Анна Гин е журналистка и писателка, живее в украинския град Харкив. Тя даде специално разрешение на Клуб Z да публикува Дневника ѝ на български.

27 април 2023 година

Боже, каква невероятна жена срещнах вчера във военната болница.

Полина Анатолиевна или леля Поля, както й казват ранените войници.

Не е за вярване – тя е военен библиотекар.

Срещнахме се в тъмния болничен коридор, тя ме заговори и наоколо стана по-светло, кълна ви се.

– Добър ден, вие ли сте онази доброволка, която докарва телевизорите? Благодаря ви. Ако позволите, бих искала да ви попитам за книги.

„Доброволка“. Никога не ми беше звучало толкова гальовно

Леля Поля ми разказа, че книгите в болничната библиотека са страшно много, но са предимно стари и почти всички са на руски език.

– Бих искала момчетата да четат нашата, родна литература. Че те защитават Украйна, а аз им предлагам Достоевски – не е правилно.

В думите й нямаше и намек на ненавист или недоброжелателност към класиците. Не. Само любов.

Знаете ли, има такива хора (от какво ли ги създават, от какъв концентрат чиста любов, без добавки?), с които говориш – и веднага ти идва желание да станеш по-добър, никога да не псуваш, да зарежеш пушенето и да се облечеш с нещо нежно-розово.

Половин час преди срещата с тази жена давах малко интервю за канала СТБ и така и не успях да мина на украински. Срам ме е. (Анна Гин е рускоговоряща украинка - бел.ред.)

Но още повече се срамувам от своя украински. Защото постоянно се задейства някакъв вграден вътрешен преводач, който ме затормозява. А аз се ядосвам и забравям за какво говоря по същество. И постоянно бъркам „і" с „и" (в украинския език звучи като „и“ с „ъ“ – бел. прев.) и вместо "телевизори" при мен винаги се получава "телевъзоръ".

Ужас.

И ето ви мигновена метаморфоза – с Полина Анатолиевна (име и бащино име, както е приетото в Украйна уважително обръщение – бел. прев.) говоря леко, без да се замислям. Дори този текст пиша, без да надниквам в речника.

Що за чаровна жена?

Приятели, ако имате украински книги, особено на съвременни автори, споделете ги с библиотеката на харкивската военна болница. Както казва леля Поля – „това би било чудесно“.

Пишете ми в лични съобщения, аз ще ви кажа, как и къде да ги пратите.

P.S Нисък поклон пред всички, които заедно с мен участват в проекта „телевизори“! Вие пак направихте невероятното: вчера откарах в болницата още десет бройки – един огромен за операционната, два по-малки за хола и още седем за болнични стаи.

P.P.S. Моите приятели Мария Малевска и Sashko Brynza вчера снимаха разказ за нашия проект, дори в операционната  ги пуснаха. Когато го качат, непременно ще ви съобщя. Всички материали на тази двойка, без изключения, са страхотни.

P.P.P.S. Дори този текст пиша без да надничам в речника. (Текстът е на украинския език- бел. прев.)

---

На 24 февруари 2022 година Русия нахлу в Украйна. От първите часове на инвазията Харкив постоянно е под обстрел и бомбардировки. Към началото на 2022 г. населението на Харкив е повече от 1,4 милиона души, което го прави втория по големина град в Украйна. След 24 февруари стотици хиляди са принудени да напуснат града, преселвайки се в други региони или напускайки страната.

Но все пак днес в града живеят стотици хиляди хора. Как оцеляват те в днешните условия, как се опитват да живеят пълноценно и достойно ни разказва във „Военният дневник на една харкивчанка“ украинската журналистка и писателка Анна Гин. 

Превод Валентина Ярмилко