Слава богу, отмина... Трети март, националният ни празник, на който българското знаме освети Ниагарския водопад, статуята на Исус в Рио де Жанейро, мостът в Сан Франциско и още десетки знакови места по света, докато в България празнуващите развяваха руското знаме.

Между другото българското знаме никога не е било развявано, осветявано или рисувано където и да било в Русия като поздрав към братския български народ. Вместо това там усърдно фалшифицират историята ни, приписват си заслуги, каквито нямат и настояват за облаги, които не им се полагат. Например разказват, че стотици хиляди руснаци са загинали в България с едничката си цел да освободят българина от турското робство. Всъщност жертвите на боевете в България, които руската армия дава по пътя си към Босфора, защото протокът е нейната истинска цел, са малко над 30 000. И сред тях има много финландци, румънци, украинци. Всъщност най-много жертви на българска земя в бой с турците са дали далеч по-истинските ни братя румънците.

На 3 март се стига до подписването на Санстефанския мирен договор, който според дадената ни от Кремъл история за изучаване, е подписан само и единствено в името на обединението на всички българи в една държава. Което е истина, но само наполовина. В този договор е записано, че въпросната държава ще бъде окупирана и подчинена на Русия за срок от поне две години. Тоест всички българи наистина са щели да бъдат обединени, но вместо като роби на султана, като роби – и то не в преносния смисъл на думата, на царя. Като разноските за всичко това са били на българите.

Берлинският договор, така сме учили, е подписан по-късно с единствената цел да раздели българите, да разпокъса територията не и да ни обрече на мъка и тъга, която е неизличима дори и през 2023 година. Това също е наполовина вярно. Да, целта е на това важно стратегически място да няма толкова голяма територия, подчинена на Русия. Това, което не се споменава в уроците е, че в Берлинския договор се уточнява срокът, в който руската армия трябва да се изтегли от българските земи – а именно след 6 месеца.

С това не искам да кажа, че единият договор е по-хубав от другия, а че и двата не са повод за празнуване, но както и да е. Хората се женят и купон вдигат, че и си плащат, ние сега за едно освобождение ще се тръшкаме. Решили сме 3 март да ни е националният празник, защото тогава отново се появяваме на картата и това е факт. Небратските ни държави размахват знамето ни на тоя ден, за да ни поздравят и това също е факт. Братската ни унижава чрез посланиците и резидентите си и това също е факт.

Но да не се взираме толкова в сламката в окото на чуждите държави, нека да погледнем към гредата в нашето. Макар че каква греда пък да е тоя пън...

Та исках да кажа, че президентът Радев държа реч. Трябва да му призная на този човек, че се развива. Което в неговия бранш не се разбира от самосебе си. Какви речи държеше по Нова година в началото – ако не се разплачеш, ще заспиш. Беше като един истински Дикенс на президентите, летописец на бедността, мизерията и безнадеждността на българския народ, откраднат от руската си майчица и запокитен в сиропиталището на злия Запад.

Няколко години по-късно перото на президента заякна, снагата му укрепна, погледът от жален стана строг. Един вид възмъжа. И речите му съответно вече не са като реплика на „Дейвид Копърфийлд“, а по-скоро президентския вариант на „50 процента сиво“, само че без секса. И без Джейми Дорнан. Вместо Дорнан имаме Радев, което може да накара всеки поданик да си прегризе бедрената артерия, но такава е съдбата българска. Винаги всичко да е мъка, отчяние и дълбока депресия. Аз по принцип съм оптимист човек и не се поддавам на исторически внушенията, че сме малки, бедни сирачета, които само една Русия може да спаси. Обаче като му видя физиономията по време на тия речи на президента, и се обаждам на кръстника на сина ми. Той е психиатър.

Та в тази последна своя реч Радев този път забрави за тежкото ни минало и още по-тежкото ни бъдеще, а директно адресира тежкото ни настояще. А именно, настояще, в което едни „безродници“ се опитват да подпалят война в родината. Война, в която се бият мъже, чиито деди заедно са освобождавали България, според думите му. Сега, господин Радев, ако трябва да сме точни, тия деди не са ни освобождавали, защото те самите до скоро не са били свободни. Били са крепостни на руския цар и са отивали да се бият там, където ги е пращал. Срещу турците, срещу шведите, срещу унгарците, срещу грузинците, срещу персите, срещу дузина азиатски халифати... И никъде в тези държави не ги честват като освободители, но това вероятно се дължи на по-ниския интелектуален потенциал на политическата им класа.

Че и самият цар не е напъвал да ни освободи уточнихме вече по-горе. Така че нашата свобода е по-скоро коларотералният ефект от глобалните дрязги на 19-и век. За съществуването на независима българска държава днес може да благодарим на международното положение и на героизма на не малко българи, паднали жертва на чужди и свои в името на бъдещето на децата си. В смисъла на казаното от Радев те за онова време също са били безродници – непризнаващи настоящата власт, размахващи „чужди“ знамена, оскверняващи държавността... Но днес, век и половина по-късно, ние честваме техния подвиг и тяхната самоотверженост. А радевците на онова време вече никой не си спомня.