И отново като изборите през последните години всички зачакаха гласовете от чужбина, които биха ги спасили, а когато те дойдоха – се разочароваха тежко.

От 30 години гласовете на диаспората будят силни емоции, страх, надежда и отчаяние. Те са и обичайният заподозрян защо нещата в родината не вървят, политиците си играят с тях и настроенията срещу емигрантите по свое усмотрение. По същия начин се злоупотребява и с гласовете на ромите – те са един несекващ резервоар, от който позакъсали партии черпят мандати за депутатите си. Разликата обаче е, че докато емигрантите – независимо от какъв етнос, губят все повече интерес към изборите в България, активността при ромите се увеличава.

На изборите през 2014 г. ДПС беше най-предпочетената партия от страна на ромската общност, а през 2017 г. “Галъп интернешънъл” показа, че Движението е изместено от ГЕРБ, следвана от БСП и чак след това от ДПС. На изборите на 2 април засега данните сочат, че активността сред ромите този път е била много ниска. Не е ясно дали това е следствие от машинния вот на предишните избори, дали е имало по-малко купени сред тях гласове или разочарованието от политическата класа и сред тази общност е достигнало своите върхове.

След ромите другото "чудовище", с което българите в България обичат да се плашат и да стоварват върху му вината за своите неволи, са българите в чужбина. А от гласуващите зад граница този път са дошли малко под 170 000 гласа. В Германия от над 300 000 официално регистрирани българи в страната, до урните са отишли едва 17 500 души. Подобна е ситуацията във всички останали държави, в които имаше секции. В страни като Австралия гласовете трудно достигат дори 1000, а рекордът на всички времена в САЩ бе достигнат преди две години и бе всъщност... едва малко над 10 000.

При толкова малък процент гласуващи  - този път около 10% от ромите и под 5% от емигрантите, резултатите от вота не могат да ни кажат абсолютно нищо за настроенията на диаспората.

Това, което обаче се наблюдава като устойчива тенденция още от 90-те години насам е, че големите казионни партии нямат подкрепата на емигрантите. Естествено, с изключение на ДПС, но вотът за ДПС се подчинява на съвсем различни правила.

През годините, в които БСП бе управляваща или основна опозиция, в чужбина за нея гласуваха единици. Същата участ сполетя и ГЕРБ – след първоначално огромната подкрепа и от диаспората, за партията на Бойко Борисов на последните няколко вота – още преди появата на ПП, гласуват пренебрежимо малко хора. Единствените, които могат наистина да се надяват на гласовете от чужбина, са демократичните формации – диаспората обикновено им даваше онзи процент, който не им стигаше за влизане в парламента, както и новоизгрелите звезди на политическия небосклон.

Преди две години това бе ИТН, сега е „Възраждане“. Също така през годините от чужбина гласове получаваха и най-различни екзотични формации, често с доста крайнодесен уклон. Но дори и при тези партийни играчи, които печелят одобрението на емиграцията, гласовете от чужбина всъщност си остават незначително малко.

И въпреки това недоумението от резултатите в чужбина винаги е голямо.

Особено сега, когато на второ място се оказа „Възраждане“. Ако за ИТН все пак имаше обяснения от рода на „Слави всички го гледат по телевизията и му слушат музиката“, то сега успехът на Костадин Костадинов сякаш изненада всички.

Но не диаспората е тази, която е в основата на възхода му. В крайна сметка за партията му са гласували 18% в Париж и 17% във Варна.

Защо обаче хора, които живеят в ЕС и печелят парите си в евро, биха гласували за партия която е срещу еврото и ЕС?

На този въпрос има най-различни отговори и всички те ще са верни.

В чужбина една голяма група от емигрантите са хора, които са напуснали България поради бедност. Те идват от бедни региони, в които няма никакъв поминък, дискриминирани са или зависят изцяло, дори физически, от волята на местния феодал. Често тези хора отиват в чужбина не самоиницативно, а при свои съселяни или съграждани, които „са им намерили работа“. Зад граница обаче те попадат отново в същата схема – зависят изцяло от някой, който им плаща унизително малко и ги държи при нечовешки условия за живот, или често дори изобщо не им плаща накрая. По-оправните от тях успяват след година-две, вече опознали новата държава, да се измъкнат от тази схема и да започнат самостоятелен живот без опеката на своите познати. В крайна сметка изводът за всички от тези групи е, че капитализмът е новото робство и те не могат да се измъкнат от него никъде по света. Появата на партия, която високо изговаря тези изводи и обещава да отстрани „лошите инвеститори“ и да им върне справедливостта, да отвори отново родината за тях и да накаже измамниците, ги въодушевява. Логично тя е много примамлива.

Емигрантите често са видели как функционира държавата, в която живеят и им се иска да видят същото и в родината си. Тези, които са емигрирали сами и без опеката на първата група, имат начални около пет години, които са мното трудни – учат език, ориентират се в новата среда, намират нови контакти, научават местните закони и порядки. За този тип емигранти разхищаването на публични средства, видимото грабене, неспазване на закони и правила в ущърб на обикновения трудещ се в България, са видими и възмутителни. Това, например, бе мотивът на повечето, гласували за ИТН и срещу ГЕРБ преди две години. Често техният вот е наказателен за досега управлявалите. От това спечели този път „Възраждане“.

„Гневният гражданин“. Това е най-мащабното обяснение на вота за Костадин Костадинов не само в чужбина, но и в България. И той далеч не е особеност на „Възраждане“. „Гневният гражданин“ е термин, който бе въведен от германския журналист Дирк Курбрювайтв негов коментар в списание „Шпигел“ през 2010 година.

В него „гневният гражданин“ е описан като човек от буржоазна среда, който е "скъсал с буржоазната традиция" и се е отказал от лоялност към политиката. Групата хора, която той описва, е предимно по-възрастна и богата консервативна група хора, които се обръщат с "ярост" и "възмущение" срещу политическите решения, възприемани като произволни, и се характеризират с постоянна воля за протест.

В статията си Курбрювайт въвежда термина "разгневеният гражданин" във връзка с актуалните по това време дебати за жп гара в Щутгарт, в която потънаха много обществени средства без видим резултат. „Гневният гражданин“ е заможен консерватор, който "вече не е млад", преди е бил спокоен и "подкрепящ държавата", а сега е "дълбоко възмутен от политиците". Той скъсва "с буржоазната традиция да търси политическия център и да избягва всякакво радикализиране. Поведението на „гневния гражданин“, казва Курбрювайт, е съпротива срещу промяната; той не иска да е гражданин на света, иска да запази това, което има, дори за сметка на доброто бъдеще на страната.

"Гневните граждани" са обикновени хора, гласували за обикновени партии доскоро. Тях вече ги води гола ярост, те могат да реват и мразят. Загубили са основния признак на средната класа - "спокойствие пред лицето на трудностите". Ревността към други хора, етноси, групи от хора, религии за тях вече не е неприлично поведение. Съществуващото трябва да остане, защото е познато и може да бъде овладяно, без да се учи. Ето защо "гражданинът на страха" "лесно би се превърнал в гражданин на гнева, който се обръща срещу всеки, който живее по различен начин, изглежда по различен начин, вярва по различен начин", пише журналистът.

Каква по-добра среда за раждането на цяла прослойка гневни граждани от тази в България – страна, която в рамките на 16 години след присъединяването си към ЕС, преживя огромна трансформация, прие нови закони, нови порядки, нови ценности, отвори пазара си за чужденци, границите си за свои и чужди граждани и освен големите парични потоци и свободата да пътува, се оказа принуден също така да се конкурира с по-силен бизнес, да приема по-слаби чужденци и да защитава интересите си непрекъснато, но така, че да не вреди на чуждите?

"Гневният български гражданин" може да се намери както в чужбина, така и в България. Неслучайно той е образован и всъщност с не малко възможности.

"Гневните граждани" се характеризират с пламенно недоверие към парламентаризма и демократичните институции, те не искат да се занимават с низините на политическите партии, а по-скоро да съкратят процеса на взимане на решения до референдуми. Не искат правителства, които разчитат на дискретна комуникация, а настояват за строго налагане на взетите решения от една партия и един лидер. Малцинствата според тях са излишно защитавани от държавата и това трябва да спре – независимо дали става дума за мигранти, жени жертви на насилие, хомосексуални.

Всичко това са дефиниции, които са написани за определянето на германския „гневен гражданин“, но те изцяло съвпадат с образа на българския такъв. Или на американския, поведен от Тръмп. Или на британския, гласувал за "Брекзит".

Българският емигрант има и още причини за гласува за Костадин Костадинов. Дълго подценяваният от останалите партии политик още преди десетина години обиколи голяма част от българските училища в Европа, подарявайки им написания от него учебник по история. Не малко училища взеха пособието без никакви забележки, много го канеха на срещи с ученици и родители. Неотдавна в интервю за в. „Сега“ младата журналистка Флора Стратиева, която влезе в директен конфликт с Костадинов, посочи, че той има изключително силно присъствие в "ТикТок". „Ако напиша отрицателен коментар за него там, получавам по 200-300 негативни коментари от деца на 13-14 години, които го смятат за герой“, каза тя. 

Костадинов отдавна е започнал своя поход в политиката и от години работи за изграждането на свой собствен електорат. Днешните 14-годишни, които го познават от "ТикТок", ще гласуват вероятно за него след 4 години. Друг политик изобщо не им обръща внимание, непълнолетните не са интересен таргет за останалите партии. Те рядко митарстват из българските училища или културни организации на диаспората. Сами са отворили голям луфт, в който енергично се настани Костадинов и сега вече жъне плодовете на своята дейност и на високомерието на останалите политически партии.

За тях и за избирателите обаче едно нещо трябва да е ясно – Костадинов не е новият Волен, който ще обере временно недоволството. Лидерът на „Възраждане“ добре подготви почвата за появята си и сега ще расте и ще укрепва. Той е дошъл, за да остане.