Малцина са публицистите и писателите в българската история, чието влияние върху общественото мнение е толкова силно, колкото на Захарий Стоянов. Безспорно неговото най-голямо и знаменито произведение е „Записки по българските въстания“. Първият от трите тома на мащабния труд е публикуван преди 140 години – на 22 януари 1884-та, затвърждавайки автора като едно от силните пера на литературния фронт по онова време.

Почти век и половина по-късно излизат и новите луксозни издания на трите тома със знака на издателство „Кръг“. Стилното и модерно оформление е на Бояна Павлова.

„Записки по българските въстания“ са безценен документ за нашето минало, учебник по стил, но и урок за това как се гради национално самосъзнание на един народ, току поемащ по пътя на самостоятелна и правова държава. Това епично произведение повече от всякога трябва да се чете днес, защото косвено задава въпроса на читателите си от всички поколения: „Къде сме и накъде отиваме?“

* * *

Снимка "Кръг"

Из "Записки по българските въстания" на Захарий Стоянов

Предисловие

Пловдив, 22 януари 1884 г.

Всеки народ има своето минало, което се изучава стара­телно от потомството. Ако човек се завземе да пише историята на българския народ от неговото подпадание под турското иго до освобождението му, то кое събитие би трябвало да държи първо място в нейните страници? Според нас: българските въстания, най-много Априлското (1876 г.), чрез които ние се опитахме да свалим от гърба си веригите на робството. Какъв е бил обаче характерът на тия въстания, кой ги е тях ръководил, били ли са те чисто народни движения, или плод на вънкашни някои побужде­ния – това, доколкото ни е известно, още от никого не е определено с подобающата точност и за мнозина съставлява дълбока тайна. Според едни българските въстания били приготвени от агентите на панславистическите комитети; според други тия, българите, като мирен и земледелчески народ никакво въстание не били в състоя­ние да организират и без причина се нападнали от баши­бозушките тайфи. Най-после според трети и четвърти няколко несмислени младежи се събрали без значението на народа и се опитали насилствено да го възбунтуват про­тив волята му... Разбира се, че авторите на тия лъжовни източници, повечето чужденци и заклети врагове на бъл­гарския народ, умишлено и със злонамерения цели крият истинските причини на нашите народни движения. Още по-лошаво е и това, че мнозина наши държавници и дипло­мати, които трябваше да бъдат признателни най-напред на българските въстания, старателно се мъчат да обтег­нат булото на мрака върху тия народни драгоценности. Напротив, днешната наша свобода има безбройно число мъченици – герои, българи, наши братя, които са остави­ли костите си из далечните азиатски затвори, умрели са от бой и мъки по пътищата в тежки синджири, предали са душа по бесилниците, изложени на поругания и оскверне­ния, посягали са сами на живота си, брат брата е убивал, баща чедото си, и обратно. Ние имаме герои, наша народ­на гордост, като Л. Каравелов, Левски, Хаджи Димитър, Караджата, Ботев, Бенковски, Волов, Каблешков и други много; но на малцина са тия известни, на малко от тях се знае где почива священият прах, нищо не е направено, за да се увековечи тяхната памят, когато отечеството им, за което са станали жертва, свободно е днес.

За да не ме набедят за твърд горещ поклонник на българ­ските въстания, аз бързам да се призная, че напълно съзна­вам заедно с всички слабата страна на тия наши въстания, зная, че ако ги разгледа човек със строго критическо око, ще ги намери повечето театрални, непрактически и необ­мислени сериозно, но кой е крив в това? Казах, че тия са най-блестящата страница от новата ни история, не при­тежаваме друго по-славно минало, което да ни характери­зира като народ. Освен това има друго по-важно обстоя­телство, което не трябва да изпущаме, когато говорим за чисти народни движения, за целта и намерението на от­делни личности. Хората обръщат най-голямо внимание не на следствията, които са очаквали от това и онова пред­приятие, захванато от мнозина или от едного деятеля, но от святата цел и благородните побуждения, от която са се ръководили деятелите. За нас това е важно. Ние можем да наброим мнозина герои, които са посягали на живота си, както казах, които са убивали чеда и жени, които са жерт­вали мило и драго за известна цел и идея. Каква е била тая цел и идея? – Освобождението на България изпод турското иго. Това е за нас достатъчно. „Тия, бунтовниците, бяха луди и неразбрани глави, нехранимайковци“ и пр. – викат някои наши благоразумни братя. Да, но тия бяха честни и непорочни като ангели, идеални, каквито Българя едва ли ще да роди вече втори такива, подобни на тях. Освен това ние молим тия благоразумни поклонници на разсъдъка да ни датират поне едно дребнаво събитие из техния об­ществен живот (чорбаджийски, търговски и учен), който да носи малко-много характер на пожертвование, на геро­изъм и пр. Признаваме, че тяхна милост са били практич­ни хора, знаели са каймета на своята душа, трудили са се денонощно да има какво да оставят на чеда и унуки, били са добри християни; но всичко това се е въртяло все около собствените черва, с някои дребни изключения. Съвсем си няма мястото да обвиняваме нашите деятели по въста­нието. Ако те не можаха да извършат нещо по-сериозно, затова пак самият български народ е виноват, защото не е бил достоен да се възползва от случая, не било дошло още онова време, за да оцени и той свободата. Мнозина ще да ни възразят може би, че в такъв случай не трябвало да се при­готовлява никакво въстание; трябвало да се чака да блесне „просвещението“. На тоя въпрос ние ще да отговорим, че не са само нашите деятели по въстанието, които са били заблудени от своя безпримерен патриотизъм, да не можат да видят по-надалеч. Накъдето и да се обърне човек, от ми­налото на другите народи се вижда, че и тие са имали сво­ите Левски, Бенковски и пр., които са си въобразявали, че с едно махвание ще да можат да съкрушат тиранина. Хора като Наполеона, който е тиранизирал цяла Европа, който е заповядал на няколко свои събратя монарси, при всичко че не прилича на Левски и Бенковски, не влезе ли във Франция да превзема царство с 30 – 40 души пиени вагабонти? Тога­ва що остава на нашите бунтовници, които не са чели ни Mémorial de Sainte Hélène, нито пък са писали Manuel d’Artillerie и Etudes sur le passé et l’avenir d’artillerie? Кромуел е казал ве­лика истина, че в големите преврати най-далеч отивали ония, които не са знаели накъде ще вървят от най-напред. Хора, които нямат определен план предварително, точно и ясно, които са живи органи, отдадени всецяло на събити­ята, не зависи от тях самите да вземат връх и да преодо­леят над препятствията.

И така, нашите въстания заслужват да се опишат и изучат заедно с всичките свои по-известни герои, за коя­то цел и се завзех, за да направя начало. Най-много се зани­мах с Панагюрското въстание не само за това, че за него имам най-точни сведения; но и по тая още причина, че в него взе най-голямо участие народът и че неговите апос­толи организатори Волов, Бенковски, Икономов и Каблеш­ков се самоубиха, нещо, което не стана ни в един от оста­налите окръзи. Онова, което говоря за Панагюрския окръг в приготовленията, може да се приспособи и за другите окръзи, разбира се, в по-ограничени размери. Старах се да бъда точен и верен в границите на действителността, без ни най-малко преувеличение на тоя или на оня факт. Не се ръководих от никакви авторитети и правила: свя­тата истина ми бе знамето. По тая причина именно ха­рактеристиката на мнозина мои герои и някои картини, копирани от действителността, излизат малко груби, да не кажа, и отвратителни, за което пък аз не съм виноват, а българският живот, че е създал подобни сцени и типове. Не се опитах ни най-малко да облагородявам и претънча­вам тия събития, защото в такъв случай, ако на мястото на Ворча войвода и на Иван Арабаджията турех влюбени скелети, глупави либовници и педанти-учени, които да ох­кат, ахкат и да цитират в разговорите си Гетя и Хайне – то книгата ми не щеше да има български отпечатък, при всичко че е написана на нашенски язик. Зная средствата за това облагородявание, но не исках да се възползвам.

Ще забележат читателите, че между моите герои не фигурират твърде начесто ни учени глави, ни тежки тър­говци, нито пък влиятелни богаташи, а прости и обикно­вени хорица, все от долня ръка. Не фигурират те именно затова, защото делото, което описвам, е чуждо за тях. Наистина, че днес, когато няма вече бесилка, Диарбекир и башибозушки ятаган относително ония, които са патри­оти, когато е време на хвалба, ни един същински патриот не може да си отвори устата да каже своите заслуги пред днешните незвани патриоти, че тия направили това и онова. Не ги слушайте. Може би и тия да са заслужили нещо кой с някой махзар, кой с убедителното си хитро слово пред пашата, кой с патриотически стиховце и пр.; но не забравяйте, че аз пиша за такива хора, зад гърба на които са се криели първите на пета и десета степен. От моите герои, истински патриоти, малко са останали днес живи, за да види потомството що ще каже патриот. Днес не е епоха за патриотизъм, а за гечинмек. Както в турско време, така и сега аз не можа наброи до пет души хора от горня ръка, учени и богати, които да са си издигнали гласа нависоко, да са повели простите смъртни и да са казали: „Аз съм такъв и онакъв, аз мисля така“... Зная нещо по-ло­шаво за тоя род високи и учени хора, помня стотина фак­тове за техните дела и поведение било при турците, или сега, но ако задълбоча, ако туря тия фактове на върволи­ца, ще да накарам мнозина с милозливи и благородни сърца да си прехапят язика.

Признавам се, че до много събития се коснах твърде повърхностно, множество факти останаха непояснени и неизследвани, но всичките тия погрешки аз можех да залича само тогава, ако лично отидех на мястото да ги изпитам и проверя. За тая цел не жалих ни труд, ни неу­добства; но едно само важно обстоятелство, което не за­висеше от мене, ме побърка. Тук аз говоря за материални­те средства, без които е невъзможно. Отнесох се няколко пъти до българското княжеско правителство, което ми отказа категорически без мотиви и обяснения. В същото това време, когато на моето прошение се пишеше в Ми­нистерския съвет отрицателна резолюция, господа мини­стрите решаваха с гордост на лицето да се отпуснат от народното съкровище следующите суми: на хаджи Мехме­дали 3000 лева на годината пенсия; на един немски келнер, да се направи къща – 17 000 лева (наши пари 85 000 гроша); на руските офицери Лесовой, Логвенов, Ползиков и Молсолов – 42 000 лева (наши пари 210 000 гроша). На хаджи Мех­медали се отпуснаха пари, че във време на башибоука сто­ял мирен, т.е. не клал и не бесил, а само подклаждал огъня отстрана; а на руските молодци за тая им заслуга, че във време на преврата, когато на сеизина Ернрота би позави­дели и еничер-агалар`ъ, тяхна милост, с камчиците в ръка, показаха гореща вярност в изравянието на гроба, в който се погреби България за няколко години... Както виждате, читателю, патриотизмът е бошлаф; той е съществувал само при турското владичество, а днес е невъзможно да се направи разлика между родолюбеца и шпионина; палма­та на първенството се подава на тоя последния... Луди глави са били ония, които са спущали куршума в мозъка си за щастието на другите. Какво заблуждение! Нека ги под­ритват днес по улиците, за да им доде умът в главата... Опитах се да си доставя нужните сведения чрез прияте­ли и познайници, но и тук ударих на камък, ще да удари и всеки един, който последва моя пример. Ни един от тия последните не посрещнах да погледне на работата обек­тивно, от обща точка. Всичките захващат единообразно: „Когато аз получих известие, когато пламна в гърдите ми народната искра“ – и пр. За едно „аз“ повечето от нашите хора (въстаници) са готови да скрият и претълкуват най- важните факти, особено ако тяхна милост са малко-мно­го развити, учители например, свещеници или пък обикно­вени хора с претенции. До стотина писма притежавам аз от разни лица, в които се наричам патриот, поборник и пр., а всичко това не е за друго за нищо, освен да споме­на имената на тия хора. Ето защо аз съветвам бъдещите любители на българските нови движения, когато събират сведения, да предпочитат простите и безкнижовни хора, които са най-верните и добросъвестни източници. Пази боже, да потърсиш сведения от родителите и сродници­те на някой от по-забележителните покойни деятели по въстанието: щом ги попиташ за миналото на покойния, бистри сълзи рукват от очите им – сълзи спекулативни и лицемерни, разбира се, – така щото човек трябва да има особено търпение. За да подигнат в очите на народа своята роднина или син, и тия се впущат понякога да пое­тизират неговите дела. Намерих и такива оригинали, ко­ито да притежават на ръцете си безценни документи по народните ни работи. „Не ги даваме – отговаряха тия. – Нека ни стоят да ги предаваме на синове и унуки!“ Особено първата част на книгата ми е малко еднообразна, защото няма в нея твърде трескави геройски подвиги – въртение на ножове и пукание на пушки. Но с втората част аз ще задоволя читателите. Много ненужни второстепенни и третостепенни факти и подробности намериха място в книгата ми. Много изхвърлих, но и немалко оставих, защо­то, като не се турям в положение да направя строг разбор между нужното и ненужното – излагам ги пред очите на безпристрастния читател, който да ги анализира. Онова, което е от най-малка важност на заинтересувания очеви­дец, може би да съставлява драгоценност за другиго.

Мнозина приятели ме съветваха да бъда кратък, да се не простирам по-надалеч от фактите и границите на съ­битията, но аз помислих, че не пиша ни рапорт, ни ста­тистически данни. Освен това зная вкуса на повечето от нашата публика, че сухите и безцветни фактове, на­шарени с дати и цифри, не привличат твърди читатели, а само кабинетни любители, за които аз не пиша. Защо ми е мене, когато не се подсмея, гдето трябва, когато не удостоя поне с един поглед оригиналния субект, смелия поборник, предателя и пр., нещо, което не ще може да на­прави оня, който не е бил очевидец? Нашите малоразвити читатели не са още в състояние да се задоволяват само с голи фактове, на които са приучени само американците и англичаните, за което свидетелства и самата им жур­налистика – отдавна освободена от доктринерството и полемиката. Немислимо е да търсят читателите от нас, съвременниците, строга обективност и хладнокръ­вие. Ако Кондорсе говори, че безпристрастна история на един народ може да напише само незаинтересуваният чуж­денец, то тая истина може да се приспособи най-добре на нашите разказвачи, които не само че са били заинтересу­вани, не само че страдат от патриотически тенденции, но са изяли още и по стотина тояги за своите постъпки и убеждения. Възможно ли е от подобни хора да искаме хлад­нокръвие? Освен това недейте забравя, драги читателю, времето и обстоятелствата (1881 – 1883 г.), в която е пи­сана настоящата книга. Най-много наруших аз всякакви благоприличия и правила, когато описвам делата на гнус­ния предател; а като дойда в Батак, Перущица и пр., ко­гато ви въведа в окървавените храмове на тия две исто­рически селца, там не искайте вече от разказвача никаква сметка. Думите: поганец, варварин, звяр, кръвопиец и пр., които не звънтят твърде благоприятно и на моето ухо, неволно се изтърваха изпод перото ми. Впрочем надявам се, че ще да получа прошка за тая грубост, защото множество обстоятелства има да ме извинят.