Този текст продължава мислите на Капка Тодорова за кризата в обективността на медиите. Неговата цел не е да  оправдае проявите на тази криза, а да се опита да ги обясни. И да внесе малко оптимизъм - че не е дошъл краят на обективната журналистика, а че дали ще си я върнем зависи от обществата и медиите им, по-точно - от имунната им система срещу отклонения от стандартите. 

Понятието обективност отдавна е въпрос на академични и професионални спорове. За това има обективни причини. Да си обективен предполага да бъдеш непогрешим, а това не е в човешката природа. И най-съвестната медия може да се забуди и да сгреши. Обективен е само Господ, гласи популярната мъдрост. Затова вече над две десетилетия глобални медии (като Асошиейтед прес например) избягват да говорят за обективност, а за честност на информацията. Терминът предполага, че журналистът и медията са направили всичко в техните възможности, за да стигнат до истината и да я представят "без страх и в ничия услуга"*.

Една модерна философска концепция, която е ключова за медиите, въвежда понятието "интерсубективна реалност"**. То означава социална реалност, която не съществува нито в природата, нито само в индивидуалното съзнание, а в колективното съгласие на много хора. Това са общи вярвания и истории, които придобиват сила, защото големи групи ги приемат за истинни и действат според тях. Такива примери са нациите, религиите, корпорациите, парите или човешките права – те не са природни факти, но имат огромно влияние върху обществата. Интерсубективната реалност е „лепилото“ на цивилизацията – тя държи заедно милиони хора, които не се познават лично, но споделят общи символи и истории. Тя може да бъде както положителна, ако отразява стремеж към истината и отрицателна - ако е средство за контрол.

Интерсубективните реалности живеят в и чрез медиите - от първобитните петроглифи до днешните социални мрежи. Затова медиите са генетично интерсубективни, което не е едно и също с обективни. Те могат да се приближат до обективността взависимост от функцията, възложена им от обществото.

Ако се върнем в историята, ще видим, че субективността, т.е. пристрастието, партийността, са родилен белег на съвременните медии, който е оставил следите си и до ден днешен. Когато кажем "Таймс", "Телеграф", "Фигаро", "Франкфуртер алгемайне", "Катимерини", "Фокс нюз", знаем, че говорим за медии, клонящи към десницата. Когато кажем "Гардиън", "Монд", "Зюддойче", "Паис", "Ню Йорк таймс", Си Ен Ен, знаем, че това са медии, стоящи по-близо до левицата или либералния център.  

Те се отличават най-ясно в мненията, които публикуват, но доскоро никой не се съмняваше в стандартите им за точно, пълно и безпристрастно представяне на новините, т.е. фактите. Разделянето на факти от мнения и създаването на общоприети стандарти за представянето на първите е плод на модерността - т.е. на развитието на големи демографски центрове, масови общества, масови пазари, масова грамотност и на демокрацията. Масовите комерсиални медии не се финансират от партийните си патрони или от търговската си клиентела, а от ръчната продажба. Те се спечелват конкурентната битка с историческите си предшественици с претенцията за обективност - стремят се да публикуват истории, еднакво приемливи за всички социални и политически групи.

Един пример: през 1896 г. Адолф Саймън Окс придобива „Ню Йорк Таймс“ – тогава малък и губещ всекидневник – и го превръща в авторитетен национален вестник. В програмната си статия той заявява, че изданието ще „дава новините без страх и в ничия услуга“ („to give the news impartially, without fear or favor, regardless of party, sect, or interest involved“). Тази формула се превръща в основен журналистически принцип на „Ню Йорк Таймс“, символизиращ независимост от политически и икономически интереси и служене единствено на обществото.

В контекста на края на XIX век, когато американската преса е доминирана от сензационализъм и „жълта журналистика“, лозунгът на Окс позиционира „Ню Йорк Таймс“ като алтернатива – сериозен, проверен и обективен източник на информация. Така „без страх и в ничия услуга“ остава трайно свързано с идентичността на вестника и се цитира като етичен ориентир за журналисти по света.

Така самият пазар ражда професионалните правила, които подплатяват претенцията със съдържание - неутрално представяне на фактите и на всички факти, равностойно представяне на различните мнения, избягване на оценки, да не се вадят цитатите от контекста и пр. И, разбира се, ключовото разделение - фактите са свещени, коментарите са свободни. Тези правила са продукт на един по-широк социален консенсус за това какви са белезите на качествената, независима и свободна журналистика.

Именно този консенсус днес е под тежките удари на два фактора - кризата на традиционните партии и възхода на популизма и разцвета на интернет платформите и социалните мрежи. 

Традиционните медии трябва не просто да спорят с популизма във възпитан и основаващ се на правила дебат. Те са обявени за обществени врагове (достатъчно е човек да прегледа изказванията на Тръмп за тях). Те трябва не просто да отстояват факти или идеи, а да се борят за съществуването си. Запазването на безпристрастност в такава обстановка е върховно изпитание, което не всички издържат. 

Насаждането на омраза, недоверие или пренебрежение към традиционните медии не е само американски патент. Имаме родни популистки примери за него, отразени в определения като "журналя" и "мисирки", в политическия и финансов натиск за овладяване на медиите, в създаване на зависими регулатори на медийния пазар - все констатации в днешния европейски доклад по темата за България.

Освен това популизмът се добира до властта и я упражнява като разделя нациите (най-често на добър народ и лош елит). а медиите никога не стоят по-високо или по-ниско от нацията, на която са рожба. Те имат точно нейния ръст. Те стават част от "интерсубективен преразказ" за обществото, жертва на който пада именно претенцията им за обективност.

На второ място, социалните мрежи и платформи стават крепости на популистите. Те ги използват като алтернатива на "корумпираните" и "фалшиви" медии, пришити като органична част от омразното предпопулистко статукво. Това означва и огромен икономически натиск върху традиционните медии. Исторически те са много по-строго регулирани от новите и производството им е доста по-скъпо, като освен това търсачки, мрежи и платформи масово използват безплатно тяхното съдържание, в чието създание нямат никакъв дял. 

Вековна институция като Асошиейтед прес публикува вече на сайта си призиви към потребителите да я подкрепят с дарения. Същото прави "Гардиън". Франс прес се видя принудена да поиска държавна помощ, която беше разрешена от Европейската комисия.

Тръмп не носи никаква отговорност за това, което публикува в собствената си социална мрежа и в "Екс". Не може да се каже същото за Би Би Си, която той заплашва с дело за $1 милиард и която беше принудена да се извини на публиката си и на него.

Ще оцелее ли "обективната журналистика" в тази неравна битка? Зависи само от нея. Ако вярваме на Харари, тя може да се спаси, ако изгради достатъчно надеждни механизми за автокорекция. Какъвто показа Би Би Си, макар и под натиска на обстоятелствата. Тези механизми трябва да връщат качествената журналистика в исторически утвърдения ѝ път, когато се отклони от него. Но изграждане на такива механизми в по-широкия контекст на общества, които са ги загубили, изглежда неимоверно трудно. 

_________________________

* Фразата „без страх и в ничия услуга“ („without fear or favor“) е въведена от Адолф Саймън Окс при придобиването на „Ню Йорк Таймс“ през 1896 г. като редакционен принцип за независимост и обективност

** Понятието въвежда израелският философ Ювал Ноа Харари в изследването си на човешката комуникация "Връзка" (Nexus).