Анна Гин е журналистка и писателка, живее в украинския град Харкив. Тя даде специално разрешение на Клуб Z да публикува Дневника ѝ на български.

13 декември 2023 година

Тази вечер спрях колата си пред входа на моя блок и преди да загася мотора, усетих някаква тревога.

Огледах се. Всичко беше както винаги: зеленото огънче на домофона, засипаният със сняг паркинг, старичък „Форд“ с изпуснати гуми, който стои на това място вече двайсет и два месеца.

Пред входа – силует на висок мъж с широки рамене във военна униформа. Хвърли фаса в кофата и тръгна към вратата.

Движенията му, походката, жестовете излъчваха тревога.

А след няколко секунди се разнесе женския вик. Чудовищен плач. Вой.

Не можеш да го сбъркаш с нищо друго. Така може да плаче само майка. Оплаквайки своето дете.

Господи, само преди един час ми се струваше, че отдавна съм закоравяла. Погребах родителите си – един подир друг, бърборех с момчетата без ръце и крака във военната болница, попадах под обстрелите в родния си град, бях контузена, видях опожарените до основи къщи на моите приятели.

Но нищо през живота ми не ме потресе така, както този миг пред входа в моя дом

Походката на онзи военен, последното му дръпване на цигарата, входната врата, позвъняването и възрастната жена на прага.

– Вашият син е загинал.

Двестотният. (Така военните обозначават загиналите на фронта: „груз „двести“ – бел. прев.).

Знам, те са хиляди… Море от национални флагове по гробищата, билборди с имената на героите край пътищата, свещи по страниците в социалните мрежи. Приятели, познати, съученици. Това е страшно и болно. Винаги – сълзи, бучка в гърлото и дива ненавист. Но в тази мъка има и нотка на гордост, благодарност и възхита.

Днес хванах момент, в който няма нищо от това, освен непоносимия вик на майката. Най-страшното лице на войната, което видях, чух, преживях досега.

Не мога да поема дъх.

Изчадия, почнали тази война, не ви желая смърт, не… Желая ви да чувате постоянно този вик. Пак и пак. Отново и отново. Вечно.

---

На 24 февруари 2022 година Русия нахлу в Украйна. От първите часове на инвазията Харкив постоянно е под обстрел и бомбардировки. Към началото на 2022 г. населението на Харкив е повече от 1,4 милиона души, което го прави втория по големина град в Украйна. След 24 февруари стотици хиляди са принудени да напуснат града, преселвайки се в други региони или напускайки страната.

Но все пак днес в града живеят стотици хиляди хора. Как оцеляват те в днешните условия, как се опитват да живеят пълноценно и достойно ни разказва във „Военният дневник на една харкивчанка“ украинската журналистка и писателка Анна Гин. 

Превод Валентина Ярмилко