Покрай Съединението българите, или поне по-просветената и по-разумна част от тях, окончателно разбират, че приказките за добрия дядо Иван са мит, илюзия и пропаганда. И осъзнават, че Русия е отделна държава със свои интереси, които често не съвпадат с българските.

Ето какво пише за отношенито на Русия към Съединението Симеон Радев в "Строители на съвременна България":

Може да се каже, че от всички велики сили най-много изненадана от Съединението бе Русия, която се считаше за най-добре осведомявана върху българските работи. Когато се получи в Москва известието за революцията, руският консул в Пловдив Сорокин обядваше у Каткова, който му показа депешата на Северната агенция. „Това е невъзможно! — се провикна Сорокин. — Вий недейте вярва това!“
Гирс, който бе получил уверенията на княз Александра във Франценсбад, не искаше тоже да вярва новината; също и Александър ІІІ, който при свиждането на тримата императори в Кремзир през лятото бе казал на Франц Йосифа и на Вилхелма І, че няма никаква причина да се безпокоят за statuquo-то в Румелия.

Честолюбието на цяла официална Русия биде дълбоко засегнато от тоя сюрприз и тя не закъсня да го нарече вероломство. Тъй още в самото начало истинските руски интереси бидоха премрежени от един гневен сантиментализъм, който караше Гирса да дири отмъщение там, гдето той можеше да иска гаранции.

Руското общество, следвайки своите славянски инстинкт, в първите дни посрещна Съединението с голям възторг. Аксаков почваше уводната статия в Русь с един триумфален вик: „Треснул Берлинский трактат! Ломится!…“ „Целият славянски свят се радва и заедно с него — приятелите на човечеството“ — пише Новое время. Органът на московските либерали и на професорите — Русские ведомости — поздрави също с най-жива симпатия тази стъпка на българите към тяхното национална обединение.

В цялата руска преса само Катков се обяви още на първия ден срещу Съединението. При заминаването на руските генерали от България Катков бе почувствувал голямо възмущение за тая „обида на Русия“ и оттогава той не бе престанал да напада с ожесточение княз Александра и неговите министри. В яростта си спрямо княза той — мрачният теоретик на самодържавието, човекът на всичките реакции, заклетият враг на западноевропейските идеи — предлагаше на българите да провъзгласят в България република; колкото за Каравелова, най-меките названия, които той му даваше, бяха: „бесшабашный радикал“, „безмозъчен и тщеславен демагог“ и пр. Не е чудно, гдето при такова настроение спрямо управляющите хора в България той се разяри срещу Съединението. „Филипопольское pronunciamento — пишеше той, — стало быть сделано с разчетом на княз Александра и в его пользу. Не соединение Болгарии требовалось, а торжество для княза Александра.“

Катков не се произнасяше против единството на българския народ, но за Русия не било безразлично кой ще го осъществи, кога и в какъв вид. „Съединението — пишеше той — ще бъде желателно, когато Русия освободи България сега от хаоса, както по-рано я освободи от турците.“ Връщайки се за минута към своята любима тема, той обясняваше в що се състои тоя хаос:

"Уви! Има Русия и Русия: каквото едната извърши, другата се старае да го развали. Когато Русия действува като велика народна сила, движима от духа на своята история, там всичко върви добре… но, когато встъпи в действие тъй наречената интелигенция, лишена от почва и от ръководяще начало, тогава се начева хаос и във вътрешните, и в международните ни дела.

Подир свършването на войната историческата Русия отстъпи място на анти-Русия, която веднага даде на България най-нелепата от всички конституции, като й постави начело един княз, неимеющ нищо общо със страната".

Вън от реакционерската му мания, която го караше да установява такива произволни връзки между националистическото движение в България и западноевропейския тип на нейното политическо устройство, Катков проявяваше голяма прозорливост на ума. Единствен почти между руските публицисти, той схвана тенденцията на новата английска политика в Изток.

"Ето защо — пишеше той — у англичаните пламна такава любов към българите: обединена и силна България да бъде оплот против Русия, тъй както Афганистан трябва да служи като оплот против настъпленията на русите към Индия".

Успехът на тази политика се виждаше невероятен на Каткова, който не допускаше, че „българският народ може някога да се опълчи съзнателно срещу Русия“. Той вярваше това, което малко по-късно пишеше княз Мещерски в Гражданин: че ако руските офицери да бяха застанали пред фронта и да бяха заявили на войниците, че Русия не одобрява революцията, нито една дружина нямаше да мине Балкана.

Това убеждение бе впрочем споделяно и от русите, които се намираха по това време в България; Евгений Львов пише в своята книга за Румелийския преврат, че когато нашествието, водено от Чардафона, минало пред руското консулство в Пловдив, ако Игелстром да бил излязъл на балкона да заяви волята на Русия, всички щели да се разбягат, като оставят Кръстевича свободен да се върне в своя конак.

При такова фалшиво представление за дълбочината на националистическото течение в България понятно е, гдето Катков и въобще славянофилите отдаваха всичкото зло на княза и на неговите министри. Разисквайки академически възможността, щото Русия да признае Съединението, първото условие, което Катков полагаше, бе да се махне княз Александър от България и да се обезвредят „демагозите“, с които той се бил окръжил.

Влиянието на Каткова в 1885 г. бе в своята апогея. Личен приятел на Александър ІІІ, вдъхновител на висшите военни кръгове, слушан с почитание в Азиатския департамент, единствен свободен писател в една преса, обуздана от цензурата, Катков даваше наистина не само върху управлението на Русия, но в известна мярка и върху своята епоха отпечатъка на своята фанатическа натура на велик инквизитор.
Не бе трудно за него в опозицията си срещу Съединението да увлече подире си вестниците с консервативно направление и да наостри цензурата срещу всяка защита на това антируско дело. След първия радостен отзив Новое время се обяви явно против Румелийската революция, предложи низвержението на княз Александра и отбеляза мълвата за руска окупация на България. Кандидатурата на принц Валдемара за българския престол биде лансирана същевременно от славянофилския печат и опровергана от руското правителство.

Свободолюбивите руски вестници не можеха да не симпатизират на Съединението по много причини: то бе насочено срещу бездарната дипломация на царизма и се осланяше на принципа на националността и на народната воля, две идеи, драги на доктринерния либерализъм на „западниците“. Защитата на тия вестници бе обаче боязлива, косвена: цензурата бдеше над тях.

Безпрепятствено можа да изкаже своите симпатии към Съединението единствен И. С. Аксаков — и то само на първо време, защото по-сетне той получи едно строго предупреждение от Министерството на вътрешните работи.

Аксаков бе също зле настроен спрямо управляющите хора в България: той не бе простил на княз Александра за „коварния и безцеремонен начин“, по който бе изгонил двамата руски генерали, а в Каравелова виждаше един „взбалмошный агитатор“, водителя на „червената интелигенция“, човека, който от Пловдив бил „диво неистовствувал против Русия“.

И той бе предположил, както Каткова, че в пловдивската революция може да има някаква английска интрига, стремлението на лондонския кабинет да пренесе центъра на тежестта на руската политика от Афганистан в Близкия изток, но това съображение, както и неговите лични антипатии, не можеха да го настроят срещу Съединението. И. С. Аксаков бе един поет, залутан в политиката; но тоя път именно неговата лирическа душа, неговото непосредствено чутие, трептущият негов възторг за славянска взаимност му посочиха истинския дълг на Русия. Чувствувайки туй, което бе благородно за Русия, той определи същевременно онова, което щеше да бъде полезно за нея.

Той писа:

"Би било несъобразно с достойнството на Русия да се противи на съединението на Румелия с България само за това, защото то се е извършило не в тоя час и не по тоя начин, който би желала Русия. Съединението (към което Русия всякога се домогваше и което ние горещо и от все сърце приветствуваме) трябва да бъде и признато, и поддържано от руското правителство — даже в случай на въоръжено съпротивление от страна на Турция; при това личната съдба на княз Александър нам малко ни интересува".

Горчиво удивен от шума, който известна част от руската преса, именно славянофилската, вдигаше срещу нарушението на Берлинския договор, Аксаков питаше:

"Не призовавахме ли ний деня и часа, когато тоя договор, тъй позорен за нас, ще бъде разкъсан, разнищен, ще мине в областта на преданията? Вчера още ний кипяхме, негодувахме, проклинахме — а сега какво? Почувствувахме внезапно благоговение към святостта на тоя международен договор! Берлинският договор ни стана любим, что же? И кога това? В самата тая минута, „когда ему чинится поруха“ и между впрочем в едно от тия постановления, които бидоха измислени именно напук на нас и възбудиха тогава великия и всеобщ наш гняв?! Ний предоставяме тия въпроси на съждението на някои наши вестници. Някои от тях отидоха дотам, че биха били готови да възстановят statuquo ante, т.е. да се възстанови над Румелия, а заедно с това и над цяла България турското господство, за унищожението на което се проля — не по-рано отпреди 8 години — реки руска кръв. Един от тия вестници проповядва не само политически, но и полицейски съюз с… турците за усмирението на славяните и за тяхното обуздаване…

И защо, питаше той, Русия да направи обрат и да поругае на светите свои традиции?

За това ли, гдето г. Петко Каравелов благоволил да обиди Русия? Или защото някой си Райко или Ника Стамболов не уважавал достатъчно руската империя? Или че принц Батенберг от Дармщат не оправдал нашето доверие?"

Като вземаше с такава страст защитата на Съединението, Аксаков не забравяше и руските интереси, но той бе убеден, какво чрез едно покровителско поведение те биха били по-обезпечени, нежели чрез една неприязън, недостойна от страна на Русия спрямо една малка славянска държава. Той пишеше:

"Не да се гневим с гнева на велика държава срещу маленката България би приличало на нас, а да я покрием веднага със своя щит, като предоставим сетне на себе си да разгледаме с нея своите домашни сметки. Тук ние сме хазяи и никой друг. Това трябваше да заявим във всеослишание на цяла Европа веднага след преврата. По-пристойно бе, щото не Русия да пита Европа, а Европа да пита преди всичко какво ще прави, как ще постъпи Русия?"