжете под чехъл". Ерофеев от години изказва позиции против режима в Русия, а малко след началото на войната в Украйна писателят решава да напусне родината със семейството си.

Писателят предостави на Клуб Z дневника-пътепис за историята как напуска Русия, който ще публикуваме в три поредни части. Преводът е на Иван ТОТОМАНОВ, който дарява хонорара си на Фонда за Украйна. 

Фериботът

Плувахме по сивите вълни на Балтийския залив на кораб, който също като град съчетаваше в себе си всичко: и търговия, и удоволствия, и стотици автомобили. В бюфета купих на момичетата вкусен сладолед, седнах на един удобен бежов фотьойл, загледах залива и започнах да се отпускам.

 - И какво сега, кефиш ли се? – попита ме руската ми душа. – Не бързай. Като се местиш в Европа, губиш основната си жизнена интрига.

 - В смисъл? - не я разбрах.

 - Ти изгради творчеството си... ще ме прощаваш за префърцунената дума... като борба с руската ентропия. Искаше да направиш руския свят по-добър. Искаше да го пробудиш с шамарите си. Но той се събуди от бойния призив на вожда си и заръмжа толкова страшно, като нападна Украйна, че ти се ужаси и побягна.

 - Недей да лъжеш – казах й. – Тръгнах по покана от фондация „Хайнрих Бьол“.

 - Ти недей да лъжеш – прекъсна ме руската ми душа. – Поне знаеш ли кога ще се върнеш?

 - Не знам.

- Значи така. Ще дойде нормалното напасване на умовете, присъщо на всяка революция. Ето ви вас, хилядите руски дърдорковци-либерали, съсипаха ви, но на ваше място ще израстат нови кадри и вие вече няма да сте нужни на никого. Ще се почне друг живот, няма значение добър или лош, но без вас. Спомни си кораба на философите!* Минават и без тях. А ти си тръгваш с твоето философско беемве... (руската ми душа се разкикоти като ненормална). - Трябва ли да избягаш от моргата, за да се превърнеш в мъртва душа?

- Идиотка с идиотка! - кипна френската ми душа. - Първо, може да се намери нова интрига, не по-малко сериозна от предишната. Той (тоест аз – В. Е.) никога не е бил либерал! Беше си предан ученик на маркиз Дьо Сад – и не хранеше илюзии относно човешката природа. Второ, днешната интрига е в това, че руснаците ще бъдат мразени в Европа дълги години и той (тоест аз – В. Е.) ще си има предостатъчно работа. След войната Карл Ясперс пише за вината на германците и...

 - Права си! - зарадвах се. - Ще стана защитник на руската култура. Войната си е война, но руската култура не е виновна.

 - А самите руснаци? - ехидно ме попита руската ми душа.

Не успях да отговоря. Нежните европейски гласове на корабната радиоуредба на различни езици – освен руски – запяха, че фериботът се приближава към Талин.

Талин

Руското щастие

Vana Tallinn е старият Талин и заедно с това един горчив ликьор. Навремето идвахме тук от Москва да пием тази трогателно горчива мъка – тук си беше мъничка съветска чужбина, с барчета и известна свобода на живописта. В университета в Тарту тогава преподаваше Юрий Лотман, почти свободен литературоведчески ум.

Днес тези теснички улички на стария Талин отговаряха на жалкото въображение на живописните сувенирни магазинчета. По прозорчетата – украински флагчета. По-малките по 8 евро, по-големите – по 15. Купихме си едно за 15 и го нагласихме на багажника – та озлобената срещу Русия Европа да не троши стъклата на нашия „философски автомобил“ с московски номера. По пътя към Полша омразата към номера ни започна да се зъби: с автомобилната си регистрация отхранвахме големия бодлив таралеж на справедливостта. Преуспяващият благополучен Талин се беше превърнал в тих европейски залив, в който потъват последните знаци на съветската система.

В Талин ни посрещна Тина Лок, несменяем директор на международния фестивал за документални филми. Заговорихме по какво руското щастие се различава от европейското. В Русия цялата интелигенция, и преди, и след революцията се е отнасяла с презрение към еснафското щастие – с канарче в клетка, с мушкато на перваза и с порцеланови слончета на дантелена покривчица на бюфета. Ако разгърнем тази дребнобуржоазна благодат до щастието на европейския милионер, разликата не е голяма: слончетата ще се превърнат в гараж с луксозни автомобили, мушкатото – в къща на Ривиерата, и така нататък. За руската интелигенция всичко това е скучно – на нея й дай утопия на щастието без граници.

Но европейското щастие не вдъхва доверие и на обикновения руски народ. Затънал в нищетата и нещастията на столетията руска история, той е намерил в щастието си в ненормалната подигравка с нормата. Ако ще пиеш водка – пий до загуба на съзнание. Ако ще се веселим – да се веселим. Ако ще се бием – да се бием до смърт. Важното е, че трябва да изпаднеш в такова състояние на съзнанието, когато животът изглежда забавна смешка и същевременно става победа над всички останали форми на битието. Комплексът на обидчива непълноценност и комплексът на превъзходство над всички народи пораждат casus belli, прелюдията на зверска война без правила.

Докато продължавахме да пием кафе във фоайето на хотела, към нас се присъединиха потенциалните ми естонски издатели, мъж и жена, облечени скромно, почти по съветски. И двамата решително бяха за свободна, бурно развиваща се Естония, но епидемията от глупост, плъзнала на практика по целия свят, без съмнение ги тревожеше и влияеше зле на тиражите на книгите.

 - Европа живее по инерция – внушаваше им руската ми душа. - Не изработва нови ценности, а и да изработва, това е по-скоро фиксация на отдавнашна толерантност. По инерция може да се живее много дълго – умствените богатства на стара Европа са огромни. Но изстиващото тяло на Европа все пак се усеща и това подтиква руснаците да я разкъсат на парчета.

 - Защо дойде тук? - попита ме тъжно френската ми душа.

 - А къде другаде да отида? - Вдигнах учудено вежди.

 Естонците ни предложиха да се разходим заедно с тях из чудните улички на стария Талин.

* През 1922-1923 г., след като много интелектуалци и хора на изкуството напускат Русия още от 1917 г., по инициатива на Ленин останалите „враждебни“ на новия строй такива личности не се осъждат на смърт, а се изселват в чужбина принудително, като им се позволява да вземат съвсем малко багаж и никакви скъпоценности. Терминът – точният е „философски параход“, вж. Уикипедия – е въведен през 1990 г. от С. Хоружий във вестник „Литературная газета“. - Б. пр.

Следва продължение.