Публикуваме части от мемоарите на Стефан Стайков - беглец от българския социализъм, редактор в радио "Свободна Европа" до 90-та година, активен участник в периода на прехода. Книгата му "Истината и само истината!" предстои да излезе.

Девета глава

Пеевски и софийските софри

Както вече споменах, на 9 юни 1995 Анна Манолова закри излъчванията на българската секция на Радио „Свободна Европа“ от Мюнхен с програмата „Актуална неделя“. Една епоха приключи.

Няколко дни по-късно със Силвия решихме да отидем до Карлови Вари – да разпуснем, както се казва в България, и да празнуваме. Поводи дал Господ: ранно „рентиерство“, къща във Флорида, радостно очакване на внуци...

Малко преди да влезем в Чехия, мобилният ми телефон иззвъня – имах един от първите джиесеми. Намалих до 130 и вдигнах. На дисплея се появи непознат номер от България. Имам навика да отговарям на всяко обаждане – за добро или зло, човек никога не знае...

Беше някакъв български полицай, не помня кой – по принцип трудно помня имена. Полицаят настоя да се явя на разпит в Главна дирекция „Национална полиция“. Причината – г-н Пеевски се оплакал, че съм го заплашил с убийство!

„Те ти, булка, Спасовден“, казах си наум. Но отвърнах спокойно: „На аутобана съм, пътувам към Чехия. Когато се върна в София, ще видя какво мога да направя за вас“.

И затворих.

Силвия не чу нищо. Нямаше моето тренирано „слугинско ухо“, нито любопитството на котарака ни Амадеус. Но все пак попита:

– Кой беше, някой от България, нали?

– От София - уточних аз.

– А София не е ли България? - закачливо попита Силвия.

– Май че е — отвърнах уклончиво. Търсят помощ. Става дума за някаква кланица в квартал „Младост“.

И до днес не знам дали в „Младост“ има кланица. По-късно, чак през октомври, разбрах, че в същия квартал се намира сградата на Главна дирекция „Национална полиция“.

Животът понякога има странно чувство за хумор.

...Едноседмичният ни престой в Hotel Romance в Карлови Вари беше в пълен унисон с името му. Почивка, спокойствие и чешка бира в количества, които днес бих нарекъл прекомерни, но тогава ми се струваха напълно оправдани.

Единственият ни инцидент беше с кученцето ни Тара. Третата нощ се оказала истински кошмар за нея и за Силвия. Казвам „оказала“, защото съм спал дълбоко и, оказа се – не особено тихо, приспан от чешката бира и преял с прочутата местна патица. Тара явно също беше прекалила с този специалитет. Последствията за нейния стомашно-чревен тракт били драматични. Горката ми жена прекарала почти цялата нощ в почистване на останките от гастрономическата авантюра.

На следващия ден Тара беше унила и подложена на строга диета. Аз – не.

Върнахме се в Мюнхен и няколко дни по-късно тримата отлетяхме за София. В една сряда по обяд седяхме в ресторант на около двеста и петдесет метра от сградата на Министерството на правосъдието. Както винаги, ние бяхме точни. Чакахме Пламен Даракчиев, един „колега“ (бивш агент на ДС макар че, както знаем, бивши май няма), и тогавашният министър на правосъдието.

Двамата ми приятели нахлуха в ресторанта точно в 12:30 с красиви букети в ръце. Аз категорично не приемам цветя от жени, да не говорим от мъже – но бързо се оказа, че букетите са предназначени за Силвия.

– Госпожо Манолова – започна Пламен, – изобщо не сте се променили от последната ни среща през 1989 година.

Даракчиев, вечният революционер, явно още не беше свикнал да използва истинското име на жена ми.

„Колегата“ ми пък галантно ѝ целуна ръка.

– Госпожа Стайкова, Вие сте много по-красива и очарователна, отколкото Стефан ми е разказвал!

– Благодаря ви – отвърна Силвия. – Но както е известно, мъжът ми често обича да преувеличава.

– В този случай дори е спестил доста — продължи да сипе комплименти Цонко.

Двадесет и пет минути по-късно най-сетне се появи и Христо Иванов. Влезе спокойно и достойно – както подобава на един министър на правосъдието. Без цветя, разбира се.

Това ми напомни за стария ми приятел Стоян Ганев, който като председател на 47 сесия на общото събрание на ООН веднъж се появи със същото закъснение в дома на княгиня Мария Луиза в Ню Джърси – и също без цветя. Познавах Стоян до болка и предвидливо бях му купил букет, който да поднесе на княгинята. Затова понякога ги бъркам – започвам да разказвам за Стоян и казвам Христо, или обратното.

Христо Иванов често идваше на софрите в дома ми в София, а те не бяха малко. Обикновено с празни ръце. За разлика от Николай Стайков, който от време на време носеше по нещо. Сашо Дончев пък винаги се появяваше със скъпа напитка, неизменно галантен.

Спомням си как веднъж в мезонета ми на улица „Проф. Асен Златаров“ в София, когато го запознах с Луиза Григорова, той стана от стола, целуна ѝ ръка, и гледайки я в очите, каза просто:

– Казвам се Сашо.

Без формалности, без излишни думи.

Ивайло Мирчев беше идвал само няколко пъти на тези неформални вечери. И той не носеше нищо, пиеше умерено – най-много една бутилка новозеландско Пино ноар, но компенсираше с добър апетит. Унищожаваше значително повече хрупкаво испанско прасенце и приказно тирамису (приготвени от мен!) от Христо Иванов, но категорично му отстъпваше в пиенето.

Веднъж Иво, след като приключи с виното, започна да обяснява на Сашо Дончев какви технологични „чудеса“ може да направи в неговата област. Сашо се впечатли и веднага го покани да работи при него. „Ще платя добре“, добави газовият бос.

Много дебелият тогава Мирчев обаче се смути. Поруменя като притеснена млада булка, получила първото неприлично предложение, и замънка: „Ама, Сашо, не мога да приема!“ Закърши ръце и отказа предложението.

И до днес не мога да си обясня защо. Подозирам, че точно тогава Сашо Дончев реши да не изпълни обещанието си да финансира създаващата се нова партия „Да, България“ и да ѝ предостави безплатно печатницата си. Но явно Мирчев си е взел урок. Години по-късно с нескрита смелост причака Делян Пеевски в парламента да му държи сметка за обвиненията, че с Иво и Христо са „пили мазно кафе“ в кабинета му, и са „се навеждали да се подписват“.

Държа да уточня: това го твърди г-н Пеевски. Не аз. За останалите истории в тази книга отговарям пред съвестта си и пред Бог!

За всеки случай се прекръствам.

В спомените си съм описал подробно, и вярвам – честно, безкрайния български преход към демокрация. Понякога имам усещането, че този преход може да се окаже по-дълъг дори от вековете, през които сме били в рамките на Османската империя. Освен ако не взема историята в свои ръце.

През 2015 и 2016 година настойчиво убеждавах Николай Стайков и Христо Иванов, че за всеки случай трябва да се създаде политическа партия. Опитах се да кандърдисам и Стойко Тонев – по-известен като Тони Филипов, д-р.

Една вечер, след четиринадесет гроздови – големи! - в „Троянци“ на улица „Шипка“ в София, той категорично отказа. За да не петня името на доктора, ще уточня: той изпи само пет ракии.

Стойко беше откровен човек. Веднъж ми каза:

— Американецо, ти знаеш учудващо много за България. Не ми е много чиста тази работа. Но ще го напиша в дневниците си – всичко, което си ми разказал. Без да споменавам името ти.

Признавам – понякога наистина се „изпусках“ за някои неща.

След отказа на Стойко, Николай Стайков постепенно прегърна идеята за паргия. Малко по-късно към нея се присъедини и Христо Иванов. Но преди да се стигне до 9 декември 2016, се случиха много интересни неща.

По това време Делян Пеевски постепенно установяваше контрол върху все по-голяма част от политическия и обществения живот в България – най-вече върху прокуратурата, МВР и службите. Използваше най-различни похвати: натиск, подкупи, зависимости, страх.

Казват, че ако нещо не може да се купи с пари, може да се купи с много пари. Не съм специалист по тази материя. На мен също са ми предлагани много пари. Не успяха да ме съблазнят.

За този случай знае само жена ми. И така ще си остане.

Когато разказах на Силвия какво се е случило, тя просто ме целуна и каза:

– Затова безумно те обичам.

По онова време Пеевски вече беше придобил репутация на недосегаем, почти беше се превърнал в мит. Дебелото момче обаче не беше недосегаемо за мен. Имах приятели от детинство около него, които ми докладваха за навиците му, за всяка негова стъпка и ход.

Бяха ме предупредили, че умирал от кеф нощем да звъни по телефоните и в буквалния смисъл да грухти в слушалката, за да плаши поредната си жертва.

Една лятна нощ, към три и половина, телефонът ми иззвъня. Бях записал като сигнал лая на нашето кученце Тара – което естествено стресна самата Тара.

Аз обаче вече бях буден, обикновено ставам в часа на вълка*. Помислих си: „Тоя трябва да е на голям зор, щом се е осмелил да ми се обажда по такова никакво време“. Вдигнах и бодро попитах: „На какъв зор си, ранобудни юнако?“

В слушалката се чу тежко грухтене. Мислено благодарих на Ц...о, а гласно казах:

– Господин Пеевски, много добре знам, че сте Вие. И след като знаете телефонния ми номер, би трябвало да знаете и че мезонетът ми е на 200 метра от резиденцията на американския посланик (тогава тя беше на ул. „Велико Търново“ в София). Разговорът ни се записва. Ако не спрете на секундата, ще берете големи ядове!

Грухтенето спря моментално. И никога повече не се повтори.

Това, разбира се, не попречи на американските ми приятели на 20 декември 2017 с указ 13818 да „съблазнят“ Пеевски, като му наложат санкции по закона „Магнитски“.

След няколко месеца в София, по-точно на 12 октомври 2015, си спомних за обаждането, което получих, докато пътувах към Карлови Вари. Реших да отхвърля и тази „грижа“.

Позвъних на запазения в телефона ми номер.

От другата страна глас с отчетлив пазарджишки диалект издекламира:

– Началник на отдел „Криминална полиция“ към Главна дирекция „Криминална полиция“ Атанас Илков слуша!

Охо, работа става дебела, "уплашено" си казах на ум. Тъй като не чух чин, започнах да обяснявам: „Г-н Илков, Стефан Стайков Ви безпокои, през лятото на...“, но бях бързо прекъснат. Имах чувството че Атанас, забравих му моментално второто име, се прекръсти и благодари на Господ:

– Срокът ви изтича след два дни — започна припряно да обяснява той.

– Какъв срок? – попитах.

– Даденият ми от г-н Пеевски. До 14 октомври трябва лично да Ви разпитам.

– За какво?

– Това ще Ви кажа официално – почти изграчи Илков.

От "страх" веднага си спомних двете имена на човека без чин. Трябвало да се явя при него в сградата на дирекцията в „Младост 4“.

Обясних му, че на 14-ти летя за Мюнхен.

– Тогава елате утре в десет сутринта — каза той твърдо и заплаши: – Ако не се явите, ще бъдете задържан на летището и доведен принудително.

Опитах се да си адвокатствам, че съм САМО американски гражданин и българските закони не важат за мен.

– Законите в България важат за всички – поправи ме Илков. В това поне беше донякъде прав.

Съгласих се да отида на разпит.

Обадих се на адвокатката си Диана Деевска. Тя ми препоръча свой колега – Иван, специалист по наказателно право. На следващия ден, малко преди десет, бяхме пред сградата в „Младост 4“. Аз, адвокат Иван… и Тара.

Иван ме предупреди още в колата:

– Няма да пуснат кучето вътре.

– Ще видим — отвърнах.

Оказа се прав. Полицаят на входа категорично отказа.

– Само през трупа ми – театрално заяви старшина Матросов**.

– Не обичам да убивам невинни хора, при това с голи ръце – не по-малко театрално казах аз. – Значи си тръгвам. Утре самолет ме чака.

Все пак попитах защо Тара не може да влезе.

– В Пентагона съм влизал с нея! - преувеличих малко.

Истината беше, че преди няколко дни влязох с Тара в сградата на Министерството на отбраната в София, след като придружител ни стана началник-кабинета на военния министър Добромир Тотев. Там на входа също имаше кандидат за трупове...

И тук се случи нещо подобно. Придружител ми стана самият Атанас Илков.

В кабинета му вече имаше още един човек. Представи се като Ивайло Спиридонов. Не спомена никакъв чин – което явно е професионален навик сред полицаите***.

След секунди Спиридонов излезе. В стаята останахме четирима: Илков, адвокатът ми Иван, аз… и Тара.

Разпитът трябваше да започне.

Но се появи нов проблем.

– Пишете! – заповяда човекът зад бюрото.

– Какво да пиша и на какъв език? – попитах наивно.

– Например защо сте искали да убиете г-н Пеевски. И не се правете на отворко! Пишете на български, разбира се — отвърна леко раздразнено Атанас Илков.

Погледнах го учудено.

– Откъде накъде да се разбира? Аз не знам да пиша на български, подчертах на чист български.

– Как да не знаеш? — внезапно премина на „ти“ Илков. — Нали си бил редактор на новините в Радио „Свободна Европа“ в Мюнхен?

– Вярно е, потвърдих. – Но аз диктувах новините на секретарката, а после говорителката ги четеше. Освен това на летище Враждебна – хубаво име, нали, може и заради мен да са го сложили – има формуляри на немски и английски. Там винаги съм отбелязвал, че не мога да чета и пиша на български.

Мисля, че колегата ми от Радиото в Мюнхен, писателят и философ Димитър Бочев, пръв беше приложил този номер. Митко винаги е имал особено чувство за хумор.

Илков ме изгледа за момент.

– Добре, каза той. – И какво правим сега?

Имам идея, отвърнах спокойно. – Вие ще задавате въпросите, аз ще отговарям, а адвокатът ми ще записва отговорите.

– Супер. Гениална идея имате, господин Стайков, каза Илков и отново премина на „Вие“, вероятно като знак на професионална любезност.

Ванката само кимна и взе празните листове, които му подаде колегата ми зад бюрото – пардон, исках да кажа човекът без пагон и чин.

Адвокатът ми обаче неочаквано отказа химикалката, която му предложиха.

– Имам си моя, каза кратко.

Оказа се адвокат с характер. И то опак.

– Момент – намесих се аз, преди да започне разпитът. – Имам един въпрос.

– Слушам, отвърна Илков.

– Господин Пеевски…мъртъв ли е?

Наско подскочи от стола.

– Разбира се, че не!

– От какво се разбира? — попитах спокойно. – Преди малко казахте, че съм го заплашвал с убийство. Ако беше вярно, заплашваният господин вече щеше да се наслаждава на Рахат Бахча.

Така, с шеги и закачки, разпитът започна.

*„Часът на вълка“ е израз, който обозначава периода между 3 и 4 часа сутринта. Става известен чрез едноименния филм на Ингмар Бергман. В него „часът на вълка“ се описва като моментът, когато най-много хора умират, когато сънят е най-дълбок, когато кошмарите са най-силни, когато безсънието и тревожните мисли се усилват, б.р.

**Александър Матросов е един от най-известните герои на съветската военна пропаганда от Втората световна война. По време на атака срещу германски укрепен пункт, картечница от бункер спира настъплението на съветските войници. Матросов се хвърля върху амбразурата на бункера, със собственото си тяло запушва картечницата, и така позволява на подразделението си да превземе позицията, б.р.

***Авторът вероятно не знае, че през 2009 г. със Закона за МВР системата е девоенизирана. Военните звания се заменят с полицейски длъжностни степени: инспектор, главен инспектор, комисар, старши комисар, б.р.