Анна Гин е журналистка и писателка, живее в украинския град Харкив. Тя даде специално разрешение на Клуб Z да публикува Дневника ѝ на български.

3 ФЕВРУАРИ 2026 Г.

Иска ми се да започна с яростна, много емоционална псувня. Такава, че дори последният алкохолик чичо Вася, който държи в страх съседното общежитие, да се изчерви от смущение.

Но аз съм интелигентно момиче, затова просто ще поема дъх дълбоко. Три пъти.

Тази нощ безусловно ще влезе в историята на Харкив като една от най-страшните за последните четири години. А този град е видял много ужас.

Повече от три часа седяхме в антрета, бани, мазета и се молехме. Летеше всичко – балистични ракети, авиобомби, ударни дронове от всички модификации. Взривовете трещяха, струваше ми се, във всички райони на града и областта. Един след друг.

Лично аз се обърках в броенето. С кучето и папагала се криехме в банята. Е, какво значи „крихме се“ - седяхме по-далеч от стъклата. Макар че какво значение има това в момента, когато постоянно валят съобщения „Всички в укритията, ракета лети към града!“. Просто не можеш да се отървеш от мисълта, че тази ракета сега ще влети право в твоя прозорец. А тогава вече няма значение в коя част на апартамента се намираш.

Такива масирани руски обстрели е имало и преди. Но този път всичко се преекспонираше от температурата навън. Минус 22 градуса през нощта. И ти не знаеш за какво да се молиш – "дано доживеем до сутринта", или полуделите да не уцелят последната оцеляла топлоцентрала.

На втория час от този ад, напълно очаквано, токът спря. Уцелили са, мизерниците. В нашия блок моментално изчезна и топлината. Радиаторите станаха ледени за броени минути.

Кметът на Харкив веднага, още през нощта, написа обръщение към жителите в телеграм канала си, което по настроение повече приличаше на прощално писмо.

Ще преведа откъс.

„Обстрелът на Харкив продължава вече три часа. Удрят целенасочено по енергийната инфраструктура. Целта е очевидна - да оставят града без отопление в големия студ. Ще трябва да взимаме тежки решения. За да не замръзнат топлопреносните мрежи, ще бъдем принудени да източим водата от системите на 820 сгради.“

Е, това е, помислих си аз. Или бърза смърт от ракета, или бавна - от измръзване. Е*ати избора. Извинете, чичо Вася в мен все пак се проявява.

Тук, вероятно, трябва да уточня и физическото си състояние, макар че не исках да разказвам. Но историята, изглежда, може да бъде поучителна. Още миналата сряда заседнах в асансьора – което вече изобщо не е новина, неочаквано спря токът. В асансьора, по съвременните мерки, не стоях дълго – след 30 минути механик ме извади (ако ме четеш, скъпи Андрей, знай – ти си супергерой). Но в асансьора беше много студено и аз успях да измръзна. Вечерта ме заболя ухото, през нощта – половината глава. В петък вече бях в лицево-челюстната. Абцес, киста, хирургически щипци, кръв, болка.

Това е накратко. Та тази нощ, по време на обстрела, седях в банята с подуто лице и чашка нимезил в ръка. Кучето скимти, ракетите летят, ток няма, топлина повече няма да има.

И в цялата тая простотия какво направих аз? Правилно, легнах си да спя. Облякох яке, шапка, завих добермана с две одеяла и пратих на майната си звука на телефона.

Знаете ли, сетих се за сцената от „Титаник“, която най-много ме е грабнала в този филм. И това не са Ди Каприо и Уинслет на кърмата на кораба. Това е епизодът с жената, която по време на дивата суматоха на обезумелите от ужас пътници тихо пееше приспивна песен, слагайки децата да спят в каютата на потъващия кораб.

Извинете, че говоря толкова много, това явно е от нерви. Но ще продължа.

Заспивах с шапка и си мислех:

„Гадове, все пак ме пречупихте.“

После си казвам – спри се, какво умиране, сутринта трябва да запиша видео за британците. Утре в Лондон Би Би Си прави премиерна прожекция на документален филм за Харкив. А режисьорката Албина много ме помоли да запиша кратко обръщение към зрителите. Между другото, там е sold out – всички билети са продадени.

Лежа и си мисля, какво ще им кажа? Изпод одеялото, с абцес на половината лице и шапка на главата.

Така и заспах.

Събуждам се след три часа от това, че ми е топло. В просъница реших, че съм в ада – котел, огън, дяволи. Оказа се, че са пуснали тока. И отоплението!

С искрено ликуване „Е*а си майката!!“ (тук отново – чичо Вася, но вече с положителна конотация) бутнах Хектор и тръгнахме на разходка.

За британците заснех невероятно красив, заснежен харкивски парк. Казах си, че истинските богове не са на Олимп, а тук, наблизо. Това са украинските работници, техници, енергетици, които нощем, при минус двайсетградусов студ, ремонтираха разбитите от орките системи, за да върнат топлината в домовете.

Казах си, че най-добрите хора на земята са защитниците от Въоръжените сили на Украйна.

Казах си, че безумният кремълски маниак иска да убива. И че никаква дипломация не може да се договори със сериен убиец. Че на нас ни трябват „Томахоук“, а на тях – реални санкции. Схемата е такава.

---

P.S. Знам, че в момента много семейства в Харкив, Киев, Днипро все още са без отопление. Искрено вярвам, че на комуналните служби ще им се получи да го върнат. Трябва да издържим. И ще издържим.

P.P.S. Сирената пак вие. Към нас летят руски дронове.

P.P.P.S. Снимки няма да има, трябва ли ви подута Аня?

P.P.P.P.S. За утре имам билети за театър. Ще отида.