Анна Гин е журналистка и писателка, живее в украинския град Харкив. Тя даде специално разрешение на Клуб Z да публикува Дневника ѝ на български.

29 юни 2023 година

Старият ми приятел Ромка пристигна за няколко дни в Харкив. Той живее вече девет години  със семейството си в Братислава, емигрира в Словакия веднага след анексията на Крим. А сега успя да прескочи насам. По работа, а и да нагледа родния си град – как е сега.

Пътуваме с колата през центъра, Ромка тежко въздиша и приказва с всяка една улица…

– Какво направиха с теб, говеда!

А аз въртя глава, оглеждам се и не разбирам какво точно има предвид.

Окото ми вече толкова и свикнало с полуразрушените фасади и закованите с шперплат прозорци, че аз просто не виждам всичко това.

Не забелязвам бетонните прегради на пътя, не обръщам внимание на залепените на кръст със скоч витрини.

Тъкмо обратното – всеки път отчитам, че е включен поредният светофар на кръстовището или че е заработило още едно магазинче в двора. Върнали са се децата, отвориха парковете, на улицата „Сумска“ стана задръстване.

И при мен и Ромка съществува толкова различна реалност, че той пътува из града със сълзи на очи, а аз – с усмивка.

Толкова е странно.

А пък отгоре на всичко сега и Танечка ми се обади, пак е тъжна. Тя с дребосъка вече повече от една година живее в Швейцария и сега не знае – да се връща ли, или да стои там.

– Къщата ми уж е оцеляла, но работа нямам. Тук всичко е друго, всичко ми е чуждо, но се страхувам за малкия – вас, нали, още ви обстрелват…

Обстрелват, да. Но ми се струва – това ни най-малко не е съвет, просто едно усещане – че този живот „в разкрач“ убива повече от страха от ракетите.

Слушам мнозина свои приятели и познати, захвърлени от войната на хиляди километри, и чувам в гласовете на повечето от тях ужасна болка. Объркване, отчаяние, сълзи.

Познавам една девойка, която досега не е разопаковала харкивските си куфари. Петнайсет месеца те стоят в ъгъла на социалната ѝ квартира в Хамбург.

Приятели мои, нямам никаква представа дали да се връщате, или да оставате там. Но искам да ви покажа моя град такъв, какъвто го виждам днес. Ромка го вижда другояче.

В хидропарка, където се разхождаме с кучето, пак тренират спортисти с кану-каяк, толкова е красиво. Тези дни срещнах там момичета-художнички, които направиха на брега малък пленер – стояха пред стативите си и рисуваха пейзажи.

Майката на Сергей вчера се запътила към вилата си в Стар Салтив, загърбвайки заплахите на сина си, че ще  "върже тази осемдесетгодишна жена за радиатора". Тя все пак тръгнала, защото там „малините се скапват, а на черешата клоните се огъват – толкова е щедра реколтата“. И вярно, това личи и от градските плодни дървета – реколтата е изобилна.

Тази сутрин отидох да купя храна за папагалката ми Кира, там, на втория етаж, отвориха няколко съвсем нови магазинчета за платове и шивашки принадлежности. Както ми обясниха, „шивачите се завърнаха в Харкив“.

Край моя блок заработи частна детска градина. От ранна сутрин дечурлигата се надвикват в пясъка. Това са много приятни звуци, оказа се.

P.S. Въздушните тревоги са всеки ден. Още не съм свалила скоча от стъклата на прозорците. Никой не го е свалил.

На 24 февруари 2022 година Русия нахлу в Украйна. От първите часове на инвазията Харкив постоянно е под обстрел и бомбардировки. Към началото на 2022 г. населението на Харкив е повече от 1,4 милиона души, което го прави втория по големина град в Украйна. След 24 февруари стотици хиляди са принудени да напуснат града, преселвайки се в други региони или напускайки страната.

Но все пак днес в града живеят стотици хиляди хора. Как оцеляват те в днешните условия, как се опитват да живеят пълноценно и достойно ни разказва във „Военният дневник на една харкивчанка“ украинската журналистка и писателка Анна Гин. 

Превод Валентина Ярмилко