Вълнуващият шпионски трилър „Самотен мъж в Берлин“ излиза на български със заявка за летен хит сред почитателите на жанра. Дебютният роман на Крис Пауър съчетава динамика, психологическо напрежение и морални въпроси за идентичността и историите, които разказваме, за да оцелеем. Книгата в превод на Диляна Георгиева и с корица от Стоян Атанасов (Kontur Creative) вече е по книжарниците с логото на издателство „Кръг“.

В сърцето на Берлин се срещат двама англичани. Единият е писател в дълбока творческа криза, а другият – самотник, който твърди, че е беглец от чужди тайни служби и всеки момент може да бъде елиминиран, тъй като е работил за низвергнат руски олигарх.

Когато Робърт чува историята на Патрик, е скептичен към истинността ѝ, но веднага вижда в нея спасителен сал за кариерата си: стига само да я „открадне“ и да напише грандиозен роман за милиардери, изплъзнали се от диктатурата на Путин, конспирации, убийства, власт и много, много пари. А сюжетът, в който личат имената на Алексей Навални, Борис Березовски и Александър Литвиненко, му се поднася на тепсия, ако съумее да научи повече.

С навлизането в историята на Патрик обаче Робърт плавно започва да потъва в нея, докато границата между наблюдател и участник се размива в непрекъснати обрати и трудно обясними събития. И когато параноята преминава в реална заплаха, оцеляването на писателя и семейството му сякаш вече зависи от това дали той ще остане в сянка, или ще се изправи срещу истината за себе си.

„Самотен мъж в Берлин“ е за почитателите на интелигентните трилъри, които ценят първокласния стил и героите с дълбочина, в комбинация с динамично действие и напрежение до последната страница. В този роман нищо не е каквото изглежда и страница след страницата читателите са все по-увлечени и объркани... до самия шеметен завършек.

Опитният литературен критик и журналист Крис Пауър с изключително умение вплита вълнуващ сюжет с психологическа проницателност и въздействаща атмосфера и смело обещава, че дебютният му роман ще се превърне в един от най-оригиналните и обичани образци в жанра.

Крис Пауър (р. 1975) завършва английска и американска литература в университета в Суонзи. Повече от 10 години е литературен колумнист за „Гардиън“, а е водил и предаване за книги по Би Би Си Радио 4. След отлично приет дебютен сборник с разкази през 2018 г., „Самотен мъж в Берлин“ е неговият първи роман.

* * *

Из „Самотен мъж в Берлин“ от Крис Пауър

Снимка "Кръг"

Патрик отмести поглед, а после го върна към Робърт. Разсмя се и сведе впечатлено глава. Помести се на стола си и залюля уискито в чашата си. Робърт отново долови колебание, макар че този път продължи по-дълго. Нещо го караше да мисли, че Патрик се опитва да реши коя версия на историята да разкаже. Робърт чакаше мълчаливо, без да помръдва. Терапевт, с когото се беше запознал по време на едно парти, му беше казал, че ако наистина иска да накара някого да говори, просто трябва да си държи устата затворена.

– Работех за един тип на име Сергей – поде Патрик. – Сергей Ваняшин. Чувал ли си го?

– Звучи ми леко познато – каза Робърт.

– Натрупал голямо богатство, когато Съветският съюз се разпадна. Стотици милиони, може би и милиарди – отпи от уискито си. – По някое време обаче вбесил Путин, така че трябвало да напусне Русия.

– Като Березовски? – попита Робърт.

– Да, нещо подобно. Сергей избягал, скрил се за малко в Испания, после отишъл в Лондон. Имал си добри съветници, така че знаел кои политици да подкупи, къде да направи дарение. Поискал убежище, купил няколко къщи, пратил децата си на училище. Вече бил тук-там, на доста места всъщност, няколко години преди да се запозная с него.

– А как се запознахте?

– Искаше някой да напише мемоарите му от негово име.

– А ти с това ли се занимаваш?

– Правил съм го няколко пъти. Написах книгата на Алби Купър.

– Не може да бъде! Чувал съм чудесни неща за нея. – Преди няколко години книгата много нашумя, спомни си Робърт. Говореше се, че е необичайно проникновена и майсторски написана за автобиография на футболист.

– След това имах доста предложения – от други футболисти, олимпийски шампиони, някои телевизионни водещи. В някакъв момент един от хората на Ваняшин се свърза с мен и каза, че той искал да се видим.

– Чели са книгата ти?

– Нямам представа. Сигурно.

Робърт не знаеше дали е от алкохола, или е последица от побоя, но изведнъж Патрик стана сериозен. Беше впил поглед в уискито, явно загубил представа за обкръжението си.

– Защо се съгласи? – попита Робърт по-високо от необходимото с надеждата да освести събеседника си.

– За малко да откажа – призна Патрик, връщайки вниманието си към другия мъж. – Никога не бях чувал за него, но направих малко проучване и да му се не види – разсмя се той. – Никога не бях срещал човек с подобен живот. Така де, Купър получаваше по две хиляди долара седмично или повече, но това беше съвсем различно: къщи по целия свят, яхти, хеликоптери, джетове. Беше невероятно.

– Предполагам, че е плащал добре – отбеляза Робърт, сещайки се за аванса, който получи за сборника си с разкази.

– Изключително добре – отвърна Патрик и килна глава назад, за да преглътне останалото си уиски. – Още по едно?

Робърт захлупи чашата си с длан.

– Да му се не види, Робърт, отблагодарявам ти се, забрави ли? – Патрик вдигна ръка и се огледа за сервитьорката. – Изпий още едно с мен и после те оставям – махна с пръсти към вратата на ресторанта – да избягаш.

В очите му Робърт забеляза нещо, което му подсказа, че отказът му много би усложнил положението, а и все още искаше да разбере как така Патрик се е озовал в Берлин.

– Добре. Едно за из път.

– Сервитьор! – провикна се Патрик толкова силно, че двойката на съседната маса подскочи, а десертната виличка на мъжа издрънча в чинията му.

Сервитьорката, която записваше поръчка в другия край на двора, затвори тефтера си и се приближи. Робърт искаше да ѝ се извини, но си замълча.

– Was? – попита тя с презрителен поглед.

Патрик почука ръба на чашата си.

– Zwei, danke. – Тя се завъртя на пети и се прибра вътре. – За какво говорехме? – продължи той.

– Разправяше ми как си натрупал богатство, докато си писал мемоарите на олигарха – напомни му Робърт.

– Богатството ми, да. Е, нещата се разпаднаха.

– Защо?

– Ваняшин умря. Миналата година.

– От какво?

– Следствието твърди, че е самоубийство. Тъкмо го обявиха всъщност. Следователят обяви заключението си миналата седмица.

– Ти… какво, не смяташ, че е истина ли?

Сервитьорката тръшна шумно чашите с уиски на масата и двамата мъже потрепнаха. Тя извади кожен калъф от джоба на престилката си и го хвърли до чашите. Патрик се изсмя, докато тя се отдалечаваше.

– Предполагам, че това наистина ще е за лека нощ – каза той и наклони чашата си към Робърт, който отпи. Отдавна не беше пил толкова.

– Значи, няма книга? – попита той.

– Няма книга – потри лицето си Патрик. Изглеждаше изморен. – Само един куп проблеми.

– Какви проблеми?

Патрик огледа градината, а това накара и Робърт да последва примера му. По-възрастните им съседи си бяха тръгнали. По останалите маси бяха останали малко хора. Предимно двойки, макар че в далечния ъгъл имаше един самотен мъж с бира и купа пържени картофки на масата, вдигнал телефон пред лицето си. Патрик се приведе напред.

– От онези проблеми – прошепна той, – за които е по-добре да не говоря, а за теб е по-добре да не знаеш. – И вдигна показалец към устните си.

Може би заради дивотиите, които говореше, но сега Патрик изглеждаше много по-пиян, отколкото преди няколко минути.

– Човече, звучиш ми малко параноично – каза Робърт и се усмихна, за да му покаже, че се шегува.

Патрик кимна, сякаш бе очаквал подобна реакция.

– Истина е – рече той.

– Кое?

– Знам – заби пръст в масата и сниши глас, така че Робърт трябваше да се приведе, за да го чува. После отново заби пръст в масата. – Мамка му, знам, че Сергей Ваняшин не се е самоубил, и знам, че който и да го е убил… – той премести пръста си от ляво надясно, сякаш убиецът можеше да седи на някоя от съседите маси – търси и мен.

Впитите му в Робърт очи бяха ококорени, сякаш се изумяваше от собствените си думи.

– Казвал ли си го на полицията? – попита Робърт.

Патрик се облегна назад и се вгледа в покривката. Бръсна няколко трохи на земята.

– Разпитваха ме, а аз им казах, че никога не съм чувал Сергей да говори за самоубийство, нито пък се е държал като човек с такива намерения, но по-далеч от това не бих стигнал.

– Защо?

– Защо ли? А какво стана с Бадри Патаркацишвили? Или с Перепилични? Или с Березовски? До един свързани помежду си и мъртви в рамките на една година. Всички те се познаваха. В случая с Литвиненко правителството може и да обвини Кремъл, защото няма как да си затвориш очите пред река от полоний, течаща през Лондон. Но дори и при това положение на вътрешния министър му трябваха осем години, за да се съгласи да се извърши разследване. Осем години. А повечето доказателства са засекретени и ще си останат такива.

Робърт беше чувал имената на Березовски и Литвиненко, но не и останалите. Искаше да попита кои са, но Патрик продължаваше да говори. Гласът му вече се извисяваше по-високо, явно забравил предишната си предпазливост.

– Не искат Русия на подсъдимата скамейка – обясни той, – в играта са твърде много пари. Дори и след като Путин влезе в Крим, пак нищо не се случи. Беше необходимо един проклет холандски самолет да бъде свален със снаряд, за да може Камерън да заговори за санкции, които всъщност нищо не означават. Ужасно унизително е, мамка му. Сергей не получи защита, същото ще стане и с мен.

Да не би да издирваха Патрик? На Робърт всичко това му звучеше като врели-некипели.

– Тогава в какво… – поде той, но събеседникът му му направи жест да сниши глас. Предпазливостта му се беше възвърнала толкова внезапно, колкото беше и изоставена. Изглеждаше нелепо, но Робърт реши да продължи играта. – И тогава… къде точно се намираш? – попита вече по-тихо.

– Точно в момента – тук. Не знам какво да правя. Не знам къде да отида. Но няма да си стоя у дома и да чакам обаждане от СВР.

– Това като ФСБ ли е?

– ФСБ е за страната. СВР е за чужбина – обясни той. – Също като МИ5 и МИ6. А освен това има и ГРУ – военните. Един господ знае кой точно е спипал Сергей. Надявам се и никога да не разбера. – Той гаврътна последната глътка уиски. Погледът му неспирно скачаше от масата към Робърт и към цялата градина.

– Защо им е да те търсят? – попита Робърт в опит да звучи по-скоро любопитен, отколкото недоверчив.

– Заради шибаната книга – изсъска Патрик. – Работихме по нея близо две години. Той ми каза… – сниши гласа си още повече и се приведе към масата – каза ми неща, които е по-добре да не знаеш за хората, дето не искаш да вбесяваш.