Винаги има надежда за ново начало дори всичко да изглежда изгубило смисъл. Това е посланието на новия роман от британската писателка Манди Багот. „Идеална Коледа в Париж“ излиезе на 20 декември -  точно навреме за празниците, с логото на издателство "Кръг".

Коледа е време за чудеса, но не това очаква 26-годишната Кийли. Преди година е изгубила сестра си в ужасна автомобилна катастрофа, в която и тя е пострадала. В навечерието на Рождество Кийли все още опитва да събере парченцата от разбития си живот. Когато неочаквано получава имейл с покана за пътуване до Париж, тя приема, а това се оказва и шанс да намери отново себе си.

Вълнуващата история се разгръща на фона на парижки забележителности, но и в потайни приказни места, които събуждат любопитството на читателите и ги пренесят в най-романтичния град на света чрез описания на аромати, звуци и вкусове.   

Това е втори роман на британската авторка на бестселъри Манди Багот, който издателство „Кръг“ предлага на българския пазар. Предишната – „Моето гръцко лято“, се превърна в едно от любимите летни заглавия.

Представяме ви откъс:


Бистро „Вивиен“, галери „Вивиен“, Париж

Етан закъсня. Нарочно. Изобщо нямаше да дойде, ако имаше избор. Стоеше неподвижно само на метри от мястото на срещата и наблюдаваше човека, който очаква обяд с него. Предполагаше, че все пак има избор, но напоследък отказваше прекалено често и съвестта започваше да го гризе. Освен това такава постъпка би наранила Ферн, а той не желаеше и да си помисля да наранява Ферн, било то и в смъртта ù.

Загърна се в палтото, закопча копчетата и продължи да наблюдава жената, която очакваше появата му. Косата ù имаше онзи сребрист цвят, който избираха хората, когато се появеше бялото. Изглеждаше добре с меките кичури, обрамчили лицето ù, следвайки извивката на челюстта ù. Винаги му беше напомняла мъничко на дейм Хелън Мирън. Сега, седнала на външна маса, под стъкления покрив на аркадата с мозаечните плочки под краката ù, в ботуши на по-плоска подметка, отколкото носеше преди, тя определено изглеждаше малко по-стара. Етан въздъхна. Всички се бяха състарили заради обстоятелствата и загубата. Никой не оставаше непокътнат след трагедия. Видя я да си налива малко червено вино и после да го поднася към носа си. Това първата ù чаша ли беше? Поклати глава. Защо съдеше? Не беше ли алкохолът една от първите мисли в главата му всяка сутрин, та дори след тежка вечер? Или по-скоро мисълта за усещането, което му даваше алкохолът. Не беше удоволствие, не беше въодушевление от интоксикацията, беше просто надежда да притъпи чувствата му и да му помогне да се изключи от действителността. Излезе от укритието си и пое напред.

– Етан!

Тя скочи от стола си в секундата, когато го зърна, и гласът ù прозвуча малко по-силно от обичайното – като на човек, който вече се беше поглезил с чаша червено вино. Той ù махна и забърза към масата.

– Силви – поздрави я. Наведе се в очакване на обичайния поздрав с две целувки, каквато беше традицията. Вместо това Силви Дюран го прегърна здраво, обви ръце около тялото му и го придърпа близо. Беше непоколебима прегръдка, повече от силна, и в мига, когато свърши, Етан осъзна, че беше усетил Силви по-слаба.

Последния път, когато го беше прегръщала така, се случи на погребението на Ферн. Преглътна. Онзи ден беше така наситен с емоции, всички присъстващи се опитваха да се утешат взаимно и някак да си обяснят загубата на Ферн. Отстъпи назад.

– Добре ли си?

– Добре съм – отговори Силви и отново седна. – Ати закъсня. – Подаде му менюто. – Поръчах бутилка „Сан Жозеф“.

– Виждам – отговори Етан и седна.

– О, не одобряваш. – Силви се усмихна. – Хубаво.

Той понечи да отговори, но се отказа. Какво би могъл да каже? През изминалата година се беше усъвършенствал в пиенето през деня, а днес не беше пил и капка само защото Ноел го държа в хотела да говорят за коледната украса. Със сигурност в момента асистентът му се разхождаше наоколо като най-щастливия диригент на оркестър с хор от хотелски служители, готови да подхванат коледна мелодия по негово командване.

– Поръчах за предястие розови скариди. Достатъчно и за двама ни.

Етан почувства, че са докоснати най-съкровените му чувства. Ма кревет. Даде този прякор на Ферн в мига, когато се зароди приятелството им. Означаваше „моята скарида“ и представляваше добродушно напомняне на факта, че до него Ферн винаги изглеждаше миниатюрна. Предястието с розови скариди беше любимото на Ферн. Най-добрата му приятелка обаче не би го поделила. Беше способна да излапа сама цяла порция и пак да има място за профитероли. Отново понечи да каже нещо и пак размисли. Силви вече беше избрала храната. Щеше да е най-добре да ù остави този гастрономически блян.

– Изглеждаш уморен – отбеляза Силви. – Спиш ли? – Наля в чашата му малко вино.

– Разбира се – излъга той. Вдействителност не беше в състояние да си спомни кога за последно беше спал цяла нощ. Откакто почина Ферн, спеше най-много по три часа, при това в случаите, когато изпадаше в пиянска кома, след вечер, прекарана да развлича група австралийски туристи с изпълнение на Марсилезата във фонтана „Сен Сюлпис“.

– В такъв случай трябва да започнеш да вземаш хранителни добавки за тази сивкава кожа – информира го Силви. – Тенът ти е като на уличен актьор, който имитира Пиеро.

Етан задъвка устната си. Значи, както ставаше ясно, той изглеждаше по-зле от нея. Почти беше забравил за маниера на майката на Ферн да говори така директно. Ферн не беше такава. Да, казваше какво мисли, но влагаше далеч повече такт и дипломатичност. Етан отпи от виното. Така беше по-добре. Първото сгряващо погъделичкване на алкохола в гърлото и стомаха му след захаросаните ядки. Определено трябваше да хапне малко от скаридите, ако имаше желание да продължи с червеното вино.

– Етан! – викна Силви.

Стреснат, той едва не изпусна чашата си. Бързо обви ръка около нея, като внимаваше да не разлее и капка на масата. Силви открай време притежаваше способността да го кара да се чувства, все едно е сторил нещо нередно. Или може би това усещане му бе присъщо. Усещането, че ако някой вика името му, ще се стигне до обвинения.

– Добре – отговори той. – Обещавам да пия повече портокалов сок.

– Не ме слушаш – обвини го Силви. – Никога не си ме слушал.

– Винаги съм те слушал – възрази Етан.

– Ами онзи път, като скри куче в дневната ми, след като изрично казах без животни?

Не знаеше дали да е развеселен, или загрижен. Случката с кучето беше отпреди петнайсет години. И идеята беше на Ферн, не негова. Също така беше изтъкнал пред Ферн, че слабият, но висок уипет няма да се побере на дънотo на сферичното барче.

– Силви… – подхвана.

– Личи си, че не се грижиш за себе си. За всички е видимо. – Говореше сурово и директно.

Етан горещо си пожела днес сутринта да беше положил повече усилия. Трябваше да се накипри с някоя от копринените вратовръзки, които Силви му подари за Коледа преди няколко години, или може би да хапне нещо повече от захаросани ядки. Налагаше се да отбележи, че и Силви не беше в най-добрия си вид. Отмъщение. Винаги беше по-добре да тикнеш друг под микроскопа, та той да е достатъчно разсеян да погледне към теб. Но какво би могло да се постигне с това?

– Ти си лицето на „Идеалният Париж“ – продължи Силви.

Той усети да се спаружва на мястото си. Значи това не беше обикновен обяд за наваксване на пропуснатото или поддържане на контакт, а ставаше дума за бизнес. Бизнес, в който чувстваше, че се проваля. Може би така беше добре. Може би, ако признаеше за трудността си да почувства обич към хотелската верига, Силви щеше да излезе с някакво решение.

– Аз не съм лицето на „Идеалният Париж“ – отговори. – Ферн беше лицето на „Идеалният Париж“.

Силви явно изобщо не си поплюваше.

– Само че Ферн я няма. 

Етан срещна погледа ù. В очите ù не се четеше друго освен агресия. Това беше първият случай, когато Силви не избухваше в сълзи при самото споменаване на името на дъщеря ù. Обикновено и особено когато дойдеше във водещия хотел от веригата, лицето ù се превръщаше в разтекла се палитра от сенки за очи и спирала за мигли, споменеше ли някой името с „Ф“. Какво се беше променило?

– Етан – подхвана отново Силви с малко по-мек тон и си допълни чашата с вино, – какви са плановете ти за коледните празници в хотела тази година?

Той преглътна. Имаше натрапчивото усещане, че като уведоми Силви за решението им да украсят в сребристо и синьо, нямаше да се сложи точка. Но какво очакваше тя? Мероприятията не бяха неговата сила. Не беше много сигурен къде изобщо му е силата, що се отнасяше до хотелската верига. Просто беше подкрепял Ферн в нейното начинание точно както го беше подкрепяла тя, когато той се нуждаеше най-много. Не беше поглеждал отвъд това положение на нещата, не се беше налагало. Трудеше се усилено. Вършеше всичко, което имаше да се свърши. Но Ферн беше тази с идеите.

– Аз… Мислех си, че тази година темата ни би могла да е… „простота“. – Прочисти гърло и посегна не към виното, а към водата. – Да успокоим атмосферата с лека музика на пиано във фоайето и после изискани и празнични гурме ястия в ресторанта.

Още преди да е свършил, тя вече клатеше глава. Етан не беше сигурен дали да продължава да говори, или да намали „щетите“ и да замълчи. Може би трябваше да обърне малко повече внимание на Ноел по-рано.

– Етан – произнесе Силви с тежка въздишка. – Сякаш изричаш онова, което искам да чуя. Само че от чутото ми се струва, че вече не те е грижа за хотелите.
Не го беше грижа. Беше го интересувала единствено Ферн. Какъв смисъл имаше всичко, когато нея я нямаше? Тя беше единственият му истински приятел. Никога не го беше предавала… докато не го стори и не го остави. По потаен, сбъркан и себичен начин той я мразеше заради това! Не можеше да изброи нощите, когато, вместо да спи, беше проклинал името ù, задето тя не е наоколо, задето го напусна. Тя беше неговата единствена константа и той я обожаваше заради това. Защо не беше удържала още малко? Защо не се беше борила по-упорито? Той преглътна. Не можеше да признае за тези си чувства пред Силви или пред друг. Силви за отрицателно време щеше да го прати при психиатър. Но трябваше да каже нещо, при това бързо…

– Мислех за балет – произнесе предпазливо. – „Спящата красавица“. Хотелът може някак си да въплъти историята. Можем да имаме принцеса и принц, които да посрещат клиентите, малко балетно изпълнение след вечеря. – Наистина нямаше представа защо изобщо го каза. Беше си пълна лудост. – Празнично е, но също така и различно. – Онова, което знаеше в действителност, беше, че идеята няма нищо общо със синьо и сребристо.

– Ферн обичаше „Спящата красавица“ – промълви Силви. Сега определено се обади бленуването, разумът я държеше под контрол. 

– Знам – призна Етан.

Силви изправи гръб, намести шала на шията си и го огледа наново.

– Не мисля обаче, че трябва да се обръщаме назад. – Пое рязко въздух. – Според мен трябва да мислим каква форма да придадем на бъдещето. Бъдещето на хотели „Идеалният Париж“ и твоето бъдеще, Етан.

У него се пробуди смущаващо чувство. Встомаха му онези калорични ядки със захар започнаха да изпълняват лудешки танц, да правят пируети сред виното, водата и страховете какво ще каже Силви по-нататък. Какво точно имаше предвид, като натърти на „твоето бъдеще“? Само дето отговорът му беше известен. Дълбоко в себе си знаеше какво точно значи това. Значеше същото, което беше значело винаги, когато идваше от някоя авторитетна фигура. Глупаво момче. Идиот. Безполезен. Не става за нищо. Човек не можеше да промени картите, дадени му от съдбата. Анеговите карти бяха белязани от самото начало. Ето го момента, когато щеше да бъде лишен от хотелите. И не го тревожеха финансовите последици, а това, че щеше да изгуби още една частица от Ферн.