Анна Гин е журналистка и писателка, живее в украинския град Харкив. Тя даде специално разрешение на Клуб Z да публикува Дневника ѝ на български.

1 юни 2022 година

В Днипро сега вали пороен дъжд с гръмотевици и светкавици. Моите животни са полудели.

Кира ми се качи на главата и при всеки гръм впива нокти в косата ми, сякаш иска да ме скалпира. Боли.

Хектор скимти и се опитва да се качи в скута ми, а като сложи предните си лапи на коленете ми, получавам синини, които не минават със седмици. Кученцето тежи 45 килограма.

Отначало ги успокоявам: „Скъпи мои, не се притеснявайте, това е само пролетна буря“.

После им се карам: „Бързо да слезете от мен, фу, не така, на място!“

Не слушат.

А после изведнъж им казвам вече познатото харкивско изречение от началото на пролетта: „Не се бойте, това са нашите!“

И какво мислите стана? Кира се запъти към своята клетка, Хектор – към дюшечето си.

Успокоиха се. Почиват. Чудни са делата Ти, Господи!

При кого още днес е буря с гръм и мълнии? Не се бойте – това са нашите!

3 юни 2022 година

100 дни от войната. Юбилей, да му се не види.

Мислехме ли си тогава, в края на февруари, че този ад ще трае толкова дълго? Че под безкрайните оръдейни гърмежи ще мине цялата пролет? Пролетта, която нямахме.

Помните ли началото на февруари? Ние не вярвахме. Дори когато научихме, че руските войски са скупчени на украинските граници и това се виждаше на Google картата. Дори когато по новините съобщиха, че чуждестранните дипломати напускат нашата страна.

Майтапехме се тогава, че вместо портиери трябва да сложим по входовете пулемьоти. Леко разтревожени се обаждахме на познати военни с въпроси. Споделяхме между си различни хипотези за „кремълските игрички“. Дори събирахме важните документи в един пакет – за всеки случай. Но ние все едно не вярвахме, че това е възможно.

А помните ли, как в първите дни на войната обсъждахме различни причини за нападение? Търсехме някакъв смисъл.

Просто защото човекът така е направен, че трябва да разбира „защо?“

Разпространяваше се версията, че на Путин неправилно му докладват, че го дезинформират и той наистина смята, че из градовете ни се разхождат националисти и убиват рускоговорещи украинци. И че само след няколко дни всичко ще се изясни.

Смешно ми е да си спомням колко наивни бяхме. В първите дни на войната.

А помните ли как ние всички се втурнахме да пишем и да се обаждаме на руските си приятели и роднини?

Струваше ни се, че това ще помогне. Че те ще излязат по площадите и ще спрат тази война…

А после дойдоха Буча, Ирпин, Мариупол. Милиони бежанци, хиляди гробове, стотици наградени със званието „Герои на Украйна“.

Посмъртно.

Днес психотерапевтите ни призовават да търсим нещо позитивно в тази война. Звучи ужасяващо, но всъщност е вярно. Само така можем да преодолеем стреса. Всички ние днес сме толкова наострени – можеш да се порежеш във всеки един от нас. Независимо от това къде се намира човекът – в окупация, в евакуация или на фронта.

Аз например се научих винаги да зареждам колата си до дупка и да се обаждам на родителите си по три пъти на ден. Но това не стига.

В търсенето на истински „положителното“ стигнах до такъв извод:

Хората, които преди войната се изживяваха като „величия“ – високопоставените, раздаващи „сладки“ разрешителни – те се спихнаха.

Направо пред очите ни.

Дамата от санепитстанцията, която през целия си живот е слагала кръгли печати в книжките на продавачите по пазарите срещу рушвет, изведнъж проумя, че тя е никой. Че няма нито професия, нито занаят. Че към нея няма нито уважение, нито пиетет, нито преклонение. Нищо няма. И като резултат – лагерът за бежанци в Познан, където тя е не Римма Валентиновна (съвпадението е случайно), а лелката от третото легло в 18-ата редица.

Младият мъж Валери Георгиевич, когото величаеха, който се изживяваше като тартор на един от районите в харкивска област (от типа „ще поговоря със Сергей Иванович, да видим какво можем да направим по вашия въпрос), изведнъж разбра, че къщата му с градинар и басейн вече нищо не струва. Че нощният клуб, в който той за една вечер профукваше по три минимални месечни заплати, е изгорял. А той самият се оказа просто Валерка, който дори за фронта не става – много е хилав, и бъзлив отгоре на всичко.

Не се подигравам с мъката на тези хора, не съм толкова кръвожадна.

Искрено се радвам на това, че те ще изчезнат от нашия живот. Ще се разтворят, ще потънат, ще отпаднат като рудиментарните опашки.

След Победата, разбира се.

Ние непременно ще оцелеем, ще изплачем мъката си и ще построим отново своята страна. И ще се очистим от всякакъв вид паразити. От псевдопрофесионалисти, псевдопатриоти, псевдополитици, псевдочиновници.

Ще се изчистим като природата след COVID. Готина страна ще имаме!

Всичко ще е добре. И Украйна ще пребъде!

---

На 24 февруари 2022 година Русия нахлу в Украйна. От първите часове на инвазията Харкив постоянно е под обстрел и бомбардировки. Към началото на 2022 г. населението на Харкив е повече от 1,4 милиона души, което го прави втория по големина град в Украйна. След 24 февруари стотици хиляди са принудени да напуснат града, преселвайки се в други региони или напускайки страната.

Но все пак днес в града живеят стотици хиляди хора. Как оцеляват те в днешните условия, как се опитват да живеят пълноценно и достойно ни разказва във „Военният дневник на една харкивчанка“ украинската журналистка и писателка Анна Гин. Тя е PR-директор на местния голф-клуб* Superior Golf & Spa Resort.

Превод Валентина Ярмилко