Марая Кери, Микаела Анджела Дейвис, „Коледната принцеса“
Издател "Сиела"
Адаптирано в стихове на български от поетесата Мария Донева
Художник на корицата Микаела Анджела Дейвис
Художествена адаптация за българското издание Фиделия Косева
Илюстрации Фууджи Такаши
Наричат я „Кралицата на Коледа“. Гласът ѝ се е превърнал в носител на празничния дух за милиони слушатели по света. Тя е Марая Кери и официално обявява коледния сезон на 2022 г. за открит с първата си детска книжка – „Коледната принцеса“, която излиза на български дни след оригиналното издание!
Вдъхновена от детството на обичаната изпълнителка и разказана от самата нея в тандем с писателката Микаела Анджела Дейвис, „Коледната принцеса“ е стопляща сърцето, модерна приказка, в която участва… малката Марая.
Зашеметяващите илюстрации на художничката Фууджи Такаши и адаптирано на български език в прелестни рими от любимата поетеса Мария Донева, това цветно и забавно коледно издание ще ви трогне и очарова.
Малката Марая не разполага с много в къщурката, в която живее с майка си – оперната певица Ла Дива – и с досадния си папагал Павароти.
Всяка сутрин кресливите викове на птицата я карат да чисти, да подрежда, да бърше прах и да вчесва красивата тъмна коса на майка си – толкова различна от нейната вечно рошава и заплетена грива.
Ала Марая не се оплаква. Тя дори не обръща внимание на надменните богаташки деца от бялата вила на хълма, които се подиграват на скъсаното ѝ палто и старомодните ѝ дрехи. Защото тя има музиката си и прекрасното си пиано, което събужда в ума ѝ вълшебни мелодии и я кара да мечтае, че някой ден животът ѝ ще е по-различен.
Най-много от всичко на света малкото момиче обича Коледата. И когато така чаканият ден най-после пристига, украсата е сложена и всичко блести от чистота, в дома на Марая нахлуват хулиганите от бялата вила и... разрушават всичко.
С разбито сърце, безпомощна и отхвърлена, малката Марая тръгва сама в снега на зимно, чудно пътешествие, в чийто край момичето ще открие лечебната сила на гласа си, за да разпространи духа на Коледа у дома и по целия свят.
Марая Кери черпи вдъхновение от своите собствени притеснения и страхове като дете, за да ни припомни, че да бъдеш различен не е недостатък, а подарък.
„Коледната принцеса“ е коледна история, която казва на всички деца – а и вече порасналите, че вярата в себе си и собствения си глас е най-голямата ни суперсила.
***
Mарая беше мило, усмихнато дете.
Тя беше твърде малка да пише и чете,
но още в ранно утро, преди зори, в сумрака,
я вдигаха – да става, че работа я чака.
Със крясъци долиташе във тъмната ѝ стая хитрецът Павароти:
– СЪБУЖДАЙ СЕ, МА… РА… ЯЯЯ!
И въпреки че беше непоносимо рано,
и майка ѝ, Ла Дива, с божествено сопрано
„Е-ла-ла-ла, е-ла-ла-ла!“ – настойчиво я викаше.
Тя вместо да говори, по ноти тананикаше.
Марая, папагалът и оперната дива
живееха във къщичка порутена и крива,
паянтова и схлупена, сред гъсти храсталаци,
на края на пътека от остри камънаци.
Дъждецът капе вътре, ветрецът я разклаща,
във скъпия квартал – съвсем неподходяща.
На хълма се издигаше грамадна бяла вила.
А къщичката долу от срам се беше свила,
за да не ѝ се смеят съседите красиви.
Отвътре беше бедна, перденцата ѝ – сиви,
прозорците ѝ – мътни, боята – захабена,
а печката кадеше през зимата студена.
Едва стоеше права, с напукани стени,
а снимките висяха безсилно настрани.
И всичко беше прашно и страшно замърсено,
а подът дъсчен скърцаше като мишле ранено.
Със покривало тънко и кърпено застлан,
срещу вратата куцаше трикракият диван.
Разпадаха се кривите трошливи стъпала
на стълбата разбита, с изгнили перила,
а под боята стара, която все се рони,
подаваха се остри ръждясали пирони.
И малката Марая ужасно се боеше
по стълбата да слиза, и вечно си бодеше
крачетата, в ботуши износени обути,
и всеки път трепереше, че всичко ще се срути.
В къщурката им имаше едно местенце чисто.
Прекрасното пиано, искрящо и златисто,
изправено солидно, с клавиши черно-бели с
ъбуждаше фантазии, мечти, надежди смели
и малката Марая се чувстваше щастлива,
когато до пианото омаяна застива.
В ума ѝ се събуждаха мелодии вълшебни,
а грижите изчезваха, безсмислени и дребни.
Но Павароти кресваше: – МА… РА… ЯЯЯЯ! На часа
тя хукваше със сребърната четка за коса.
Хитрецът папагал посочваше с крила,
а майка ѝ припяваше: – Е-ла-ла-ла, е-ла!
Най-важната задача за нея сутрин беше
красивите коси на майка си да среше.
Те бяха дълги, тъмни, невероятно гъсти.
Марая ги приглаждаше със тънките си пръсти,
докато по-блестящи и от коприна станат,
а майка ѝ си пееше и скърцаше диванът
А пък Марая беше със рошави къдрици.
На възли и на клечки, като гнездо на птици,
косата ѝ немирно като трева растеше,
по-бухнала от облак и чорлава все беше.
Бе просто безнадеждно дори да се опита
сама да я приглади или да си я сплита.
Марая спеше нощем самичка на тавана.
Там беше твърде ниско – как права да застане?,
с това, което свое би могла да нарече:
една тетрадка с песни и плюшено мече.
Но тя не се оплакваше, а кротко си мълчеше.
Какво като е тясно? Тя дребничка си беше.
