И днес в поредицата си "100 въпроса за тоталитарната държава" продължаваме да отговаряме на въпроси на млади хора за времената на комунистическия режим 1944-1989 г. в България. Този път ще комбинираме групи въпроси на младежи от София, Перник, Самоков и Стара Загора, които получихме на редакционната поща. Ако се вярва на интереса им, най-невероятно за съвременните поколения звучат... опашките за банани. „Наистина ли хората са се редили на опашка за банани по Коледа?“, „Вярно ли е имало опашки за банани?“, „Наистина ли сте имали банани само по Коледа?“ – са три варианта на въпроса, които ни бяха зададени. Всъщност липсата на банани е вероятно върхът на айсберга на масовия дефицит, в който се живееше преди 1989 г., защото липсваха далеч по-прозаични продукти за всекидневна употреба. И така към бананите добавяме отговори и на въпросите: „Вярно ли е, че са били празни магазините и е нямало какво да купиш, дори да имаш пари?“, „Наистина ли тогава в магазините са продавали най-вкусната храна и всички продукти са били био и качествени?“

Месарницата е просторна, или поне така си я спомням. Витрини с наклонени стъкла, в тях метални тави с парчета месо. Някои тави са празни. Продавачката е с леко позамърляна бяла престилка, пред мен има трима души. Дребничкият плешив дядо измърморва нещо, докато бялата престилка плясва парчето месо на кантара.

„Е, как без кокал, му отговаря тя. - Кокалите аз ли да ги ям?!“ 

В магазина влиза млада жена с количка и с още едно хлапе, което веднага лепва ръка на стъклената витрина. Отстъпвам ѝ реда си, тя ми благодари, докато дърпа хленчещото дете, бутайки и количката.

Срам ме е. Пускам майката пред мен, за да няма свидетели. Като идва моят ред, подавам на продавачката един опакован с амбалажна хартия пакет, и казвам:

„Това е от мама...“.

Знам какво има в пакета. Кафе. Не виетнамско, никарагуанско. (Баща ми по това време работи в Централния кооперативен съюз, където пакетират кафето, дошло насипно от далечната държава. На служителите им разрешават да си купуват по кило на месец.) Продавачката размазано се усмихва, издутата бяла престилка се врътва, слага бързо отнякъде отзад парче месо на кантара, а аз подавам парите, изпотени в шепата ми.

Независимо какво си спомнят бабите и дядовците ви, месарските магазини по соца наистина изглеждаха така.

По-късно го научих в уроците:

Стока срещу стока

Но тук, по някакъв странен начин, бяха забъркани и пари.

Майка ми беше царица на доставянето на дефицитни стоки. Работеше в институт за двигатели и автомобили, отговаряше и за библиотеката на института. И нищо, че за там се купуваше само техническа литература – на библиотеките разрешаваха да купуват всичко, което се издава (или внася) в България. И то по няколко екземпляра. Така продавачките се сдобиваха с криминалета, децата им – с Библиотека „Галактика“ (за младите – това е поредица фантастика, допусната в соцблока), а аз имах томчетата на Ахматова, Пастернак, дори и Гумильов. Те по неведом начин се издаваха в Русия, но не се продаваха там. В едни луксозни подвързии, имитация на кожа...

Но това беше вече късно, към края на социализма. Да, трябваше да започна с храната. Но дефицитът на книги беше потресаващ. Всички по-възрастни си спомнят – криминале, пакетирано в целофан заедно с Кратка история на КПСС  (всъщност, може би подходяща комбинация). Искаш едното, купуваш двете.

Това беше още една от „разменните монети“ на мама. Така, вече като гимназистка, се сдобих с тениски, които предприятието „Рила“ беше започнало да произвежда. Не дебели и бели, а тънички - памучни, но хлъзгави, жълти, тъмносини, яркосини – и всичко това срещу „Н като нож“ – сборник с криминални разкази, заради който продавачката ни бутна във вътрешната част на магазина и ме остави да си избирам...

Всъщност разказът ми е за един от основните проблеми на така наречения социализъм:

Дефицитът

Може би е по-лесно да се изброи какво имаше, а не какво нямаше. Но и това, което имаше, не винаги го имаше. Дефицитът, като мицел, пълзеше навсякъде. Хлябът, който помним, е три вида – бял, „Добруджа“ и типов. Всъщност са се произвеждали още три-четири вида, но никой не ги е запомнил, защото... ами просто защото ги е нямало.

На теория е имало всичко – пшеницата по полята, стадата по ливадите, модерни фабрики, които преработват храната и я доставят на работещата класа. При това – на ниски цени.

Глупости. Ако един днешен студент попадне в „онова време“, ще се ужаси. Освен трите вида хляб, има три вида сирене – краве, овче и смес. Последните два ги има понякога. (В крайните години на социализма някой направи опит да произвежда „Камембер“ и „Бри“ – вкусни, в интерес на истината. И, доколкото си спомням, тутакси попадна под ударите на международната запазена марка. И дотам.)

Храна от внос – просто няма. Освен портокали, мандарини и станалите вече прословути банани за Нова година. Тук е мястото да направим едно уточнение - банани за Коледа никога не е имало, официално такъв празник по соцвреме не съществуваше. От Бъдни вечер, която се отбелязваше само в тесен семеен кръг, скачахме директно на новогодишната нощ. Какво още идваше отвън? Малко кафе, малко какао – с толкова ценената „валута“. Затова кафето биваше замествано с леблебия, а шоколадите - със соеви блокчета, кой знае защо наричани "марципан". (Всъщност, една от малкото хранителни индустрии, която беше добре развита при социализма, е сладкарската. След 1945 година държавата конфискува десетки сладкарски работилнички, по-малки и по-големи, и наследява майсторите в тях. Естествено, преобразува ги в големи соцпредприятия, но една част от асортимента остава.)

Всички сте слушали историите за опашките за банани, но един съученик на брат ми попадна в болница – четирима дангалаци бяха успели, и до днес не се знае точно как, с откраднати пари от бащата на единия, да купят цял кашон с банани. По два килограма на човек, ясно. Този, плащачът със свитите пари, беше ял „на корем“. И скорбялата зациметирала корема му така, че спешно бе съпроводен до „Пирогов“.

Имаше „показни“ магазини – боже, каква ирония в името и наистина ли не са я съзнавали? Магазините „показваха изобилието“ на социалистическата държава. Като „пуснеха нещо“ – а тогава в търговската мрежа не разпространяваха, а „пускаха“, отпред се извиваха огромни опашки. Веднъж, току-що бях взела заплата, и бях бременна – си купих килограм домати - парникови през ноември. От показния. (По това време в нормалните "плод-и-зеленчуци" имаше само репи, моркови, картофи и зеле). По пътя към къщи ги изядох, немити, и ги повърнах в градинката пред сегашната „Райфайзен“ на „Иван Асен“, като си спечелих подхвърлянето на минаващ гражданин: „Не те е срам, от обед!“...

Тези хора може и да не са съвсем сигурни за какво точно са се наредили на опашката. Каквото са "пуснали", това ще вземат.

Сиренето беше вкусно. Който има – скоро ще стигнем до тази вълшебна дума – връзки, успяваше да си купи тенекия – 12 килограма, с овче сирене. Е, въпрос на късмет – понякога понамирисваше, но понякога беше фантастично. Мама успяваше да „уреди“ и тенекия с маслини, понякога и зехтин, неясно как.

За месото стана ясно – телешкото и агнешкото не достигаха, винаги се продаваше с кокал – („А кокала аз ли да го ям?!“) – обикновено едно към едно – тънка телешка филия отгоре, увила масивен кокал – да, кокалът винаги беше скрит, като нещо срамно, под месото. Луканка? „Амбарица“? Суджук? – много рядко. Софийската ми баба купуваше от „показния“ луканка винаги, когато ме изпращаха при нея на гости. А пловдивската ми баба правеше суджуци сама.

Всички в града завиждаха на тези, които имат роднини на село. Особено през есента, когато започваха да разтоварват бурканите от претъпкания багажник на „Москвич“-а, и между тях надничаше някоя жълта кокошка. Но дори не смееха да си помислят да завиждат на държавния "елит", който се хранеше по съвършено различен начин - с много и разнообразни продукти, с най-доброто, което се произвеждаше понякога само за определен брой хора. За най-високопоставените не се пестеше прословутата валута, и се внасяха по поръчка най-изискани храни. За малко по-нискостоящите работеше ресторантът на хотел "Рила". За първи път видях (и опитах) някои храни, когато колежката ни Цвета Зикулова, съпруга на шефа на военното разузнаване ген. Зикулов, ни покани на гости вкъщи. Не готвеше, всичко се доставяше от прословутата "Рила".

Народна Република България има „мощна консервна индустрия“. И това може би е факт, но тя не достига до вътрешния пазар. Както месото, ягодите, прасковите, малините, смокините, лешниците и бадемите, както и виното, впрочем – всичко масово е обект на износ. И цяла България есенно време, и градското население включително, се втурва да приготвя домашни консерви. И онези „модерни труженички“, еманципирани работнички се хващат да бъркат лютеници и сладка – в селата на огнища, в градовете дори на балкона. Наесен това също водеше до дефицит - на захарта, оцета и олиото. На... капачките за буркани. И всички се чудеха - онези отгоре не знаят ли, че през есента трябват повече захар и олио? Но дебрите на социалистическото планиране така и си оставаха непонятни - и много често "плановата икономика" зависеше от хрумването на някой високопоставен.

А до какво води дефицитът? До:

Господството на търговеца

Той не е търговец в същността си. Най-често произхожда от работническата или преселилата се в града селска класа. За него няма значение дали клиентът утре ще се върне – винаги се връща, защото няма къде другаде да отиде. Няма значение колко ще продаде – заплатата му е една и съща. Важно е колко ще открадне, пласира срещу други стоки, с колко ще създаде „връзки“. Постепенно той се превръща в господар, в този, от когото клиентите, по-точно храната им, а и не само, зависят. Той може да си позволи да е груб, арогантен с „обикновените“ купувачи, да „уреди“ детето си някъде срещу редовно доставяна прясна пържола или четвърт агне, да взима „рушвети“ за тухли-четворка или дефицитните фаянсови плочки.Това се превръща в такава епидемия, че ръководството на НРБ се принуждава да търси идеологически подтик за „културно обслужване“ – поредното лицемерие, защото е непостижимо за държава без пазарна икономика. "Работи в търговията" беше фраза, която се произнасяше с недотам скрита завист и тиха ненавист.

Преди да минем към леката промишленост, нека споменем и ресторантите. „Балкантурист“ е нарицателно за масовото обслужване в тях, но е и цяла една история за това как се изгражда обслужването при социализма. Кебапчета, пържола, шопска салата, в „по-баровските“ места – пържола по ловджийски, филе миньон, та дори и шатобриан за двама. И през цялото време си в ръцете на келнера. Ако той реши – има, ако не – няма – маса, топла храна, студена бира, свястно вино... Но масово на ресторант се ходеше рядко, задължително с повод. Обикновено храненето на обществено място беше в стола на предприятието или на училището. Предполагам, че СТОЛ идва от руската дума "стол" - маса, тъй като това място за "облекчаване живота на социалистическите жени" идва точно от СССР. Асортиментът обикновено беше супа, две "втори" и два десерта. За качеството нямам спомени, но не е изключено някой пенсионер да отрони: "Ех, каква леща чорба правеха..."

Обяд в заведение за обществено хранене - избираш между една супа и две втори ястия. По-хубавото задължително свършва, докато ти дойде редът.

Леката промишленост

И така, стигнахме до леката промишленост. А връзката между нея и хранителната е... тоалетната хартия. Ако видиш на улицата човек, преметнал през рамо наниз рула тоалетна хартия, с блажено излъчване на лицето - попаднал си в 1972-ра. Дефицитът на тази деликатна стока раждаше стотици вицове.

А в магазините? Всичко беше еднакво. Обувките биваха черни или кафяви, понякога имаше бели сандали. Конфекцията беше плачевна. Който можеше да шие, гледаше да облича себе си и семейството си. Софийската ми баба си докарваше по някой лев, шиейки на стария "Сингер" дрешки на по-заможните си приятелки, които обикновено носеха за модел някое западно списание с доста поизтекла годност, кой знае откъде придобито. 

Ако решиш да правиш ремонт вкъщи или да си строиш малка вила - в един момент разрешаваха до 60 квадрата, биваш хвърлен в тежките ръце и широките джобове на склададжиите. Фаянсови плочки? Само 20 на 20, бели и светло сини. Искаш първо качество? Хайде, де. Три-четири вида "секции" за хола - ако отидеш на гости, можеш да решиш, че си си вкъщи - бели гитенаксови шкафове в кухнята, "махагонови" талашитени секции в хола... Но за да стигнеш до обзавеждане, първо трябва да придобиеш жилище. За лелеяния панел трябва да имаш жилищно-спестовен влог, прави се веднага след сватбата, а може и преди това, и чакаш около десетина години. (За всичко това четете подробно в следващите ни материали по проекта "100 въпроса за тоталитарната държава"). Някои така и не дочакаха. 

Освен ако нямаш:

Връзки

Две са характерните неща в социалистическия ни бит – опашки и връзки. Опашки за всичко и връзки за всичко. Като започнем от тоалетната хартия и стигнем до автомобилите и жилищата. Какво означава „връзки“? Просто – някой ти е задължен за нещо, и ти прави „услуга“, ти си задължен за нещо и правиш „услуга“, ти правиш „услуга“ на някой, за да направи той „,услуга“ на друг, който ще ти направи на теб „услуга“... Звучи шеметно, но всъщност е една стройно изградена мрежа, за която е характерен въпросът: „Имаш ли някакви връзки във или за...?“ Те могат да започват от намиране на телевизор или на керемиди, да минават през бананова каша за бебето от Кореком, и да стигат до липсващите 4 стотни за прием в Софийския университет. Да имаш връзки беше равностойно на титла. И то не каква да е. (Тя, за съжаление, има рецидиви и в сегашното ни общество).

Как живеехме? Прекрасно, казват някои. Прекрасно – предполагат други. Но ако „хвърлим“ някой – все едно дали 70-годишен пенсионер или 20-годишен ентусиаст във времето на онзи социализъм – е, без да ги подмладяваме или състаряваме, ще дотичат обратно и без машина на времето.

----

Ако вие сте млад човек, който има интерес към най-новата ни история и иска да научи факти за времето отпреди 1989 г., можете да ни зададете своите въпроси на имейл office@clubz.bg, в Тема/Subject напишете: 100 въпроса за тоталитарната държава.