Анна Гин е журналистка и писателка, живее в украинския град Харкив. Тя даде специално разрешение на Клуб Z да публикува Дневника ѝ на български.

В петък станаха девет дни без Хек, вчера – четири години от смъртта на мама*, днес е Денят на града. Всичко така се е преплело, объркало. Хектор, мама, Харкив – такъв сложен емоционален възел. Нито да го разсечеш, нито да го пуснеш, нито да го разплетеш.

Едновременно усещам и аромата на маминия ябълков пай с канела, и миризмата на изгоряло от пожарището след удара на авиобомбата в съседния двор. Виждам през прозореца училището си, разбито от руска ракета, и гледам снимката на щастливите ми родители на абитуриентския ми бал. Чувам звука на аплодисментите, когато с Хектор излизаме на сцената на театъра, и безразличния глас по телефона:

„Прахът е готов, можете да го вземете“.

Измъчва ме това проклето условно наклонение „а ако“. Ако бяхме заминали още тогава, в началото на голямата война. Някъде, няма значение – на запад, в съседна държава, на друг континент. И всички щяха да са тук. И мама, и татко, и Хек, и дъщеря ми до мен… И веднага чувам строгия глас на татко:

„Аз от Харкив няма да замина. Тук съм се родил. И дядо ти също“.

Той винаги го повтаряше. С гордост.

– Ние, Анечка, сме кореняци харкивчани.

Да, татко. Харкив като присъда. И в добрия смисъл. И в лошия.

Дори не знам кое звучи по-силно за мен: твоят глас „ти можеш!“ в градината „Шевченко“ преди четирийсет години, когато ме учеше да карам колело, или електронният глас „Опасност от атака с дронове“ – вчера, на същото място.

Разпръснах праха на Хектор на любимата му поляна. Моето момче, сега той винаги ще бъде там. И някой ден ще идвам там, ще седя, ще се усмихвам, ще си спомням. Засега не мога. Не мога да вляза в магазина, откъдето купувах любимия му пастет, не мога да отида до бензиностанцията, където служителите обожаваха да галят добермана, не мога да облека дрехите, с които излизах на разходка с него. Трябва ми време.

Приятелка ми казва:

„Аня, това е, вече нищо не те задържа там, заминавай“.

И отново – не мога. Харкив, та това е присъда.

Честит празник, мой любим град. Все още се имаме един друг.

---

Родителите на Анна Гин си отиват един след друг малко след нападението на Русия над Украйна, а доберманът ѝ Хектор почина от рак на 12 август т.г. – бел. ред.

***

На 24 февруари 2022 година Русия нахлу в Украйна. От първите часове на инвазията Харкив постоянно е под обстрел и бомбардировки. Към началото на 2022 г. населението на Харкив е повече от 1,4 милиона души, което го прави втория по големина град в Украйна. След 24 февруари стотици хиляди са принудени да напуснат града, преселвайки се в други региони или напускайки страната.

Но все пак днес в града живеят стотици хиляди хора. Как оцеляват те в днешните условия, как се опитват да живеят пълноценно и достойно ни разказва във "Военният дневник на една харкивчанка" украинската журналистка и писателка Анна Гин.