Анна Гин е журналистка и писателка, живее в украинския град Харкив. Тя даде специално разрешение на Клуб Z да публикува Дневника ѝ на български.

18 юли 2022 година

Пак съм в Харкив.

Дотърчах още в петък, пристигнах от Днипро за два часа.

Мама.

През трите месеца на моята евакуация разговорите с родителите ми се свеждаха към две теми: аз опитвах се да ги изкарам оттам, а те настояваха да заминавам по-надалече.

На три пъти се опитвах да се върна в Харкив, но те ме спираха.

– Хич и не мисли да се връщаш, Анечка, тук стрелят. Ние сме добре, изживяхме щастлив живот, заминавай по-далеч от тук, ще сме по-спокойни.

Аз, разбира се, не можех да се отдалеча от тях на повече от 200 км. Макар, че мама с уникалната си жизненост печеше пирог още в четвъртък. Дори успя да затвори няколко буркана сладко. Чувахме се по три пъти на ден и по принцип всичко беше добре.

– Доб-ре, – днес мама може да изрече само тази дума.

Инсулт. Докторът казва, че прогнозите са лоши, а аз твърдя – добри. Доб-ри.

Мама ме позна, взе ръката ми в дланите си и се усмихна. Така се усмихват само ангелите. Мъничките бебета, които се мятат, тревожат, плачат от страх и изведнъж… Изведнъж в силуета на някаква надвиснала над тях фигура познават най-скъпото. Личицата им се променят, бръчиците се изглаждат и се появява ето тази – невероятно искрена усмивка.

Честно казано, това е най-потресаващото нещо, което можеш да видиш в живота.

Санитарката в реанимацията днес ме пожали от сърце, със сълзи на очите.

– Горкото момиче, тук е война, а ти с двама лежащи старци на ръце... Боже-Боже…

Аз се връщах от болницата (бързах към татко, прикован към инвалидното кресло, който ми се обажда през 10 минути „Е как е тя?..“, защото те са заедно от 60 години и не се са разделяли нито веднъж). Наоколо нещо гърмеше и се взривяваше, но на мене ми беше добре. Доб-ре.

Знаете ли защо? Защото никаква война не може да победи любовта.

20 юли 2022 година

Над Харкив надвисна дъга. Красива, удивителна, огромна – през цялото небе. Сякаш природата ни компенсираше за целия този ужас, който се налага да изживяваме всеки ден, всяка минута.

Днес в моя град руска ракета отнесе със себе си три човешки живота. Видяхте ли вече снимката на баща, който държи ръката на своя син, покрит с одеяло? Тялото на сина му.

Абсолютно нелепо е да измерваш собствения си живот с чуждата беда и мъка. Но всеки път ти се струва – е, не, това още не е последно, не е краят. Ето го края – бащата се моли над тялото на своето дете…

Момчето загина на 300 метра от мен. Тъкмо сядах в колата да ходя при мама в болницата. Взривната вълна подхвърли автомобила ми, сякаш беше от картон. Като играчка от ламарина.

Не мога да се отърся от мисълта, че това е някакъв киносюжет. Сценарий на лош екшън филм.

И не е ясно за какво са в сюжетната му линия второстепенни герои като мен.

Сега се движа в затворения триъгълник на Салтовка: дом – болница – дом, мама – татко – мама.

И просто физически усещам, че нищо не върша за Победата.

Евгения Гинзбург в книгата си „Стръмен маршрут“ признава, че е оцеляла в сталинските лагери, само защото е писала бележки върху парченца хартия.

Простете, аз пиша тези редове, защото съм длъжна да оцелея. Отговорна съм за моите старци. И за моите животни.

Навън отново гърми. И това не са гръмотевици. Харкив, миличък, дръж се!

---

На 24 февруари 2022 година Русия нахлу в Украйна. От първите часове на инвазията Харкив постоянно е под обстрел и бомбардировки. Към началото на 2022 г. населението на Харкив е повече от 1,4 милиона души, което го прави втория по големина град в Украйна. След 24 февруари стотици хиляди са принудени да напуснат града, преселвайки се в други региони или напускайки страната.

Но все пак днес в града живеят стотици хиляди хора. Как оцеляват те в днешните условия, как се опитват да живеят пълноценно и достойно ни разказва във „Военният дневник на една харкивчанка“ украинската журналистка и писателка Анна Гин. Тя е PR-директор на местния голф-клуб Superior Golf & Spa Resort.

Превод Валентина Ярмилко