Анна Гин е журналистка и писателка, живее в украинския град Харкив. Тя даде специално разрешение на Клуб Z да публикува Дневника ѝ на български.

7 март 2025 година


 

Събудих се от взрив на ракета. Звукът беше толкова мощен, че ми се стори, че тя улучи входа. Стъклата затрепериха, папагалът изкрещя, доберманът хукна към банята. Добро утро!

Искандер – няма как да го сбъркаш.

Изгърмя в пълна тишина, в мрежите нямаше никакви предупреждения. Дори писах в районния ни чат, попитах – дали това вече са последиците от отказа на САЩ да ни предават разузнавателни данни или още не са? Хората ми подсказаха, че всъщност тревога има, просто трае вече повече от единайсет часа.

Извадих от шкафа официалния нашийник на Хектор. Рядко го ползвам – прекалено е ярък и се цапа. Но върху него с големи букви е изписано името на кучето и моя телефон. Слагам му го по време на масираните обстрели. Ако наблизо нещо се взриви, и кучето от страх хукне да бяга, да има повече шансове да го намеря.

Излязохме. Посред двора стои млада жена с бебе на ръце. Кърмачето е завито с топло одеяло, а майката стои по домашна хавлия и чехли. А е студено.

Вероятно, разбирайки моя мълчалив въпрос, тя започва припряно да се оправдава:

– Той се уплаши от взрива, не можех да го успокоя, той на чист въздух по-добре заспива, на балкона е страшно да излизаме – всичко е в стъкла, та изскочихме на улицата.

Предложих й да подържа бебето, а тя прескочи да се облече.

– Не, не, какво говорите!? – притесни се жената и още по-силно се вкопчи с почервенелите си ръце в своето вързопче.

Майчинският инстинкт е най-силното нещо на света. Така е устроен светът.

Често си спомням една ужасяваща харкивска история – взрив на балон с газ в многоетажен блок през декември 2012. Един мъж го донесъл у дома, където живее неговото семейство – жена му, трите им дъщери и малкото внуче. Балонът се взривява, избухва страшен пожар, като по чудо оцеля само едно от момичетата.

Тогава работех  журналистика "на терен", снимахме някакъв делничен репортаж недалеч от пожара, и след позвъняването на редактора веднага се втурнахме към местопроизшествието. Пристигнахме първи, изпреварихме дори „Бърза помощ“.

Няма да описвам ужаса, който заварихме. Овъглените играчки, разхвърляни из двора, тогава, преди тринайсет години, още не бяха типична картина за Харкив.

В паметта ми завинаги ще остане постъпката на най-голямата от сестрите. Люба се казваше, беше на не повече от двайсет години. Тя успява да изскочи на балкона от обхванатата в пламъци стая. С едната ръка държеше седемгодишната си сестричка Саша, а с другата притискаше към гърдите си десетмесечното си синче Клим.

Да, аз помня техните имена.

Люба крещеше. Хората я чуваха и виждаха. Но нищо не успяха да направят. И тогава това младо момиче скочи от десетия етаж – с гърба напред. Така се опита да спаси своето бебе.

Господи, колко силен трябва да е този майчински инстинкт, за да може майката да скочи в пропастта ето така. Спасявайки своята рожба.

Често мисля за това.

Наскоро бъбрехме с щерката по телефон. Тя сега е в Израел, обикновено се чуваме, когато се прибира с автобуса към къщи. Докато си приказваме, Сашка чете на глас новините: „терористи минираха автобуси в Тел Авив“.

– Веднага слез от автобуса! – крещя аз в слушалката.

Следващата спирка е след три минути.

И в тези три минути, тези сто и осемдесет секунди, аз не просто побелях, остарях, умрях. Аз убих и разкъсах всеки един терорист на планетата, изпепелих техните домове, градове и семейства.

Майчинският инстинкт. Да.

Утре е осми март. В света към този ден се отнасят различно. Някъде мислят за равенството между половете, другаде – за еманципацията, някъде – за пролетта, а някъде – за нов сешоар и плюшено мече. Но навсякъде този ден е за жените. Ще има много цветя и картички.

Аз също искам да пратя на всички жени по света една картичка. С цветя, от Украйна.

Няма нещо по-чудовищно от тази картичка. На нея – Аня, моята съседка, и единственото й дете, синът й Артем.

P.S. Който може, предайте, моля, тази моя картичка и на онези жени в американския конгрес, които вчера ръкопляскаха на своя лидер. Кажете им, че след техните бурни овации и ликуването по случай „спасените милиарди долари“ в украинския град Харкив насред двора стои една млада жена в страшен студ, по домашна хавлия и чехли, люлее своето бебе. Уплаши го взривът на руската ракета, паднала в съседния двор.

На 24 февруари 2022 година Русия нахлу в Украйна. От първите часове на инвазията Харкив постоянно е под обстрел и бомбардировки. Към началото на 2022 г. населението на Харкив е повече от 1,4 милиона души, което го прави втория по големина град в Украйна. След 24 февруари стотици хиляди са принудени да напуснат града, преселвайки се в други региони или напускайки страната.

Но все пак днес в града живеят стотици хиляди хора. Как оцеляват те в днешните условия, как се опитват да живеят пълноценно и достойно ни разказва във "Военният дневник на една харкивчанка" украинската журналистка и писателка Анна Гин. 

Превод Валентина Ярмилко